Disclaimer: All Harry Potter characters belong to J.K R. The plot is mine.
Историята се развива през шестата година на Хари Потър в замъка "Хогуортс". Написана е преди излизането на "Хари Потър и Нечистокръвния принц".
Редактиран: 01.2014 г.
Глава Първа
в която се разказва за отварата на Рон и нейните последствия,
както и за странното изчезване на Драко Малфой.
Подземията на замъка "Хогуортс" са били свидетели на доста събития през тривековната си история – войските на не една магьосническа армия са се приютявали в залите им, вампири са обикаляли влажните им коридори и призраци са минавали през стените им. Но едва ли подземията са виждали по-мрачна физиономия от тази на шестокурсника Рон Уизли, бързащ за двоен час по отвари.
Днес му предстоеше да представи своята демонстрация на отвара – задача, възложена от Снейп едва преди седмица. В главата на Рон се въртяха куп неприятни мисли относно изтъпанчването му пред всички слидеринци и бъдещата лоша оценка. Един префект не биваше да допуска издънки, а "Разочароващ" по отвари беше отвъд всякаква представа за допустимост. Рон дълго време беше увещавал Хърмаяни да му помогне за доклада и отварата, но безуспешно – напоследък тя отрязваше всякакви молби с оправданието, че едва смогва със собствените си уроци. Наистина момичето прекарваше всеки свободен миг в библиотеката, но това си беше нейното убежище по принцип и Рон не виждаше пречка тя да отдели поне един час за неговите неволи. Хърмаяни обаче беше категорична в решението си, и именно затова сега Рон се клатушкаше толкова нещастно към владенията на професор Снейп.
Изведнъж Рон зърна пред себе си най-близкия си приятел Хари Потър и се забърза да го догони.
Хари го поздрави механично и двамата закрачиха мълчаливо. Рон бързо осъзна, че Хари напълно е забравил за това, което ги очакваше в днешния час. Всъщност, неговият приятел се беше променил много за едно лято. Откак Сириус загина, Хари престана да се интересува от всякакви училищни занимания. Рон дълбоко съжаляваше, че тази година куидичът е отменен от мерки за сигурност, защото със забраната за шампионата Хари бе загубил единственото нещо, което го правеше щастлив. Безучастността на Хари измъчваше Рон, по същия начин по който го тормозеше и вечната заетост на Хърмаяни.
Прекрачвайки прага на класната стая, изведнъж Рон Уизли осъзна, че отварата на Снейп е последният му проблем. Отчуждението на най-добрите му приятели и тяхната пълна незаинтересованост от неговия живот бяха истинската причина да се чувства сякаш пътят постоянно пропада под краката му.
XXXXXX
Само преди година Хари Потър би бил обезпокоен от предстоящия час по отвари. Но не такива мисли се въртяха в съзнанието му днес – сега, както и във всеки друг миг след онзи трагичен ден в Министерството на магията, вниманието на Хари бе съсредоточено върху един от поредните му планове за отмъщение, насочени към Белатрикс Лестрандж и всички подчинени на Волдемор.
Твърде често това лято Хари не можеше да заспи, преследван от видения за убийството на Сириус, и беше твърдо решен виновните за падането на кръстника му да си получат заслуженото. Не му стигаше, че част от смъртожадните бяха в Азкабан, не вярваше нито на празните приказки на министър Фъдж, нито на мъдрите слова на Дъмбълдор, и двамата уверяващи го, че в "Хогуортс" ще бъде в безопасност, тъй като Черния лорд се е оттеглил поне временно.
Те не разбираха. Не можеха да разберат. Хари никога не беше познавал родителите си, защото Волдемор му ги бе отнел по най-жестокия възможен начин. След това бе прекарал твърде много лоши години със семейство Дърсли, за да може да повярва, че някога ще намери подкрепа и утеха в семейството си. И тогава щастието сякаш му се усмихна в лицето на Сириус. Хари си бе позволил да повярва, че вече има приятел, който ще е винаги до него, който ще му дава съвети и ще замести празното място на баща му. Ала уви, с минаване на времето Хари проумя, че Сириус Блек е много по-различен от Джеймс Потър. Или поне от този Джеймс, който Хари желаеше да си представя. Може би Сириус беше достоен партньор в щуротиите за Джеймс от мислоема на Снейп, но не отговаряше на представата за бащата от мечтите на Хари.
Въпреки всичко, кръстникът на Хари бе приятел, и когато го загуби по вина отново на Волдемор, сякаш последната светла искра в бъдещето на Хари угасна.
За какво да продължава да диша, да се храни, да учи, когато е напълно сам на този свят, а толкова много хора искат смъртта му? Защо Белатрикс и Волдемор продължаваха да живеят ден след ден, година след година, докато всички негови близки вече ги няма?
В тези тежки часове Хари, без да иска, забравяше за Рон и Хърмаяни. Когато насила си припомняше, че все още ги има, през ума му минаваше мисълта колко по-неопитни и щастливи са те, без скръбта по загубен близък. Те бяха част от един друг свят, правилния свят, на който пречеха само Лорд Волдемор и самия той.
Искаше само да напусне замъка, да намери Риддъл и да изрече "Авада Кедавра", гледайки го право в очите. Но разбира се, ако искаше изобщо да успее, трябваше да измисли добър план да се докопа до Волдемор, чието местоположение бе напълно неизвестно. Въпросът беше колко време имаше да обмисля отмъщението си – самият Волдемор можеше да нападне "Хогуортс" всеки момент и тогава...
XXXXXX
Тежката книга се изхлузи от ръцете на Хърмаяни и с трясък падна на пода. Момичето погледна извинително към библиотекарката Мадам Пинс и отново се опита да напъха обемистия том в чантата си. Вече закъсняваше за час при Снейп, а дори не беше погледнала домашното си. Това се случваше за първи път в живота й, но наистина нямаше време за безсмислената отвара, чиито съставки трябваше да анализира. Сега Хърмаяни си имаше съвсем друга работа и понякога просто забравяше за учебните си задължения.
Хърмаяни всъщност правеше нещо тайно и забранено, и само при мисълта за това цялата пребледняваше. Имаше нова амбиция, нов стремеж, който щеше да я отведе на нивото на самата професор Макгонъгол...и така тя, Хърмаяни, щеше да помогне на всички в предстоящата тежка битка (а такава щеше да има, не се съмняваше) срещу Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
Беше й адски трудно да се справя с всичко – задълженията на префект, ученето, В.О.Д.А. и прекарването с часове над книгите, нужни за новия й план. Най-много я разстройваше фактът, че не може да сподели с Хари и Рон за хрумването си. Тя сама си беше наложила мълчание, защото споделянето на тази тайна с Хари би го натъжило, а сега той нямаше нужда от припомняне за Волдемор и Сириус. Рон пък никога нямаше да я разбере, а и можеше да се раздрънка без да иска, и тогава всичко отиваше по дяволите.
Гореспоменатата В.О.Д.А. изпиваше всичката й енергия. Хари бе вдигнал ръце от някогашната си организация и само Хърмаяни поддържаше членовете на този съюз. Всички грифиндорци настояваха,че имат нужда от клуба, тъй като новият учител по защита срещу Черните изкуства беше Снейп, и те бяха убедени, че е още по-некадърен и от Ъмбридж.
Но не бяха прави. Часовете при професора бяха изключително ползотворни, понеже той им преподаваше защитите срещу най-опасните проклятия и заклинания не само на теория.
Може би ако Хари се интересуваше повече от заобикалящия го свят, или пък ако Рон не беше такъв скептик и слушаше лекциите на Снейп, нещата щяха да са по-различни.
Като цяло, грифиндорци следваха сляпо поведението на двамата й приятели и изобщо не се интересуваха от часовете на Снейп. Вече няколко пъти в клуба тя им беше обяснявала същите неща, които и професора, но те дори не се усещаха. Хърмаяни не искаше да остави съучениците си необучени за предстоящата война, но глупавото им поведение спрямо Снейп я отчайваше. Вярно е, че той мразеше дома им, но поне им водеше часовете добре. А какво значение имаха 5-10 загубени точки за "Грифиндор", когато магьосническият свят се разкъсваше от слухове за Онзи-който-не-бива-да-се-назовава и новите му убийства? Дори от "Пророчески вести" вече не криеха завръщането на Черния лорд.
Унесена в разсъждения, Хърмаяни не усети как стигна до подземието, където имаха час по отвари. Наистина беше закъсняла. Тихо почука на вратата и влезе, готова за хапливите коментари на Снейп и традиционният хор от заяждания от слидеринска страна.
– Госпожице Грейнджър, интересно ми е да чуя откога префектите в този замък имат правото да закъсняват? Бихте ли могла да ми обясните? – прокънтя студеният глас на Снейп.
– Съжалявам, професоре. Няма да се повтори – изрече Хърмаяни със сведена глава.
– Да се надяваме – устните на Снейп се свиха в тънка линия. – Отнемам една точка от "Грифиндор"!
Това беше сравнително малко наказание и Хърмаяни облекчено седна на най-близкото свободно място.
– За днес Уизли е подготвил малък доклад и демонстрация на тема "Отвари за сън". Заповядайте, моля, господин Уизли – на професорът очевидно му беше забавно да гледа изтормозеното и почервеняло лице на Рон, който, заеквайки, започна да чете от един пергамент.
Слава на Мерлин, явно днес на слидеринци не им се занимаваше със заяждания, защото докато Рон говореше, не се чу нито едно подмятане от редицата до вратата, където обикновено седяха Малфой и компания.
Това очевидно успокои Рон, защото гласът му стана по-уверен и той дори си позволи да импровизира неща от предишния им урок. Хърмаяни хвърли един поглед към Хари, но той съсредоточено гледаше в една точка малко над главата на Снейп, и не даваше признак да се интересува от случващото се около него.
Докато Рон се суетеше около котела за демонстрации, обяснявайки на класа какви съставки включва в отварата си, Хърмаяни осъзна по някаква незнайна причина, в този ден часът по отвари бе по-различен. Дали защото Снейп не провери домашните им работи, или пък заради демонстрацията на Рон, Хърмаяни не знаеше, но имаше чувството че нещо липсва, нещо, което винаги е било тук.
– Отварата е готова, професоре! – леко смутеният глас на Рон я изтръгна от мислите й.
Хърмаяни проследи с поглед Снейп, който се наведе над котела и подозрително се вгледа в течността. Рон неспокойно пристъпяше от крак на крак.
– Трябват ми двама доброволци да изпитат отварата на Уизли – спокойно изрече Снейп.
Класът замръзна – много рядко нетествани отвари се предлагаха на учениците. Ако Рон беше объркал нещо, рискуваха най-малкото отравяне. Подобни експерименти гарантираха почти винаги спешно посещение в болничното крило.
– Лонгботъм, Грейнджър, моля пристъпете напред.
Хърмаяни не можеше да повярва на ушите си – явно това беше истинското наказание за закъснението й, а не отнетата точка. Напълно в стила на Снейп.
Лицето на Невил доби цвета на отварата, която трябваше да изпие. Той се приближи към катедрата, залитайки.
Хърмаяни се огледа наоколо – очакваше да чуе подигравателни слидерински реплики от типа "Грейнджър, поспи си малко, сънят прави хората по-красиви, а при тебе има нужда!", но единственото, което стигна до слуха й, беше приглушеното изпсуване от страна на Хари, който явно поне за момент се беше върнал в реалността. Тишината правеше цялата ситуация да изглежда зловещо. Щом дори и враговете й останаха безмълвни...
Снейп, правейки се че не забелязва ледените погледи на класа, впити в него, подаде на Хърмаяни и Невил две малки стъкленици, пълна с мътна сива течност. Хърмаяни с тревога се сети, че според книгите цветът на отварата би следвало да бъде чисто бял. Нещата не вървяха на добре.
Но Невил вече беше надигнал шишенцето към устата си и тя нямаше избор – погълна на един дъх парещото питие. Чувстваше се като самоубийца.
– Стига Уизли не е сбъркал нещо, което е доста вероятно, Лонгботъм и Грейнджър трябва да заспят до една-две минути.
Хърмаяни осъзна, че гласът на Снейп стига някак приглушено до ушите й.
Тя почувства внезапно замайване и сякаш през мъгла видя Невил да се свлича на пода – замоли се всичко да е наред и наистина да заспят. Светът се завъртя и последното нещо, което Хърмаяни забеляза, преди да припадне, беше един празен чин. Най-сетне разбра какво е различното на този понеделнишки двоен час отвари и откъде идва тишината – просто Драко Малфой отсъстваше.
XXXXXX
След припадъка на Невил и Хърмаяни, повечето ученици изпаднаха в паника и се скупчиха над неподвижните им тела.
– Хърмаяни, добре ли си? Кажи нещо, моля те! – разкъсван от угризения, Рон се мъчеше да свести Хърмаяни, удряйки й леки шамари по бузата, както бе чул, че правят мъгълите.
Професор Снейп, който не изглеждаше особено разтревожен, отегчено разпореди Хърмаяни и Невил да бъдат отнесени в болничното крило, но още преди Рон да измагьоса носилка, Хърмаяни отвори очи.
– Явно не си объркал нищо, Рон – усмихна се слабо тя. – Заспала съм.
– Та ти падна като мъртва на земята – гневно изрече Хари. – Как може този некадърник да ви дава нетествана отвара? – добави по-тихо той.
Професорът може би го чу, но не го показа по никакъв начин. Само разглеждаше отварата и мърмореше нещо над нея.
За разлика от Хърмаяни, Невил не се събуждаше и Снейп се принуди лично да го понесе към владенията на Мадам Помфри, поглеждайки изпод вежди горкия Рон.
– Как е възможно директорът да се доверява на такива шибани боклуци като този...този...некадърен...злобен... – беснееше Хари, докато тупаше Рон по рамото, за до го окуражи. – Невил ще се оправи, ще видиш, Мадам Помфри със сигурност знае как се действа в такива случаи.
Щом Снейп се върна, занятията продължиха, но всички хвърляха учудени погледи към Хърмаяни. Повечето от тях се питаха защо Невил Лонгботъм бере душа в болничното крило, докато на Хърмаяни Грейнджър й няма абсолютно нищо.
Рон се размина с наказание за сбърканата отвара на косъм, може би единствено защото Снейп не искаше проблеми с директора, ако се разчуеше, че в час по отвари се експериментира върху ученици. Или поне така смяташе Хари.
XXXXXX
– Въпреки всичко, което стана, най-много ме радва фактът, че онези мухльовци от "Слидерин" не ме взеха на подбив за случилото се – заяви Рон на път към грифиндорската кула след часа. – И естествено, че ти си добре, Хърмаяни.
– Малфой със сигурност щеше да те вземе на подбив, ако не отсъстваше – поклати глава момичето.
– Как така?! Искаш да кажеш, че Малфой не е бил в час?– учуди се Хари.
– Да, нямаше го, а когато той не подстрекава групичката си, те сякаш губят оригиналните си идеи. Не им се чу гласът – подсмихна се Хърмаяни. – Нямах и представа колко приятен може да е часът без Драко Малфой.
– Ако всичко с Невил е наред, пиша деня за успешен – престраши се да се усмихне Рон, докато прекрачваше портрета на Дебелата дама.
– Само ми е интересно къде се е затрил... – промърмори Хърмаяни.
– Кой, Невил ли? – изгледа я учудено Хари. – Та той е в бол...
– Не за него питам, а за Малфой.
– Надявам се да е пропаднал в някоя черна дупка – с тези думи Хари изчезна нагоре по стълбите към момчешката спалня, а Хърмаяни скептично поклати глава, остави тежката си чанта в Общата стая и се отправи към библиотеката.
XXXXXX
Невил се завърна от болничното крило чак за вечеря, което си беше доста дълъг престой, предвид че Мадам Помфри лекуваше за броени минути обичайните наранявания. Още с влизането му в Голямата зала, грифиндорци зарязаха чиниите си и се струпаха около него, затрупвайки го с въпроси:
– Какво почувства, щом изпи отварата? – попита Рон.
– Нищо – отговори просто Невил. – Изведнъж краката ми се подкосиха и всичко стана тъмно...След това вече не помня.
– А не би трябвало да е така – намеси се Хърмаяни. – Взех от библиотеката книга за въздействието на отварите за сън. Пише, че когато погълнеш бялата течност (да, бяла, Рон), просто ти се доспива страшно много – в краен случай можеш да усетиш, че летиш, но в никакъв случай действието на отварата не е свързано с припадъци или прилошаване.
Невил я погледна разтревожено:
– При теб беше ли същото? Имам предвид прилоша ли ти? Или просто си заспа?
– Не беше точно заспиване...и не беше приятно чувство, а би трябвало да е именно такова. Все пак не ми причерня, просто ми се зави свят – замислено отвърна тя. – В името на брадата на Мерлин, Рон, каква ли отвара си ни дал!
Невил напълни чинията си с пудинг и започна бързо да яде, промърморвайки с пълна уста:
– Има ли значение, нали вече мина.
Рон само клатеше глава:
– Ако знаех, че точно вие ще я пиете, щях три пъти да проверя проклетата рецепта. Но въпреки всичко съм сигурен за съставките: дори Снейп призна, че са същите.
– Може би от притеснение си сгрешил начина на приготвяне – Джини Уизли гледаше укорително брат си. – Ти видиш ли слидеринци, и се паникьосваш.
– Като стана дума за "Слидерин", някой виждал ли е Малфой наскоро? – попита Хърмаяни. – Днес не беше в час.
Рон инстинктивно погледна към най-лявата маса в Голямата зала. Там Краб и Гойл се тъпчеха с печено пиле, Панси и Милисънт си шепнеха нещо, а Блейз Забини, Терънс Хигс и Монтегю явно обсъждаха някакъв куидич мач, защото размахваха ръце, сякаш нескопосано се мъчеха да уловят снич. От Драко Малфой нямаше никаква следа.
– Странно – рече Дийн Томас, който случайно бе дочул въпроса на Хърмаяни. – Днес май и аз не съм виждал Драко. Дано се е спънал и да е паднал по витата стълбичка на Трелони.
– Само че не беше в болничното крило – отвърна му Невил. – След като се свестих, Мадам Помфри ме накара да лежа цял следобед, но бях абсолютно сам в помещението. Повярвайте ми, щях да забележа Малфой, или по-скоро той щеше да забележи мен.
Хърмаяни се усмихна на последното му изречение и използва паузата, за да стане от мястото си:
– Днес беше доста уморителен ден, така че предпочитам да си легна рано. Лека нощ.
Нестроен хор я изпрати докато вървеше към изхода. Колкото и да беше уморена, Хърмаяни нямаше да си легне веднага – умираше си да провери все пак защо на Невил му трябваше над час, за да се свести, а на нея едва две минути.
XXXXXX
За съжаление, този път книгите не й помогнаха. Хърмаяни не успя да открие нито една сходна по състав отвара с онази на Рон, и й остана само да се надява, че когато заспи тази нощ, все пак ще се събуди на жива и здрава на другата сутрин.
Но не можеше да помръдне. А дори не си спомняше да е опитвала превръщане, но беше факт, че лежеше на голата земя в някаква непозната местност. Изобщо не чувстваше тялото си, дори не можеше да завърти очите си, за да се огледа. Усещаше обаче вледеняващият студ, който я заобикаляше. Тя се плашеше рядко, не изпита страх и сега. Колкото и лошо да беше, нейните умения можеха да я измъкнат, стига само да премисли добре и да си спомни защо се намира в това положение. Но нищо не идваше в съзнанието й...абсолютно нищо. Последното нещо, за което се сещаше, беше как си е легнала в собственото легло в "Хогуортс".
До момичето внезапно долетя странно познат женски глас:
– Контролирай се! Овладей го! Възползвай се!
Хърмаяни седна в леглото си, обляна в пот. За пръв път имаше толкова реален сън. Много пъти преди беше сънувала че се проваля в начинанието си, че пада, но никога не й се беше случвало да разсъждава така реално в съня си.
И това поле...и този глас...
– Само дано няма нищо общо с проклетата объркана отвара на Рон – промърмори си тя. – Защото тогава става наистина лошо.
– Хърмаяни? – Лавендър също се беше надигнала от леглото си и я гледаше с объркано изражение.
– Заспивай, просто сънувах лош сън – Хърмаяни направи опит да се усмихне и придърпа завивките си нагоре.
Ала тя самата повече не можа да мигне.
XXXXXX
Изминаха още няколко дни, а Драко Малфой сякаш беше потънал вдън земя.
Слидеринци очевидно знаеха къде е, понеже не го търсеха, но пазеха гробно мълчание относно местоположението му.
Грифиндорци никога не бяха прекарвали по-приятна седмица – грижа за магически създания мина идеално без обидите на Малфой, по коридорите не се чуваха злобни заяждания, а и най-сетне една сбирка на В.О.Д.А. се проведе без риска да бъдат заловени от Драко в качеството му на префект.
Единствено Хари беше изключително подозрителен относно всичко, свързано с най-големия му неприятел, и не вярваше в добрите страни на отсъствието на Малфой:
– Очевидно учителите знаят къде е, защото не обелват и дума по негов адрес. Всички си траят, а най-вероятно Драко в момента се присъединява към смъртожадните на мястото на Луциус и ще се завърне тук като шпионин. Ако въобще се върне.
– Дали пък не е избягал? – предположи Рон. – Или пък е излъгал директора за нещо...
– Чуваш ли се? – скара му се Хърмаяни. – Дъмбълдор никога не би пуснал ученик да излезе без уважителни причини. И никога не би повярвал на лъжа. Най-вероятно е станало нещо със семейството на Драко, кой знае...
– Семейство? Какво ти семейство? Баща му е в Азкабан, а майка му сигурно е твърде заета да планира бягството на съпруга си. А и доколкото знам, този пор няма приятели извън "Хогуортс" – опонира й Хари.
Хърмаяни само сви рамене. За пръв път се замисли за живота на Малфой. Най-вероятно Хари беше прав – Драко си нямаше никого извън училище и надали семейството му го обичаше така, както тя знаеше, че я обичат нейните собствени родители. Ами ако той повече никога не се върне тук? Дали слидеринци щяха да поддържат връзка с него, или щяха да си намерят друг лидер?
Момичето тръсна глава. Точно в момента си имаше куп проблеми, и нямаше време да мисли за най-омразния си враг. А и той надали заслужаваше внезапно възникналото й съчувствие.
Изглежда обаче не само на нея й беше толкова любопитно къде се е дянал Малфой, защото при следващото им традиционно посещение в колибата на Хагрид, Рон повдигна отново този въпрос.
При споменаването на името на Драко, техният домакин леко се смути и започна да размества без нужда чашите за чай, избягвайки да поглежда тримата приятели.
– Що питате точно мене? Т'ва къде е се знае от 'сички учители.
– Избягал е, нали? – попита бързо Хари.
– Хагрид, само ти ще ни кажеш наистина какво става – рече тихо Хърмаяни, игнорирайки припрения си приятел. – Знаеш, че сме дискретни и всичко, което споделиш, ще си остане в тази стая.
– Зная, ама Дъмбълдор рече...
– Моля те, Хагрид – настоятелно продължи тя.
Великанът въздъхна:
– Е добре, ама вий да си траете, щото не бива да се разбере, че сте наясно с туй. Малфой замина за дома си, понеже майка му е тежко болна.
Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха с леко недоверие.
– Истината ви казвам – смъмри ги Хагрид. – Дъмбълдор получи сова от ня'къв роднина на Нарциса. Тя е в "Свети Мънго" и изглежда не е никак добре. От уважение към семейството Дъмбълдор е наредил на 'сички ни да не ви даваме обяснения къде се намира Драко.
– Горкият – прошепна Хърмаяни при мисълта за болницата и за страшните случаи, които се лекуваха там.
– Горкият? Хърмаяни, ти ума ли си загуби? Малфой и цялото му семейство заслужават да горят в ада! – повиши глас Хари. – Няма за какво да го съжаляваш.
– Бих го казала за всеки. Ужасно е да губиш майка си, така че нямаш право да го обиждаш – изгледа го строго Хърмаяни.
– За какво право ми говориш – внезапно изкрещя Хари и всички стреснато подскочиха. – Сякаш аз самият не съм загубил родителите си! Моята майка е мъртва, но това не спираше Малфой да се подиграва с мен при всеки удобен случай, така че ще говоря каквото си искам!
Прехапала устни, Хърмаяни се спогледа с Рон и Хагрид. Изблиците на Хари вече започваха да я плашат. В него имаше страшно много гняв към смъртожадните и болка по Сириус, и тези емоции сякаш се засилваха с всеки изминат ден, наместо да започнат да утихват. Хърмаяни беше чела за петте фази на скръбта в учебниците по мъгълска психология, но започваше да се страхува, че Хари е заседнал на етапа с гнева и няма да се измъкне особено лесно оттам. Трябваше да му помогне! Но как?
Хари стана и излезе от колибата на Хагрид, без да поглежда никого, и затръшна вратата след себе си.