„Обрат"
Първа глава „Знаците които съдбата ни изпраща"
–Ем побързай, нямаме цяла нощ!- провикна се Картър от улицата под нас.
Показах се на прозореца и му направих знак с ръка, да ме изчакат само още 5 минутки. В отговор получих сърдита физиономия и кимане с глава. Отправих се към огледалото за последен оглед. Момичето в образа изглеждаше прелестно. Високите черни ботуши оформяха тънките й крака, издължавайки ги с няколко сантиметра. Не, че бе ниска- презадоволителните й 177 см, си й бяха достатъчни когато ходеше с маратонки, но днес бе специален ден. Днес тя ставаше на 18 години и живота й щеше да се промени коренно. Лъскавото камъче на пъпа й се показваше без страх, за първи път от както си го бе направила преди една седмица скришом от родителите си. Късата мини пола едва покриваше дупето й, впит потник едва закриващ вече оформените й гърди – как за една година тялото ми придоби толкова елегантна женска фигура и аз самата незнаех, но се радвах, че вече мога да я показвам. Последния път когато опитах да изляза от вкъщи с пола малко над коленете (преди 2 месеца) баща ми заключи входната врата, изкрещя в лицето ми, че приличам на курва от магистралата и ме изгони в стаята ми. Родителите ми никога не са ме удряли, но имаха старовремски разбирания за това кое е модерно в днешно време и строги правила за външния ми вид сред околните. Но всичките им правила(които аз наистина спазвах) свършваха днес! Да точно така днес е денят в който аз ставах жена! Завъртях се няколко пъти за да огледам тялото си от всякъде и се отправих към вратата. Взех якето, макар, че нямах намерение да го обличам скоро и се отправих към колата в която ме чакаха Картър и Лео с още едно момче. Не познавах тези момчета много отдавна, всъщност запознах се с тях само преди дни, но и двамата бяха страшно симпатични и когато ми предложиха да отида с тях на купон в някои си Стивън, нямаше как да откажа… най- вече заради датата. 3 юли! Денят в който всички забрани отпадат за мен. С едно бързо движение отключих входа и се отправих с нервни стъпки към колата. Картър се бе облегнал на предния капак и потропваше нервно с крак, но след като погледна към мен „ченето му падна до земята"
–Уоу Ейми изглеждаш пффф… ами.. аз … така де ти… УОУ!
Засрамих се леко когато ме нарече Ейми, до сега всичките ми познати ме наричаха просто Ем, не че някога ми е харесвало… но старомодните правила на родителите ми забраняваха всякакъв грим и провокативни дрехи… и естествено приличах на момче! Но сега останах очарована и дори развълнувана от тази внезапна промяна. Най-накрая противоположния пол може би щеше да ме забележи и най-накрая и аз щях да се уредя с гадже. Дори (ох сърцето ми се развълнува само при мисълта) Джон щеше да ме забележи! Най- красивото момче в цялото училище… най-стегнатото и секси тяло което очите ми бяха виждали на футболното игрище, придружено естествено с най- сладкото лице и тази негова усмивка… Ах! Силно се надявах и той да присъстваше на тазвечерния купон. Все пак за него се бях издокарала така… Той винаги тичаше по гъза на Рейчъл(най-популярното момиче в училището и естествено най- разголеното) Полите й никога не бяха по дълги от 20 сантиметра а гърдите й винаги изскачаха от впитите потничета и тениски които носеше.
–Ха ха добре разбрах, благодаря ти! Хайде да тръгваме вече- отсякох бързо и с пръст под брадичката му затворих отпуснатата челюст.
Той се окопити за секунди и ми отвори вратата като на истинска дама. След бърз поздрав и от страна на Лео и кратко запознанство с шофьора ни Майкъл се отправихме към къщата на Стиви.
Мястото бе доста приятно, чисто, подредено… и претъпкано с алкохол. Тиха музика се чуваше от колонките и светлините бяха приглушени за да се вижда по ярко светлината от камината(кой идиот би запалил камината си на 3 юли незнам, но светлината идваща от нея ми хареса) Явно бяхме подранили, защото имаше само няколко момичета освен мен и самият домакин. Запознах се с тях официално… познавах ги от училище естествено, но те до сега никога не говореха с мен. Е разбираемо е, те изглеждаха като мен в момента, всеки ден в училище. След приятното ни бъбрене около двадесетина минути, време в което аз почти неможех да взема думата от устата им, хората започнаха да пристигат на групи. Скоро цялото помещение се напълни и аз бях заобиколена от момчета, желаещи да поговорят с мен или да по танцуваме… от началото им отказвах, както се казва, чаках своя принц да се появи през вратата, може би не точно на бял кон, но поне с бяла риза… толкова добре му стояха белите дрехи, но след третата бира и един малък шот, в който дори незнаех какво има приех поканата на Ерик.. или Дани..или някои там от ухажорите. Секунда след съгласяването ми, той ме хвана за ръката и ме придърпа към средата на стаята. Ръцете му веднага се стрелнаха към разголения ми кръст, в здрава хватка и ме притисна плътно до тялото си. От начало не казах нищо, може би защото си бях изгубила разсъдъка от алкохола, но след като усетих влажният му език да облизва врата ми, антипатията ми вече беше прекалена.
–Пусни ме идиот такъв- извиках аз, докато се опитах да се отскубна от него.
–Спокойно де маце, хайде сега, какво толкова… нали се забавляваме, недей така.- ръцете му се затегнаха още по силно около мен и той зарови главата си в деколтето ми. Внезапната топлина на това място, накара тялото ми да се разтрепери от отвращение. Исках да се махна от тук моментално.
В следващия момент усетих как топлината от гърдите ми изчезва, заедно с ръцете му от кръста ми.
–Ей момичето каза да се махнеш от нея веднага. Глух ли си или искаш да оглушееш? Последното може да го уредя на секундата!- ръцете на Картър се бяха обвили около тениската на натрапника, а лицата им бяха на милиметри едно от друго. Картър не бе за подценяване. Тениската която бе облякъл очертаваше изпъкналите му мускули и дори(според мен) го правеше още по страшен.
–Добре де добре, махам се. – пораженчески вдигна ръцете си във въздуха и Картър го пусна.
–Ейми добре ли си?-обви ръцете си около лицето ми, принуждавайки ме да го погледна в очите.
Бяха изпълнени с притеснение и тревога… как е възможно в един момент погледа му да е като на разярен лъв, а в следващия мил и загрижен? Незнаех и не ме интересуваше… стига да не ме погледнеше и мен с онзи смразяващ кръвта поглед, защото тогава със сигурност щях да загазя.
–Да, благодаря ти. Мисля, че е време да си вървя. Достатъчно екшън за днес ми се насъбра.
–Поне ми позволи да те закарам до вас- попита мило.
–Добре.- дори се чувствах спокойна, че няма да ми се налага да извървя километър и половина сама в тъмните улици.
–Лео, Майкъл хайде тръгваме си-той изкрещя отново с раздразнен тон- този купон неструва и без друго.
И с това четиримата се изнесохме през вратата. Аз бях прекалено пияна дори за да преодолея петте стъпала на верандата, затова Картър и Лео ме хванаха от двете страни, като окачиха ръцете ми върху вратовете си. Когато благополучно стигнахме до колата ме пуснаха да се кача на задната седалка и заеха местата си от двете страни на малкото ми тяло.
–Някои може да седне отпред при Майкъл, нямам напротив- опитах се да кажа аз изпод дъха си.
–Ейми прекалено ми пияна, неможе да рискуваме да изпаднеш от колата- подхили се Лео.
Всички момчета се разсмяха и ръцете на Картър се обвиха здраво около раменете ми.
–Така, ти се отпусни и всичко ще бъде наред.- прошепна ми в ухото, някак с мрачен глас. Изправих главата си нагоре и забелязах леката усмивка на лицето му… тя нищо не ми говореше, но очите му да! Те бяха присвити в краищата и леко навлажнени...сигурно си въобразявах.. или алкохола ми действаше странно. Опитах се да се отпусна, както ми бе наредил и ръцете му започнаха да правят леки движения около раменете ми. Чувството бе приятно отпускащо… ако продължаваше да го прави още малко направо щях да заспя… но движението се премести от раменете към врата ми и след това леко надолу към гърдите ми. Опитах се да се отбутна напред и да махна ръцете му, но това само го накара да ме притисне по силно към себе си и с груба сила да стисне гърдите ми.
–Шшш Ейми всичко ще е наред, само се отпусни.
–Какво си мислиш, че правиш? Пусни ме веднага!- извиках, преди ръцете на Лео да запушат устата ми.
–Мамка му Картър тази ще вика много!- изкрещя Лео.
И тогава осъзнах какво ми се случваше! Не, не, не! НЕ и на МЕН! Неможе да се случи и на мен! Как? Защо? С какво го заслужих??
Опитах се да викам, но от устата ми излизаше само тихо мрънкане, приглушено още повече от ръката. С едно движение Картър разкъса и без друго оскъдния ми потник и се захвана да разкопчава сутиена ми. Неможех да позволя това да се случи, започнах да мятам тялото си във всички посоки. Ноктите ми се забиваха във всеки сантиметър плът която успееха да докоснат.
–Майкъл отбий някъде до гората, неможем сами да се справим, кучката ме изподра целия- изкрещя Лео.
–Ейми хайде бейби отпусни се, обещавам да не те боли ако се отпуснеш.- замоли ме Картър докато се бореше със закопчалката.
–Неее- опитах да извикам- моляяя ви пуснете меее.
–А няма да се разберем така, Лео изправи се леко и я пусни да легне, искам я гола.
В следващия момент намерих тялото си във хоризонтално положение и силните ръце на Картър се спускаха по бедрата ми, когато достигна закопчалката на полата ми, усетих възможността и силно изритах стъклото. То се счупи на парчета… скоро долових болката в глезена ми. Стъклото бе срязало кожата ми и кръвта се стичаше през отворената рана. Сгади ми се от гледката, но сега неможех да се оставя на това чувство да ме завладее. Започнах да въртя главата си неконтролируемо за да освободя устата си от ръката на Лео. Когато най- накрая успях да се измъкна изкрещях с пълно гърло. Ръцете му хванаха китките ми и издърпаха тялото ми към неговото.
–Млъкни! –развика се Майкъл от предната седалка.–Малка кучка, ще си платиш за това което направи на колата ми! Мамка му!
Усетих колата да спира и предната врата да се отваря… О не! Не, не, не! Сега вече нямаше да мога да се измъкна. Усетих горещина по бузите си и осъзнах, че това са сълзите ми… не очаквах първият ми път да е такъв, не исках първият път да ми е такъв.
Картър свали ципа на полата до долу и започна да дърпа плата по бедрата ми.
–Моля те недей! Моля те! – единственото което ми бе останало е да се моля… не, че те ме слушаха де. Дори обратното, лицата им грейнаха с нескрита усмивка. Алчните им ръце започнаха да се движат навсякъде по тялото ми. Почувствах се омърсена… искаше ми се да умра, но не и да позволя този ад да продължи дори секунда повече.
–Немърдай, полиция!- чу се на няколко метра от колата дълбок мъжки глас.
Спасение! Спасение! Спасение!
–Помощщщ…- развиках се с пълно гърло.
–Ах ти малка курва! Заради теб сега ще загазим- извика Картър и след миг зашлеви бузата ми с опакото на ръката си. Ударът ме изпрати почти в безсъзнание, но успях да чуя как полицаят крещи нещо от сорта да се махат преди да ги е застрелял като кучета… и тогава вече тъмнината ме завладя напълно.
Усетих под тялото си вибрации… сякаш се движех в нечия кола. Дори неможех още да осъзная какво се бе случило с мен тази нощ! Всичко това реалност ли беше или просто някакъв гаден кошмар? Дясната половина на лицето ми пареше… реален индикатор, че ужасът който преживях бе истина! Страхувах се да отворя очите си. Незнаех къде ще се намеря ако го направя. Дали все още бях в колата на Майкъл с Картър и Лео? Дали не ме караха към някое по затънтено място за да завършат започнатото преди онзи глас да ги прекъсне? Онзи мъж който ми се стори, че чух да вика „полиция" истински ли беше? Имаше само един вариант да разбера. Поех си дълбоко дъх и отворих очите си.
Намирах се на предната седалка на непознат автомобил (това бе малко облекчение), но фаровете осветяваха непознат път… къде съм? Обърнах се на ляво за да видя един доста едър около тридесет и пет – четиридесет годишен мъж с униформа на ченге да гледа към мен с нескрита усмивка.
–Време беше да се събудиш малката.
–Къде съм. Какво стана?- опитах се да наместя изтръпналото си тяло в седалката и да се поизправя леко… тогава забелязах жълтата сигнална жилетка метната върху разкъсаните ми дрехи.
–Не се притеснявай. Оправих се с онези нещастници.
Това ми бе известно вече, но все пак се почувствах облекчена, че ми го съобщи гласно.
–Ъм благодаря… предполагам- какво можех да кажа друго. Този човек ме бе спасил от сигурно унижение… но не бе отговорил на въпроса ми къде се намирам… а това предизвика лек дискомфорт в тялото ми.
–Ха ха предполагаш? Добре, добре приемам благодарностите ти.-каза набързо и отмести погледа си върху пътя.
Исках наистина да му благодаря за това което бе направил, това означаваше много за мен, неможех да си представя какво щеше да стане с мен ако той не се бе появил точно на време.
–Благодаря ти наистина!- казах отново, този път с малко по сигурен глас.
Той само се усмихна и не каза нищо повече. Опитах се да изпъна схванатото си тяло в малкото пространство на колата и изведнъж усетих болката в крака си, погледнах надолу, прекратявайки моментално процеса и забелязах бяло парче плат обвито около мястото от което идваше болката.
–Трябваше да спра кръвта- обясни той когато забеляза погледа ми.–знам, че не е кои знае какво, не съм лекар, но не ми се искаше да те водя в спешното.. не и с тези дрехи- засмя се той пак и започна да гледа отново към пътя.
–А къде ме водиш?- огледах се и забелязах, че сме сами на пътя… нямаше нито табели, нито пътни знаци и асфалта под нас бе пълен с дупки и някак стар. Определено не бяхме на главен път и определено не бяхме тръгнали към града!
–Това сега не е важно. Аз съм Виктор между другото.- усмихна се пак срещу мен- Твоето име как е?
Благодарността ми започна леко по- леко да се изпарява и паниката завладяваше съзнанието ми. Този луд ли е ? Как така да не е важно? От къде да знам дали не е намислил нещо лошо? Момент Еймили! Спри се. Този човек тукущо ти бе спасил живота, а ти си мислиш, че може да ти навреди. Ако е искал да го направи, на първо време нямаше да превърже крака ти и нямаше да покрие тялото с дреха. Отпуснах се мислено и реших, че ще е нормално ако му отговоря на въпросите и след това учтиво да задам моите.
–Казвам се Еймили Съмър.
–Еймили?- той повдигна веждите си в учудване.
–Да, но ти може да ме наричаш просто Ейми.
–Е просто Ейми на колко години си?
–Днес навърших 18.
–Интересен начин за отпразнуване на това събитие си избрала Ейми.
–Е, не е като да съм го искала- отсякох аз рязко.
Този какво си бе мислил до сега, че виковете ми бяха от щастие и радост?
–Знам извинявай.
–Ти с какво се занимаваш?- ама, че тъп въпрос зададох… Ехо Земята до Еймили! Униформа, пистолет, белезници… „Немърдай полиция". Чудя се понякога, кога ще дойде момента първо да ми светне крушката в главата, и след това да си отворя устата…
–С това онова.
–Да, забелязах униформата… извинявай, въпроса беше тъп.
–Това ли?-той посочи с ръка към гърдите си- Ха ха, не това е на един познат, трябваше ми за тази вечер.
Аз ли съм бавно развиваща се или този човек тукущо ми бе казал, че не е полицай? За какво ще му е на някого униформа и пистолет в такъв случай?
–А за какво, ако не е тайна?
–Тайна е… съжалявам малката, но някои неща по- добре да си останат скрити.
–Ъм да, добре. А сега би ли ме закарал вкъщи, сигурна съм, че вече е много късно и родителите ми вече изперкват от притеснение.
–Това не е възможно.
–Защо?- обля ме топла вълна и два изкарах думата от устата си.
–Ние с теб трябва да отидем на едно място. Ха ха.. да ти кажа честно не вярвах, че ще извадя такъв късмет скоро.
–За какво говориш?
–Мисля, че ще взема добри пари за теб!- каза с насмешка.
–Пари? За Мен? Аз да не съм някое куче за продан, какви ги говориш? Какво си въобразяваш?Спри колата МОМЕНТАЛНО - настоях аз.
–Не, не си куче-сряза ме на секундата.
–Тогава какво си въобразяваш?
–Все още си малка за да знаеш за съществуването на този свят, но бързо ще се научиш. Ще е нужнохубавообучение преди това естествено, но всичките ми клиенти искат само най-доброто.
–Какъв свят? Какво обучение? Какви клиенти?- усетих сълзите да се стичат по бузите ми… в този момент ми се прииска този тук, така наречения Виктор, дори да не се бе появявал. Сякаш бях попаднала в някои филм на ужасите в който аз съм поредната жертва, но не на убийство, а на доживотен АД.
Той си пое дълбоко дъх и с тих глас, почти като шепот започна да говори.
–Съществуват много взаимоотношения между мъжете и жените. Повечето са основани на топли чувства- любов,радост, щастие, но не всички връзки са изградени на тези основи. Има… съществуват мъже които не търсят в една жена равноправен партньор, а уважение, отдаденост и най- вече подчинение.
Какво жертва в опит за изнасилване в една нощ щях да се превърна в робиня на как го каза някои от „всичките ми клиенти"? Всичките тези години в които наблюдавах взаимоотношенията на родителите ми, на съседите ми.. нито за миг не си представях, дори неможех да си помисля, че погледите които си разменяха помежду си можеха да излъчват нещо друго освен любов и привързаност. Винаги си мислех, че когато дойде моментът да се омъжа, ще виждам само и единствено това в очите на съпругът си, че ще сме като две капки вода, ще се плъзгаме по неравностите на живота, ръка за ръка, обединени и това ще ни крепи… а сега? Сега някакъв ненормален човек ми казваше, че ще ме продаде за да служа, да уважавам и да се подчинявам!!! на някакъв непознат мъж? НЕ! Това просто нямаше как да стане! Погнусата ме заля при тази мисъл и през устата ми излезе целия протест с които съзнанието ми се бунтуваше.
–Никога няма да се съглася на това, разбра ли? Никога няма да склоня глава пред някакъв непознат загорял чичко, само за да покажа уважение към него и никога, ама НИКОГА няма да стана жена на подобен извратеняк! –изкрещях с пълно гърло.
–Точно тук грешиш малката. След като приключа обучението ти никога, АМА НИКОГА вече няма да смееш да повишиш тон на мъж!- гласът му се увеличаваше със всяка следваща дума и когато стигна до частта в която използва моите собствени, отново се снижи, но бе някак по-мрачен, по- настоятелен от одеве. Това накара сърцето ми да се смрази за секунда… аз бях обречена.
В този момент ме осени единствената идея която имах.. глупава, безразсъдна и все пак бе по- добра от този ад на които Виктор ме обричаше. Избутах светкавично жилетката от тялото, освобождавайки ръцете си и хванах дръжката на вратата за да я отворя и да скоча. В следващия миг бях издърпана за косата грубо назад, докато главата ми не се опря в коленете му. Усетих аромата на тежък, отвратителен одеколон и стомаха ми се преобърна.
–Къде си мислиш, че си тръгнала! Да умреш ли искаш? Да не си помръднала вече! Почти стигнахме- каза отпускайки ръката си от косата ми.
След като изправих главата си, забелязах светлините от фаровете да осветяват някаква къща пред нас… по скоро приличаше на военен бункер или нещо от сорта, но каквото и да бе това място от сега ме побиваха тръпки от него. Той изгаси двигателя на колата, без да каже нито дума или дори да помръдне. Помислих какви ще са шансовете ми да опитам отново да отворя вратата преди да ме докопа отново за косата и да ме завлече обратно към себе си и ако са успешни до къде мога да стигна с тази болка в крака си.. можех ли изобщо да ходя в това състояние? А да тичам? Шансовете не бяха много добри…и тогава, когато ме настигне… а той със сигурност щеше да го направи какво щеше да се случи с мен?
–Моля те пусни ме да си ходя- примолих се с тих глас- обещавам да не кажа на никои нищо за теб! Само ме пусни да си ходя.Моля те!!
–Както вече казах, а аз не обичам да се повтарям, това не е възможно! До сега не си знаела за тази грешка, затова няма да бъдеш наказана, но занапред знай по добре.-каза със сериозен тон, в който нямаше дори капка колебание.
–Моля те- примолих се отново, въпреки, че осъзнавах шансовете повторната ми молба да промени мнението му да са нищожни.
Без да каже нито дума отвори вратата на колата си и с бързи стъпки тръгна към моята страна. В паниката си дори неможех да помръдна, мозъка ми регистрира това, че съм сама в колата, че не бях чула дори изваждането на ключа от стартера, че можех бързо да заключа вратата си и да се преместя на шофьорското място за нула време и макар да не можех да шофирам(бях опитвала няколко пъти, така, че знаех поне основите) можех да се измъкна от тук и той да не може да ме хване… но защо по дяволите, тялото ми не помръдваше??? Когато вече успях да вдигна ръката си към бутона за заключване на вратата, Виктор вече бе от моята страна и издърпа дръжката… твърде късно! Единствения ми сигурен шанс и аз го изпуснах! ГЛУПАЧКА!
–Излез от колата- заповяда той.
–Ъм… к..какво точно ще се случи с мен?
–Без повече въпроси, освен ако наистина не искаш да започнем с наказанието?
Не! Определено не исках да започнем с наказанието, дори на първо време изобщо не исках да започваме, но имах чувството, че ако изкажа това на глас нещата могат бързо да станат много по – лоши от това което ме очакваше. Подпрях ръцете си на вратата и стъпих с болния крак на земята. Ах, веднага усетих болката да пронизва цялото ми тяло и инстинктивно издърпах крака си обратно, но преди дори да можех да докосна гумената стъпка, Виктор се пресегна и уви ръката си около косата ми отново.
–Когато издам заповед, очаквам моментално изпълнение.
Преди дори да можех да се хвана за нещо, каквото и да било, той ме издърпа за косата и аз се строполих на земята. Извиках от болката която прониза тялото ми, когато то се срещна с неравната повърхност под мен. Виктор напълно игнорира рева ми и леко затвори вратата.
–Изправи се- каза след като застана само на няколко сантиметра от лицето ми.
Можех ясно да видя черните кожени обувки които бе обул и да усетя миризмата на ваксата по тях. Исках да се изправя, но не защото той ми бе заповядал, а за да се побягна с всичка сила в обратната посока, но знаех, че той ще ме хване само след няколко метра… затова останах на земята. Гневът и инатът ми не се проявяваха често, може би защото винаги успявах да се спогодя с хората покрай мен(дори с родителите ми), но сега бях бясна… меко казано и нямаше да се оставя на никои да ме командва като скапан робот! Та аз съм човешко същество по дяволите!!! Замълчах, прехапвайки си езика за да не го напсувам и средоточих погледа си върху обувките… игнорирайки го напълно.
–Тц, тц, тц това ти бе втора грешка… а това вече немога да пренебрегна! Мислех да те оставя да преспиш нощта, но май ще трябва да започнем обучението веднага.
Боже господи какво си навлякох? Ръцете му се спуснаха към косата ми отново, но този път, знаех по – добре, обвих бързо ръцете около главата си и свих краката си към корема. Стегнах всеки мускул в тялото си за да не помръдна от тази позиция. Нямах намерение да се предам, въпреки страха който се бе насъбрал в мен и всеки момент заплашваше да пробие през крехката ми фасада… Но вместо да се опитва да освободи ръцете ми от главата ми, ръцете му се насочиха към краката ми и по точно ранения ми глезен. Стисна с всичка сила бялата превръзка…
–Ааа…- бе единственото което успя да излезе от устата ми преди да усетя камъните и стъклата под почти голия си гръб, докато той ме влачеше към къщата. Болката вече не идваше само от ранения ми глезен ами и от огромните резни по цялата задна част на тялото ми. Парченцата се забиваха дълбоко в плътта ми изпращайки ме в почти друго измерение от болка… неможех да понеса повече! Опитах да се изправя да надигна поне гърба си.. да премахна изтезанието поне от там.
– Скоро ще се примириш да изпълняваш моментално заповед когато е отправена към теб.
Пусна крака ми, но дори и да исках, неможех да намеря сили в себе си за да се изправя. Главата ми падна на земята под мен, докато се опитвах да държа дишането си възможно най- близко до нормалното(а това си бе доста трудно в този момент) и сълзите вътре в очите си. Виктор извади връзка с ключове от джоба си и след няколко завъртания се чу скърцането на отваряща се ръждясала врата. Този път дори не ми каза да се изправя, дали бе защото мислеше, че пак ще се противя или защото бе забелязал полу отпуснатото ми тяло, наведе се и с огромните си ръце обхвана раменете ми. Изправи ме от земята и с мен в ръцете си влезе в тъмната стая.
Помислих, че ще положи тялото ми на някое легло, че ще ме остави сама да ближа раните си няколко чака… но колко грешах само. В момента в който включи осветлението в стаята, пусна краката ми на земята и задържа раменете ми.
–Вече може да започнем.- и с това хвана китките ми и с груба сила ги издърпа напред. Дори незнаех от къде бе успял да извади това въже… а вече усещах как го затяга около лявата ми ръка. Вдигна я във въздуха и прехвърли въжето през нещо като кука, завързвайки бързо и другата ми ръка. Движенията му бяха толкова бързи, че дори неможех да ги регистрирам, а той вече се отдалечаваше от мен, оставяйки ме почти да вися във въздуха подпряна само на пръсти си. Отиде до ъгъла на стаята където слабо успях да забележа едно бюро и след миг се върна заставайки лице в лице с мен, е по- точно над мен. До сега не се бях изправяла до него,но още от огледа ми колата можех да кажа, че е едър мъж, а сега когато бе на не повече от 5-6 сантиметра от мен наистина забелязах колко огромен беше той. Боже как изобщо съм си мислила, че мога да избягам от него? Та ръста му трябваше да е минимум 188-189 сантиметра, дори повече. Широките му рамене можеха да поберат зад себе си поне две като мен…изведнъж се почувствах дребна. Предполагам така се чувстваха винаги ниските момичета когато застанат до мен…
–От сега нататък когато ти задам команда искам да я изпълняваш моментално.- той направи пауза, явно очаквайки някакъв отговор от мен, но след като такъв нямаше продължи- Това ясно ли е?
–Майната ти!- извиках аз през зъби. Исках да съм гневна в този момент, исках да съм всичко друго, но не и уплашена… страха носеше сълзи със себе си, а това чудовище не заслужаваше да ги види.
Той не избухна както бях очаквала, вместо това започна бавно да се движи около мен, като хищник около жертвата си, когато излезе извън погледа ми неможех да удържа страха си скрит вече. Сълзите се спуснаха от очите ми и аз побързах да ги избърсам от бицепсите си.
–Брой- каза изведнъж и без да чака нито секунда замахна във въздуха с нещо през оголените ми бедра.
Ударът не бе много силен, но все пак го усетих, не бе ръката му, бе нещо студено, твърдо и тънко… пръчка? Той искаше да ме накаже с пръчка? Що за безумие, сякаш съм във втори клас отново и госпожата ме наказваше… само, че тогава не бях полу гола, завързана с въже и захвърлена само Бог знае къде с непознат мъж до себе си. Когато пак прехапах езика си за да не му дам каквото желае, игнорирайки напълно страха си, той замахна отново.
–Брой ударите- гласът му бе леден.
Почти отключи устата ми… почти. Получавала съм и преди удари, е не точно такива, но все пак съм свикнала с болката. През годините на „пубертета ми" с повечето момчета от компанията винаги се сборичквахме за нещо и доста често се прибирах в къщи посинена, изподрана и с изцапани дрехи.
Той замахна отново и този път наистина пареше… на бас, че мястото утре ще ми е посинено! Но вместо да кажа числото както той искаше аз извиках с пълно гърло 'помощ'!
–В радиус от 20 км. няма жива душа, затова последен съвет НЕ се опитвай да се противиш, положението ще стане само по- лошо… за теб!
Разбирах какво казваше, бе ме довел на безлюдно място, е то си беше логично, искаше да пречупи волята ми, да ме направи робиня и след това да ме продаде за пари. За мръсни, скапани пари! Сякаш съм някаква стока, сякаш съм негова! НИКОГА!
–Няма- изкрещях аз и усетих ново парене през бедрата си… но този път след като пръчката се отдалечи чувството остана по- дълго там.
–Това ще продължи цяла нощ ако трябва!-заплаши ме отново той.- И след като развържа езика ти, а повярвай ми това ще стане, ще получиш още 15 удара!
Заплахата си бе доста сериозна 15? Ако ме удареше още 15 пъти на това място със сигурност щеше да пусне кръв… но ако продължа да си мълча… колко още можех да издържа преди тези 15 да дойдат? Ами ако се престоря, че припадам, дали ще развърже ръцете ми и да спре тази лудост? Нищо не пречи поне да опитам…. Изчаках търпеливо още 2-3 удара като се стараех лицето ми да изглежда по болезнено от действителното. Когато усетих, че момента е подходящ издишах тежко и се отпуснах цялата си тежест на завързаните китки… ОХ това определено болеше! 1…2…3.. хайде де защо се бави? Няма ли поне да се опита да ме свести? Какво ли прави? Чух тихи стъпки в стаята и след миг усетих студ да пронизва цялото ми лице и гърди… ВОДА? Идиота ме заля с ледено студена вода! Дори да исках неможех да стоя мирно и да се преструвам още.
–Аааа Идиот!- извиках аз през тракащи зъби.
–Предупредих те нещо! Преди наказанието да е свършило няма нито да заспиваш, нито да ядеш, нито да мръднеш от това положение! Сега…- гласът му отново бе смразяващ- Брой!
–Едно- казах тихо след първия удар. Не исках вече да съм тук… не исках вече болката която усещах в китките си… исках само да спре, да се свърши по-бързо за да мога да поспя. Да поспя ли си помислих? Май аз съм лудата тук… какъв ти сън, какви 5 лева- в момента в който освободи ръцете ми ще го изритам в мъжкото достойнство за да се строполи на земята и ще хукна през вратата, в колата и право в къщи или още по добре право в полицията, за да заловят този извратен психопат и да го заключат него с белезници!
На петия удар обаче надеждите ми за бягство започнаха да намаляват, китките ми бяха отдавна изтръпнали, едва усещах краката си… е болката я усещах адски много, но с нейно изключение сякаш ми бяха отрязали краката. На десетия вече се молех, нещо което невярвах, че някога ще изрека искрено към това прасе, сякаш този АД продължаваше с часове… но когато от невнимание или по скоро адска болка!!! пропуснах да кажа 14 той изведнъж спря.
–Ах Еймили… сега трябва да започнем от начало!
Какво! Не, не!
–Моля те, съжалявам, моля те! Ще броя! Ще брояя…- гласът ми звучеше толкова преграхнал, че едва излизаше от гърлото ми.
–Този път, САМО този път ще пренебрегна грешката ти! Сега Брой!
Той направи още един удар и след толкова тихото ми 15, чух пръчката да пада на земята. Исках да бягам… преди, сега само исках да падна на земята и да заспя. Дори студената земя под краката ми бе по- добра пред изправеното ми положение.