Бел Авт: Спомних си Неска за Hellraiser и за това колко много го харесвам, въпреки всичките проблеми. Филмите, комиксите, книгите... сичко (Освен последните два филма)
И се сетих и за тоя кратък разказ, който писах преди много време момент на изпростяване, както си личи и по плоския ми хумор. Ако харесвате псувни и пародии, предполагам че ще ви хареса. Сичко написано е с провалено-хумористичнен резултат.
В общи линии Пинхед се сблъсква с пияна гражданка на Димитровград, която решава пъзела за две минути докато гледа шоуто на Слави.

Беше си една нормална, пролетна, българска нощ. Луната светеше ярко, уличното осветление - хич. Чуваха се песните на щурците и на някоя друга чалга певица, от нечия стереооретба, издута над позволените децибели, а аз си стоях с ракийката в къщи, зяпах шоуто на Слави и се чудех тоя тип не разбра ли че не може да отмъкне рейтинга на БигБрадър? Хората харесват простотия и колкото и Слави да опитваше, а о да той опитваше, Бигбрадър винаги щеше да е по прост от него.

Нищо по – нормално от това нали?

Аз си живея сама в едно апартаментче, на третия етаж на една разпадаща се панелка, в малък провициален град, с малко по – мръсен въздух от балкана и малко по – чисти улици от тези на село, но както и да е, това не е темата на разказа ми. Та... Казвам се Миглена и живя сама в апартамент, на третия етаж, в панелка в центъра на Димитровград. На 42 години съм. И на никой не съм направила зло. Освен на няколко съседи, няколко колеги и две - три сервитьорки, но те си го заслужиха! Разведена съм, мъжът ми получи правата над сина ми, понеже в съда се оказа че не ти дават родителски права ако употребяваш алкохол в промишлени количества и точен цитат "спонсорираш българските производители на ракия." много знаят тия - аз пия само домашна! Но на темата...

Значи, седя си аз, Миглена, на 42 от Димитровград, в панелката в центъра на града, дето е по-пуст и от гробище в полунощ, и гледам, накована като мотика, шоуто на Слави.
Не очаквах, ама изобщо, че тази вечер няма да бъде толкова нормална, колкото си мислех.

Всичко започна от кутията.

Бяха ми я подарили някакви хлапета, които казаха че е труден пъзел, който не могли да решат, пък не искали да хвърлят, няква такава глупост. Първо ми поискаха пари, но накрая, като видяха че няма да вържа, им я дадоха за по една дъвка „Хуба-Буба" с вкус на кола.
Малка, дървена кутийка с разни златисти символи по нея. Казах си, че сигурно на истина е безполезен боклук, нали ви я описах, обаче беше е на аванта та я бутнах в чантата си и забравих за нея. Това стана предишната вечер.
И в тази така нормална нощ. Дали беше заради Шоуто та Слави, което ме убиваше от скука, откакто той промени формата и Любо Нейков вече не беше в актьорската вечер? Или пък беше съдбата... или туи пусто любопитство... или още по пустия му алкохол... идея си нямам, факт е обче че я отворих. Нищо трудно нямаше! реших я докато даваха рекламите по БТВ, което ще рече за към час. час и нещо. Тия наще хлапета или ги мързи, та две не виждат, или чалгата и анфетите са им е изпили малкото останал мозък. Не че аз имам право да съдя някой за вещетвата дето слага в тялото си, но все пак и пияна я реших, не ги знам на какво са.

Та интересно е какво стана като я отворих. Нали знаете как има едни кутийки с клоуни в тях. Е, подобно. Първо заизлизаха едни светлини, едни чудесии, та си викам, брех, колко щастие за решаването на някъв си лесен пъзел! Кви са тез фояверки? Да не дойде коледа? Ама коледното настроение бързо отмина, когато от кутията изкочиха към 3-4 вериги с кукички на края и разни други рибаркски такъми. Упях да пусна дървения предмет на пода достатъчно бързо, та да не ме отнесе някоя от тях. Ето защо са ми я дали, тез гъзарчета! Та искаха и да ме таксуват мамицата им! Ама то само с проклетите вериги свършва ли се? По едно време стената почна да се отваря. Викам си, аз за тва ли им плащах на тия майстори бе? Пък зад стената няква синя светлина. Мина ми през ума, че не може да са съседите... Обаче.. знам ли, странни хора са. Лапето им смята учен да става, може да е взривило нещо, пък то нали сме в панелка, цялата да е започнала да се разпада. Нещеш ли в светлината започна да се очертава силует, на някъв тип, като се приближи, видях че е облечен с дълга, черна, кожена пола и разни други кожи, плътно по тялото му. Заклевам се в първия момент си помислих, че е Азис и отстъпих в ужас! Ама като влезе в стаята видях че приликата с Азис е малка - кажи речи свършваше до кожената рокля. Незнам как да ви го опиша тоз индивид. Каквото и да ви кажа, няма да ми повярвате, тъй че ще карам направо. Таа, пича беше облечен като един от тез... норвешките метъли, дето кръят по гората в кожени панталони и грим ала лоша имитация на Кис и се надяват да попаднат на благосклонни мечки. Само дето тоя беше напълно плешив, и явно беше избягал по средата на акопунктурата си, щото целия бе окичен с разни карфици. Еххх тая мода, какво наприви с хората. То не беха дупки по устата, по ушите, по гъза... ама тва вече ми идваше в повече! Та влиза тоя пич в стаята ми, напълно неканен, и почва да бращолеви някви простотии:

- Ти отвори кутията, ние дойдохме! – Каза той, помпозно, с един мощен дъблок глас, на по – правилен български, от моя в онзи момент.
- Кои вий бе? – Викам му. – Ти да не си от ония дет по десет личности живеят в тях? – а той такъв, се заоглежда около себеси с едва доловима изненада, като забеляза че е сам в стаята, пред затворилата се вече стена отново обърна взора си в мен. – Чакаш ли някой? – питам го. – Спокойно, може да са отишли да пият. Витото още бачка. – Той заби черните си, като възпяти в народна песен, очи, в моите.
- Ти отвори кутията и АЗ дойдох. - Поправи се с нежелание. - Трябва да дойдеш с мен.
- Къде ше 'одя бе? – сопнах му се. – Ти питаш ли ме дали имам пари да ходя някъде, а? За къв се мислиш? – Представете си, с него съм щяла да ходя. Къв ми е? Да не ми е мъж, че да ТРЯБВА да ходя с него! То бива бива наглост ама...
- Който отвори кутията идва в ада. – обясни тоя лаконично. – Имам толкова много да ти показвам. – Ехх казвам ви , като ме напуши един смяяяях. Викам си, Тва ся ако не е Влади Априлов, и не ми правят сладко отмъщение та НА! Хиля се и го гледам, пичагата, брех да го еба, той седи съвсем сериозен и продължава да ме зяпа, като девствена мома на мегдана.
И кво, да не идва от няква адска туристическа агенция?

- Ти луууд ли си бе? – Викам му. – Къв ад, кви пет лева бе? Ти 'найш къде се намераш? – Оня мълчи. – Ти си в България – викам – ти българка с ад ли ще плашиш бе? Да не мислиш, че я пия тая ракия - повдигнах бутилката - щото тука ми е много яко. Погледни през прозореца и про'ай по - убедително. – Последното май го подразни, щот ме изгледа лошо, няколко вериги хвръкнаха измежду стените и едната ми се закачи в ръката. Ама при количеството алкохол което бях изпила, болката беше еволюирала в безсмъртие а страха в смях, та само откачих кукичката и продължих да се хиля както нагризана ябълка. Онзи направи пореден опит, обаче с едно ловко кандилване в обратна посока избегнах удара.
- Кво ми се прайш на отворен беее! – рекох му. – Ти да не си Бойко Борисов, а? Глей на кво ми напрай апартамента! Ся ще трябва да викам, Някой от циганската махала, да ги занесе на вторични тия железарии. – Как казах толкова дълго изречение в онова си състояние, не знам - легенди се носят. Пък тоз тип, сигурно почна да се чуди, в онова си състояние как съм успяла да отворя пъзела.

- Къдеее са ти обноските на тебе беее, селчо? – питах аз, променяйки тоналността на всяка дума. – Влизаш ми некнен в къщата, късаш ми тапетите, че и името си не каза, ща иба в игленика! – Тоя път не пусна вериги, въпреки че пак го ядосах, явно видя, че са напълно безполезни. - Ейй найш кво? – Сетих се аз. – Мноо хубава работа ще вършиш на сестра ми, тя е шивачка в завод Мир в Хаско'о...и.. все не и достигат карфиците, вика. Ммноо ща хареса! Напрау ш' се ужени за тебе, и без тва по - та бива от мъжа й, така кат' гледам. Само тая рокля... мож' да ти я вземе, да я поноси... – огледах го отгоре до долу и обратно - ама ше и е млака... – завърших. Новодошлия взе да обикаля бавно из стаята. Като го огледах малко по – добре.. ама той голям изрод бил. С разни куки и шишове и ножове по колана, с едни други гадости забити в него... Аман от готици и позьори братче! Тогава бях сигурна, че е на няколко писти и си представя че е дявола.

- Подиграваш ли ми се, жено? – попита той, със същия мощен глас и сериозен тон.
- Шшш Глупости!- Отвърнах.- Сериозно ти викам бе. Ей ся щи дам номера й даже. – тръгнах към телефона си, но една верига профуча покрай мен и се заби право в нокията ми. Тоя ми счупи нокията! От кво бяха напраени тия вериги? Криптонит? – Еееей! Тва беше скъп телефон! - не беше, ама за българска заплата си е бая лукс.
- Хайде! Идваш с мен в ада! – Нареди той. И ме хвана за ръката, а стената зад него пак се пропука и се отвори. Аз се измъкнах от хватката му.
- Няма! Аре да пийм. – Ухилих се.
- Идвай!
- МНЕ! ШИ ПИЙМ! – Настоях.- Ела тука. Имам една мноо яка сливова парцуца... Я не ме гледай гадно! Аре ако пийм ше дода с тебе в ада, не е кат да имам да губя много освен тая дупка, дет ти и без тва напарай на шопска салата. – Той пича какво да направи примири се.
- Добре. – каза и затвори стената. После си прибра веригите. Загледах се в стената. Имаше пукнатина от пода до тавана, тапетите бяха скъсани и най вече, беше ми скъсал календарчето със Симеон Сакскобургготски. На аванта го взех тва каендарче!
- Как се ка'аш – Питах го, докато му наливах чаша първокласна домошарка
- Имам много имена...
- И едно ми стига. – прекъснах го.
- Пинхед. – Изсъска той, раздразнен. Звучеше повече като тъп гимнацзиален прякор дето хулиганите му бяха лепнали, щот името му е било сложно за казване и после беше останал през годините. Като Коцьо Семето от съседния блок, дето беше известен в гимнацзията с тва че докато другите ходеха да пушат той чоплеше семки в кенефите. Но се тая. Щом искаше Пинхед, така щях да му викам.
- Аз съм Миглена, на 42, от Димитровград, живея на третия етаж, в панелка в центъра... Сииреч тука... тва дето го напрай на гъза ми в действие, ми беше апартамента. – Издекламира моя милост, макар и леко заваляно. – Ти къде живееш?
- В ада. Ние го наричаме Лабиринта – Отговори странният ми гост. Аз оставих чашката с ракия пред него. По принцип ракията се пие в малки чаши, но не и у нас. Тук се пие от чаши за безалкохолно, когато, както сега, халбите са за миене.
- Искаш да кайш, Марийново? - Захили се моя милост, но реакция нямаше. - Аре обясни малко по-точно?
- Когато дойдеш ще ти покажа. – Отговори той, един вид да ми напомни, че бях обещала. Викам му:
- Да не забрайш. – пък той каза, че няма. – Ама аре де, я ми го опиши.. тоз ад? Що е лабиринт? Ти ли си дявола?
- Няма дявол, - каза. – Имаме господар, наречен Левиатан. Той е черен диамант, който се носи в небето. – Лелеее. На тоз ракията почна да му действа още преди да я е опитал!
- И не сте ли го продали още? – Мъжът на среща ми примигна въпросително. - Черните дияманти са скъпи бе, брат...
- Не позволявам да говориш така за моя създател!
- Ааа той ти е баща... извиняаай... – Потупах го окуражитлно по рамото. Онзи само присви очи отново, но нищо желязно не излезе от стената, та си отдъхнах. – Той кво мисли за тва, че си надупчен кат' швейцарско сирене? – Чичко карфичко, направи кратка пауза явно в опит да осъзнае случващото се, въздъхна и се предаде.
- Това е негово дело.
– Яба, Артик, то тва си е домашно насилие! Тоя е нещо болен в главата, не че да обиждам бащаткоти ама... Освен тва ти е нахлузил и рокля! – Писна му да ме слуша, и обърна половината чаша на екс без да коментира. Вече щеше да стане забавно. - Зако ти е да идвам в ада? Нищо лошо не съм правила...Вярно напрайх бомба на оная от Виенския, ама тъпата скрипя три часа ми носи едно кафе! Разбери ме...

- Защото отвори кутията! Това са правилата! Който отвори кутията идва в ада, за да изпита забранени удоволствия и да научи скрити тайни! ТОЧКА! – Хубава ракийка си имах, почна да му действа доста бързо, стана разговорлив. Долях му чашката без да се замислям. Да не реши че съм цъцната, я.
- Начи чай ся... От кога ада е за удоволствия? Ако ада е за удоволствия рая за кво е? - Той имаше едно уморено изражение като чу въпроса ми, явно наслушал се на на едно и също нещо през вековете. Не беше лесна и неговата.
- Така ви го представяме, защото сте прости и не правите елементарно поручване преди да отворите кутията. - Сопна се гостът. Ей па и обижда, кво си мислеше, че ако има висшо и мож да ми говори така?
- Еми чи направете я трудна бе! - Запротестирах.– Кат е проста е такива, прости хора ще привличате. - Той не отговори за дълго време и само надигна ракията пак. - Начи кви удоволствия предлагате там, в тоя вашия ад? Вуду-кукли на съседите?
- Секс и болка.
- Ми то тва не звучи зле бе! - Възкликнах. - Кат бях млада бях много зарибена оп тия садомазохистични хави, ма ми казаха да спра, щот няма да си намеря мъж и така. - Беше решено. Щях да ходя в ада ебала съм го, за кво имах да живея и без тва? Бивш мъж дет не мога да гледам и син дет не мож мен да ме гледа и свекърва дето ми смучеше живота та аз смучех ракия да си го наваксам. А да и наще дето не ми говориха щот не харесваха бившия и приятелите дето не ми говориха щот им изпивах бирата. Ада или там, лабиринта лесно мойше да е ново начало. Коллко по - зле да е от България в крайна сметка? - Навита съм, брат. Ай наздраве. - Удрах чашата си в тази на Пинхед и пихме да запечатаме сделката.
- Мога да си взема няколко бутилки от това, да измъчвам хората. – продължи той малко по - спокойно.
- Ейй ако си вземеш няколко бутилки от това, вече ти обещавам със сигурност, че ще дойда! Викам направо да вземем един казан, и да си правим, че тука сложиха акциз... – Пинхед отново обърна чашата и я изпразни до средата.-Мож' ли да те питам нещо, аз тебе?
- Какво?
- Абе ти носиш ли някви долни гащи пот тая пола, или си като... Мел Гипсън в смело съце? – Той ме погледна, леко замаян поглед, задаващ без думи въпроса „Къде попаднах?"
- Що за въпрос? - Възмути се адско му величие. После погледна в чашката и добави - Нося разбира се!
- Иии, какви са? Кожени праишки? – попитах от чисто любопитство, ухилена като тиква.
- Аз на жрец на Левиатан ли ти приличам, или на Меджик Майк? - Негово адско светейшество, си допи ракията. – Сипи, тука, - подкани ме и посочи чашата. Аз естествено го направих. Да не съм няква циция?
- Аз пъъък... нося кожени прашки... – Отговорих. Настъпи кратко неловко мълчание.
- Е, в ада вземе да ти хареса. – На едната стена се почука.

- Поо тихооо беее! Някои хора се мъчат да спят тука! – Извика дъртата комшийка. Лапето учен беше за предпочитане пред тая кранта. Пинхед ме погледна учудено. После се ухили пиянски.
- Гледай сега. – каза той заиграно, и се запъти бавно в посока на звука. Направи някоя от неговите си магии и стената между апартаментите изчезна. А бабето от съседния, го гледаше странно и си наместваше очилата, за да е сигурна в това, което вижда.
- Како си си напраел бе момчеее? – Хвана се тя за главата и се завайка, все едно Хитър Петър и е спретнал номер. - Тъпи дяца сте начи! На мойте години ще съжаляваш, ще видиш. Ако те беше видял другаря Тошо така, щеше да те изпрати в затвора!
- Аз съм изпратен от господаря на ада, да те прибера, където ти е мястото. – Каза мъжът. Бабата повдигна вежди, огледа се захитрено и отвърна:
- Ко речи? Ни мога да та чуя, момче... – Ама се оплакваше че вдигаме шум, нейна глуха досадност!
- Мани я, тая. – Казах на госта си. – се се заяжда за нещо. Оня ден викаше че съм и шумяла, а аз даже не бях в къщи... Аре идвай да си допийм. – Той го направи, следкато оправи стената.
- Тая дъртата я взимам с нас! – Обяви Пинхед и пак надигна чашата с ракия.
- Стига да не живее до мен, нямаш проблем. – Отговорих. - Айде на здраве!

И така, аз Миглена на 42 от Димитровград, цяла нощ запивах с Пинхед, изпратен от ада ценобит. В апартамента си на третия етаж на панелка в центъра на града.
Каква нормална, пролетна, българска нощ!

Защо ви разказах тази история ли? Ще ви кажа защо. Заради поуката, а тя е:
Home Made Rakia – Connecting people! И България трябва да бъде благословена, че я произвежда, а не да й се слага акциз!
Някой друг път ще разкажа случката си с Ханибал Лектър, махмурлук и кисело мляко... Заради сходна поука.

Бел. авт.
Искам д ви уверя, че не подкрепям модериня български битав алкохолизъм по никакъв начин, ама - Аре наздраве!