- Напълно ли си сигурна за местенето? - попита Дан съпругата си докато носеше предпоследния кашон към новата им къща. Серина го погледна с объркан поглед. Все едно четеше мислете й.

Серина никога не беше сигурна за каквото и да е. Беше от онзи тип хора, които никога не могат да решат за нещо, дори какво да облекат. В моментите, в които съпруга й я притискаше към стената да реши нещо, тя си припомняше всеки един път, в който оставяше някой друг да решава вместо нея и по този начин да контролира живота й и нея самата.

- Разбира се. - излъга тя. Гласът й звучеше толкова несигурно, че Дан не намираше смисъл да я пита каквото и да е друго.

Последните няколко месеца и за двамата бяха смесица от напрежение и страх. И двамата имаха нужда от почивка и идеята на Серина за престой в провинцията се понрави на Дан. Разбира се, приятелката на Серина, Блеър, не намираше местенето в някакво си градче в Атланта за особено смислена, но се беше примирила, че вижданията на нея и приятелката й за живота бяха коренно различни.

Дан донесе и последния кашон и разопаковането можеше да започне. С отварянето на всеки един кашон и всеки един куфар и двамата намираха по една положителна черта на мястото. Серина нямаше нужда да носи скъпи рокли и обувки, в куфара си имаше единствено дънки, няколко ежедневни панталони, много тениски, дори суитчър и спортен екип, който не можеше да си позволи да носи в Ню Йорк. Дан носеше лаптопа си, няколко книги, които обичаше да препрочита отново и отново.

Дан беше свикнал с малко. Беше живял през целия си живот в Бруклин и няколко месеца в малка къща в градче, наречено Мистик Фолс, нямаше да му навредят. Беше обче особено изненадан, когато идеята дойде от не кой да е, а от съпругата му, която винаги беше живяла в лукс, заобиколена с прислуга, която да й носи всичко на готово. Интересно му беше дали изобщо щеше да издържи да трябва да си приготвя закуската сама и да пуска пералня.

Успоредно със своя малък социален експеримент, Дан смяташе да обърне внимание и на новата си книга. Лошото в случая обаче беше че музата му го бе напуснала още преди седем месеца, когато остави готовата версия на последното си произведение. С всяка книга редакторът му оставаше все по-недоволен и по-недоволен, а и продажбите също не били толкова добри, колкото на Дан му се искало. Според Серина причината за това било, че продължавал да пише в Ню Йорк. "Ако излезеш от града, ако се срещнеш с хора, който нямат нищо общо с града вдъхновението отново ще се върне", му казваше Серина. Ако беше права, щеше да се гръмне, или да я разцелува като луд.

И ето я там. По-красива от почти живо, дишащо и мърдащо същество от женски пол на този свят. Слънцето, огряващо я, правеше косата и още по светла. Винаги изглеждаше прекрасно. Дори в три сутринта, когато никой не изглежда добре. За него тя бе просто..прекрасна. Точно в този момент Дан се сети на какво я оприличаваше в съзнанието си - на една истинска богиня.