„... Защото любовта не се намира... Тя е вътре в нас от началото до самия край... Трябва само да съживим малката искра огън в сърцата си..."
„Къде съм...?"
Седях насред нищото. Бях загубен. Звуците далечни и заглъхнали ме караха да се озъртам наоколо. Единствено ускореното ми дишане отекваше из мрака. Сърцето ми забавяше ритъма си, докато достигна до онази приспивна меланхоличност, която сякаш няма край. Това ми даваше отговорът на един единствен въпрос. Аз бях жив. Сведох главата си. В една от отпуснатите си ръце, покрити с драскотини и кръв, държах меча си. И макар навсякъде да се стелеше тъмнина, дръжката на оръжието проблясваше едва забележимо. Краката ми потреперваха от огромната умора. Нямаше значение. Противно на това, че у мен липсваха каквито и да е било емоции, устните ми се извиха в студена, садистична усмивка. Дори да не знаех какво се бе случило с мен, дори това, че бях останал съвсем сам, че не бях сигурен как ще продължа живота си, аз бях успял. Всичко друго губеше смисъла си.
Краката ми не издържаха на напрежението. Паднах на колене и останах да седя там, отдаден на споменът, който промени всичко. Настоящето, бъдещето, самия мен...
Трепнах, когато нечия топла ръка докосна рамото ми. Рязко се изправих и се обърнах, насочвайки меча си към светлата, открояваща се фигура, стояща зад мен. Вглеждайки се по-добре в изплашените зелени очи, които ме наблюдаваха, отпуснах ръката си, а оръжието се изплъзна измежду пръстите ми. Не помръднах, когато звукът при допира на метала със земята се превърна в жертва на ехото. Стоях и я гледах, сякаш се опитвах да повярвам на глупаво скроена шега. Тя беше на две крачки разстояние. Бялата й ефирна рокля сякаш светеше като светулка, загубила се в мрака. Детското й лице не беше променено. Все същото безобидно, наивно... Дългата розова коса се спускаше игриво по раменете й и стигаше чак го кръста.
Неочакваният ми смях я накара трепне и да пристъпи назад. Приличаше ми на беззащитно бяло зайче, чието сърце щеше да изкочи от уплаха при всеки звук и движение.
- Сакура... - въздъхнах, след което седнах на странно черния под и се отпуснах назад.Очите ми шареха горе по въображаемия таван, който така и не виждах. Имах чувството, че се намирам в странна кутия, чиито стени създават илюзията, че пространството е огромно, а всъщност е точно обратното. Как ли бях попаднал тук? Ами тя? Обърнах бавно главата си настрани към мястото, където допреди секунди седеше Сакура, но от нея нямаше и помен. Нямаше да я търся. Бях твърде изтощен, за да се занимавам с глупости. Възвърнах отново предишното си положение и се стреснах, когато осъзнах, че девойката се бе надвесила над мен. Люпопитните й очи кротко наблюдаваха удивеното ми лице. Как се беше приближила до такава степен, а аз не я бях забелязал?! При други обстоятелства, можех най-спокойно да бъда убит. Нима не можех да усещам чакра?! Изправих се и пристъпих към нея.
- Как го направи?! – попитах я. Не получих отговор. – Кажи ми, Сакура! – настоявах, но и този път тя мълчеше. Премигах неразбиращо, когато тя ми се усмихна. Видях как протяга ръката си към нищото и за мое огромно стъписване, обстановката започна да се променя. При всеки неин „допир" мракът се заменяше с пъстри цветове и след по-малко от минута, двамата се намирахме на слънчева обширна поляна. По синьото небе плуваха вълнисти бели облачета. Лекият вятър подканваше тревичките и листата по дърветата да запеят до съвършенство синхронизираната си мелодия.Слънчевите лъчи ярко светеха, но аз не усещах топлината им. Погледнах Сакура. Тя бе затворила очите си, протегнала ръце настрани като волна птица, която всеки миг ще полети. Роклята й образуваше вълни, вятърът подхващаше косата й и се заиграваше с нея. Но... Аз не го усещах. Дрехите ми стояха неподвижни. Навярно това бе доказателство, че всичко е просто една илюзия и нищо повече. Нима и Сакура не съществуваше? Нима бе плод на въображението ми? Приближих се до нея и се опитах да докосна ръката й. Както и предполагах, не успях. Дланта ми премина през нейната.
- Ти не съществуваш? – продумах объркан. Девойката ме погледна и, надигайки се на пръсти, прошепна.
- Не аз не съществувам, а ти... – след което изчезна, оставяйки блещукащи прашинки след себе си.
Отворих очи. Огледах се. Бях заспал, облегнат на едно дърво, чиито клони се разпростираха високо горе. Повдигнах дланта си и докоснах земята, тревата... Поех дълбоко въздух, за да изпълня дробовете си с аромата на отиващото си лято. В един миг всичко оживя, зашумоля, карайки ме да се чувствам жив. Очите ми обходиха местността, но освен мен, нямаше никой друг.
- Просто сън... – прошепнах, след което се надигнах и изтупах полепналите по мен борови иглички. Все още имах кръв по краката и дрехите си, а мечът като мой верен спътник висеше, закачен на гърба ми. Вдигнах погледа си към яркото слънце, чиито лъчи галеха студеното ми лице.
„Не аз не съществувам, а ти..."
Отърсих се от споменът, който с упоритото си постоянство ми напомняше за себе си, сложих ръце в джобовете си и тръгнах по широкият каменист път. Прибирах се у дома. След всичките тези години. Вървях, а в съзнанието ми изникваха и си отиваха картини, някои ,от които, помнех и до най-малкия детайл. Ненужно... В това се превърна всичко. Спрях, когато пред мен се извисиха портите на Коноха. Поседях секунда-две. За първи път се колебаех. Това ли бе животът ми? Бях ли готов да се върна?
- Хей, ти ! – дрезгавият глас на единия от пазачите ме възвърна в реалността. Погледнах го. На лицето му се изписаха поредица от емоции. Първо безразличие, после стъписване, страх, объркване...
- С-саске Учиха?! – продума той, но аз не му отвърнах. Просто минах покрай него, смесвайки се с тълпата селяни. Някои от тях се обръщаха след мен, сочеха ме, долавях шепота им. Устните ми се извиха в едва забележима усмивка. Коноха все пак си оставаше моят дом...