Бележки: И така, всички знаем, че героите не са мои, колкото и да ми се иска... Всичко беше замислено само като сцената в коридора от трета глава, но после реших да разбера какво е довело до нея. Знам, че има доста ръбове за изглаждане, не съм писател, правя го за забавление. Също така знам, че на английски звучи значително по-добре.

Действието се развива някъде преди 11.06 „Our little World", с малки разлики от сериала( например крилете на Кас, но ми се искаше да поправя нещата някак си, не понасям да ги гледам така ), така че... евентуални СПОЙЛЕРИ!

Сам влезе през вратата на библиотеката с голяма чаша ароматно кафе в ръка и се огледа. Нямаше следа от Кастиел. Той сви рамене, издърпа един стол и седна до широката, отрупана с книги маса, като остави чашата до себе си.

„И така", каза си, „да започваме."

Дневникът беше от 20-те години на миналия век. Мъжете на познанието бяха събирали данни за черна магия и хора, които я практикуват. Имаше описани амулети, печати и ритуали, които му бяха непознати. Един пасаж веднага грабна вниманието му.

„То е изтъкано от Тъмнина и Тъмнината е в него. Положиш ли ръка, тя ще те погълне."

Тези две изречения, на последната страница на дневника, с дата 31.10.1926 г., с препратка към книга в секцията за окултна литература. Датата отекна някак познато в съзнанието му, някъде дълбоко, където подреждаше всички факти, които някога бяха предизвикали интереса му. Сам прекара пръсти през косата си и се замисли. Беше малко вероятно да става дума за едно и също нещо, но все пак беше следа. Той отпи голяма глътка кафе и преписа номера на книгата с химикал на дланта си.

Когато по-късно Сам си мислеше за този момент, тази повратна точка, която щеше до някаква степен да определи събитията през следващите часове, смяташе, че е бил движен от чистото човешко любопитство. Но истината беше, че предметът го викаше, крещеше в ума му, странна сила се протягаше в съзнанието му и го подтикваше да го докосне. Невидими пръсти сякаш водеха ръката му, докато неговите собствени, треперещи от напрежение и любопитство отгръщаха пластовете плат.

Ключът падна в дланта му. Беше някак по-тежък, от колкото очакваше, от колкото беше нормално за ключ с такава големина. Изглеждаше съвсем обикновен, метален, не повече от сантиметър, сантиметър и половина. Сам го повдигна на светлината на лампата, за да го огледа. Под определен ъгъл почти му се стори, че е гравиран изцяло със странни непознати символи. Примигна, но символите изчезнаха. Тогава сякаш пръстите му изтръпнаха и ключът падна с метален звън на земята. Беше почти като слаб заряд, който премина през ръката му и изпрати неприятна тръпка по-задната част на врата му и надолу по гръбнака.

Надолу по коридора в спалнята си Дийн промърмори нещо неразбираемо и се обърна на другата страна, заровил глава във възглавницата.

В склада, където държаха материалите за заклинания и отвари, Кастиел държеше малка бутилка от тъмно кафяво стъкло, опитвайки се да прочете надписа й. Когато невидимата вълна го блъсна, той изпусна отварата и тя се пръсна на пода на парчета. Отстъпи крачка назад и се подпря на рафта, за да запази равновесие, мъчейки се да си поеме въздух. Тъпа болка пулсираше в слепоочията му и от нея му се гадеше. Цялото му същество крещеше вътре в тялото на Джими Новак. Това, което усети нямаше как да се сбърка. Зло, чисто и древно, усещаше го с всяка фибра на тялото си, на истинското си тяло, защото това беше абсолютната противоположност на всичко, което той самият представляваше. Чувстваше мрака, когато премина през него, носещ болка и отчаяние, усещането беше толкова погрешно и покварено, че беше почти нереално.

Когато вълната премина, той се опита да се отърси от чувството за обреченост, което остана след нея. Едно беше сигурно, нещо се бе случило, нещо лошо. Опита се да мисли последователно, въпреки тъпата болка в главата си. Всяко нещо по реда си. Първо трябваше да намери Дийн и Сам.

В библиотеката Сам се отърси от обзелото го вцепенение и се наведе да вдигне ключа от пода. Повъртя го между пръстите си и го остави обратно в книгата.

Тогава внезапно осветлението примигна и угасна, заменено след секунди от дразнещата оранжева светлина на аварийното захранване.

Стената се пропука, то насочи цялата си сила през пукнатината, пръстите му опипваха хищно наоколо, търсещи. Тогава усети човека, можеше да усети вкуса на душата му, светлината й, топлината й. Можеше да усети вкуса и на мрака, скрит дълбоко в него, потискан, презиран, отричан, но все пак беше там, насочваше го като фар през морето от светлина.

То се протегна към тази частица мрак, сякаш се повдигаше на пръсти, сякаш отново имаше пръсти, насочи цялото си същество, зовеше го, шепнеше и молеше да го докосне. И човекът го направи, разбира се. Съществото се усмихна, сякаш отново имаше устни, сякаш отново можеше да говори. Хората бяха толкова слаби, толкова предвидими, толкова податливи, че чак се губеше тръпката от преследването.

Тогава стената се пръсна на парчета, изпращайки вълна от мрак във всички посоки и то беше на свобода. Отначало еуфорията го обгърна и то почти се забрави в нея, почти се изгуби, всичките му сетива бяха нащрек, изпиваха света, изучаваха го. Не знаеше колко дълго е било затворено, но, по дяволите, чувството да си отново свободен беше… невероятно опияняващо. То се разпръсна на молекули и изследва всяко кътче на мястото, където беше попаднало, вкуси въздуха, почувства душите. Три. Една, целуната от мрака, една — опустошена, но все пак неопетнена, и една… Какво беше това? Усещането го опияни, сила и чистота, пламъци и мрак, божествено и покварено едновременно, нищо, което съществото беше срещало преди. А силата направо струеше от нея, следите й бяха из цялото място.

Когато се блъсна във външната стена на бункера в опита си да излезе навън, то разбра, че нещо не е наред. За част от секундата обиколи всички външни стени и се удари отчаяно във вратата. Мястото имаше защита. В тази си форма нямаше да може да се измъкне. Щяха да са му нужни пръсти.

То се вгледа в спящия човек. Чуваше сънищата му, те бяха пълни с насилие и болка, измъчваха го. То усещаше душата му. Разкъсана, изтерзана, отпечатъкът на Ада личеше по нея като белези от изгаряния, никога не заздравели напълно. И въпреки това тази изтерзана душа беше чиста, мракът не беше достигнал до нея или дори да беше, вкусът му беше избледнял с времето, изчезнал. Нямаше нищо общо с момчето в библиотеката.

Ако притежаваше пълната си сила, съществото щеше да потърси странното създание, чиято душа беше обгърната в пламъци. Или да вземе момчето, целунато от мрака. Те бяха много по-силни, щяха да са му от полза много повече. Но годините в плен го бяха отслабили и сега най-голям шанс имаше да се промъкне в това тяло, докато човекът спеше.

Внимателно, сякаш стъпваше на пръсти, скоро пак щеше да има пръсти, то започна да се промъква. Спящият мъж промърмори нещо и се обърна. То усети съпротива, внимателно я заобиколи, като се стремеше да не издава присъствието си. Пропълзя в съзнанието му, бавно, стъпка по стъпка, видя миналото му, видя кошмарите му, вкуси кръвта му, усети болката му, осъзна го и се превърна в него.

То отвори очи и мързеливо се протегна в леглото, наслаждавайки се на усещането отново да има тяло. Изправи се, все още не свикнало напълно с него, олюля се несигурно, но след крачка-две запази равновесие. Припомняше си бързо. Влезе в банята, като се подпря за момент на касата на вратата. После застана пред огледалото, изучавайки отражението си.

Вътре в главата му човекът изкрещя.

Дийн. Името му беше Дийн, а момчето в библиотеката беше негов брат, Сам, разбра съществото. Те бяха ловци, а това беше скривалището на Мъжете на познанието. Съществото стисна зъби при внезапния прилив на гняв. „Човешки емоции" — помисли си — „никога не се променят." Значи, тези двамата имаха нещо общо с копелетата, която го бяха затворили на онова тясно и тъмно място. Това щеше да направи смъртта им още по-интересна. Ами създанието?

Вътре в главата му човекът се сви и не отговори.

- Кажи ми.- настоя то с неговия глас, взирайки се в неговите очи в огледалото. Усещаше съпротивата, човекът се бореше. То го притисна по-силно и отново зададе въпроса си.

Не.

Съществото усети гнева му, примесен със страх и нещо друго, нещо свързано със създанието. Уважение? Лоялност? Доверие? Приятелство? Някаква странна смесица от всичко това, която дори човекът не разбираше напълно. То се усмихна на отражението си.

- Няма нищо. И без това скоро ще разбера.

- Дийн?

Момчето от библиотеката, Сам, влетя през отворената врата на банята.

- Бункерът е на аварийно захранване, всички системи угаснаха. — момчето впи несигурен поглед в него — Добре ли си?

- Да — гласът му излезе някак нисък и дрезгав. То прочисти гърлото си и продължи — Какво става?

- Не знам.- Сам беше объркан — Бях в библиотеката и всичко просто угасна. Знаеш ли къде е Кас? Опитах да му се обадя, но не отговори.

Съществото стоеше и го зяпаше с празен поглед. Значи името на създанието беше Кас. Опита се да претърси спомените на откраднатото си тяло. Въпреки яростната съпротива на човека успя да издърпа няколко образа от съзнанието му.

Мъж, вървящ под дъжд от електрически искри.

„Ти безгръбначен, бездушен кучи сине. Какво ти пука дали ще умрем, ти вече си мъртъв. Приключих с теб."

„Ние сме семейство. Имаме нужда от теб. Аз имам нужда от теб."

Безброй звезди, падащи от небето.

Какво означаваше всичко това? Човекът се сви отбранително до малка яростна топка светлина някъде дълбоко в главата му. Гневът му се блъскаше безпомощно по границите на затвора си, търсейки изход.

- Дийн?

- Дийн?- момчето постави ръка на рамото му - Сигурен ли си, че си добре?

- Фантастично — отвърна съществото — Предлагам да ми дадеш минутка да си сложа някакви дрехи.- то хвърли последен поглед към огледалото, зад гърба на Сам и по лицето му плъзна садистична усмивка — После двамата с теб ще намерим Кас.

Човекът в главата му отново започна да крещи.