Това е превод. Оригинал: How to Be Dead by Chojuro
Историята се състои от пет глави, които не са особено дълги. Нямам права над никой от героите, нито над самата история. Това е само превод, направен за лично удоволствие.
- Хората винаги се чудят какво става, когато умрат; грешните им религии се опитват да им вдъхнат увереност за съдбите им... И, опитвайки се да се уверят, вярванията им носят разделение и война, пренебрегване и експлозивна смърт.
Пещерата, обитавана от малкото момиче, беше осветена с горящи фенери; пламъците им блестяха и отвън голяма буря тътнеше в ритъм.
- Техните религии се опитват да оправдаят смъртта и недостатъците, които виждат един в друг. Фъ, колко жалко, напълно жалко. - Жената, което се казваше Карин, се засмя мрачно и произведеното ехо почти уплаши нея самата. Поколеба се и бутна очилата си по-нагоре на бледия си нос, като мълчаливо опровержение.
- Самата аз се чудя дали наивните им определения ще ги заслепят завинаги някога; определено така изглежда... - спря недоволно. - Нямам много клиенти тези дни. - Карин се прозя леко и кръстоса ръце.
- Всичкият този стрес наистина не е добър за кожата ми... - Червенокоската погали бузите си нещастно преди отново да кръстоса ръце и да се облегне назад на стената на пещерата. Червените й ириси обходиха тъмния силует и тя затвори клепачи, греейки се на пристрастяващия звук на гръмотевичните бури.
Няма Бог. Няма задгробен живот в „рая" или „ада" и няма такова нещо като „вечно спасение". Не изчезваш просто така. Не се завръщаш на земята като чужд организъм, всичко това са обсурдни безсмислици.
Вместо това, просто, идваш при мен и това е съдбата ти. Зависиш от моите желания и разположение.
Преминаването на бурята сутринта донесе със себе си плътната, плесенясала миризма на дъжд. Сама Карин се събуди с пукването на зората и стана при залязването на сутрешните звезди. Червенокоската беше свикнала с живота си надалеч от всички; всъщност изобщо не й пречеше. Духна пламъка във висящите фенери и ги махна преди да вземе чантата си с различно оборудване. Карин се усмихна на пещерата, в която стоеше, когато беше далеч от господаря си; беше място на странно светилище и защита, когато беше нужен подслон по време на личните й пътувания. Самата пещера преминаваше през планина; малко знаеха за нея – освен ако не си Некромант или някакъв вид вещица, разбира се.
Животът на Некромантите в споменатата епоха на война и обединения между нинджите не беше оценен; младите, като Карин, бяха доста често срещани в по-малките села по световната карта. Всеки имаше способността на Некромант, зависи дали човек ще избере да заглади силите или не. Обикновено Некромантиката не се търсеше, но на всяка синя луна, хората търсеха Некромантите за помощ в околността. Такива услуги не бяха особено скъпи, голям брой ги предлагаха безплатно, защото тези сили бяха, след като тренираш в определената област, естествени. Много Некроманти в сегашно време се обучаваха от семейството или се учеха сами – Карин беше от последните. След като селото й беше унищожено, разбра, че трябва да се тренира в нещо, което да й помогне да се справи със загубата си.
Изглежда Некромантиката беше ключът.
- Орочимару-сама, върнах се – извика Карин. Взе чантата си и започна да върви по коридорите на къщата на господаря си; това беше затворническият сектор. Килиите бяха пълни с много хора, отведени от много различни места; бяха просто проби. Едно нещо беше ясно: Орочимару беше мъртъв и изчезнал. Затворниците мислеха, че на Карин й хлопаше дъската; всеки път, когато момичето се появеше, тя винаги поздравяваше господаря... и все пак, него го нямаше.
Не е изчезнал; никога няма да изчезне. Идеите, според които живееха Некромантите изглеждаха странни. Веднъж приел начина на живот на Некромантите, мисленето на човек се променяше; отвътре, започваше вътрешно и се събираше навън към повърхността. Когато хората, които не можеха да използват магия ставаха свидели на смърт, мислеха, че умрелият го няма. Пример А в мисълта се променя : Некроманта никога не мислеше, че някой е изчезнал. Не напълно, все пак, защото посветеният може просто да намери трупа, да събере нужните съставки, да изрече нужното заклинание и ето, че имаш живото тяло. Е, живо... мъртво тяло. Това не е като „мъртво", нали така? Съживеното тяло може да изглежда така... но не в това е смисълът.
- Кога ще ни пуснеш? - Един извика отдясно на жената. Много гласове се присъединиха, за да добавят към врявата. Карин изду гърди, кръстосвайки ръце.
Само защото Орочимару-сама е починал, не означава, че ще ви пусна, глупави копелета!
- Шибана кучка такава! - Карин се изкиска на мъжа от дясната й страна, който се протягаше към нея през затворническите решетки. Надникна и буквално се изплю към нея като луд; очите му изпъкнаха гнусно, те огледаха дребната й фигура трескаво. Карин се усмихна, подигравайки се на мъжа.
- Сякаш не съм чувала това преди.
- Сигурен съм, че е така, глупава вагино!
- Всички можете да гниете, не ме интересува – каза тя и сложи ръце на кръста си, прехвърляйки тежестта си на левия крак.
- Само почакай, докато се измъкна оттук, ще те разбъркам, мамицата му, проклета курва такава!
- Би ли искал да издълбая всичко това на надгробния ти камък? - усмихна се мрачно Карин. - Това е най-малкото, което мога да направя за такива като теб, глупако. - И с последната си забележка, Карин отново започна да върви по коридорите, пренебрегвайки жалките обиди, които рано или късно се свиваха, пълзейки в краката й сякаш молеха за милост. Орочимару не беше обявен за мъртъв от дълго, дни дори. Все още беше малко неясно кой го беше направил, но тя имаше доста добра идея. Карин влзе в общия сектор на каменната сграда, която сама по себе си беше направена от три сектора – затворническият сектор, в който бяха всички екземпляри, в общия и първичния сектор имаше стаи за пазачите и хора от някаква значимост, и сектор за експерименти. Последният сектор беше ясен. Цялото място беше огромно обаче, беше направено най-вече от дълги, безбройни коридори. Всичко изглеждаше спокойно... но Карин можеше да усети нещо необичайно. Беше тихо; обикновено беше така в Северната база на Орочимару, но тишината беше зловеща и неутрална.
Карин се усмихна, когато го осъзна; познаваше тази миризма. Познаваше миризмата като дланта на ръката си. Усещаше това присъствие... това, което й беше харесало най-много от всички; хладнокръвната, студена чакра...
- А, Саске-кун... ти си тук. - Усмивката на Карин се разшири, като се обърна да погледне тъмнокосия мъж; изглеждаше сякаш непроменящият му се цвят на лицето блестеше. Това беше лицето, за която тя си беше мислела всеки път, когато беше тъжна... Това беше лицето, което просто, и мистериозно, я правеше щастлива. Това беше лицето, което й напомняше, че животът все още беше хубав.
- Ъгх, можех да издържа още много без да те виждам. - Очите на Карин трепнаха, като погледна настрани от Учиха и видя Хазуки зад него. Това глупаво момче беше едно от екземплярите на Орочимару и определено един от най-омразните й, като се има предвид глупашкото му държане.
- Суигетсу! Кълна се, ти...
- Карин – проговори Саске спокойно, карайки я да замълчи. Уникалните червени ириси на момичето се насочиха към земята, после срамежливо и към него.
- Нужна ни е помощта ти – завърши той. Моята... помощ?
- Какъв вид услуги търсиш, Саске-кун?
- Да намеря Итачи. Ако търси Итачи, тогава...
Сърцето на Карин почти пропусна едно биене; беше чула слухове, че този Учиха беше отговорен за смъртта на Орочимару, но не искаше да вярва в това. Бутна очилата си нагоре и слабата светлина се отрази от тях на стената. Постави ръце на кръста си.
- Сега търсиш брат си... тогава слуховете са верни? - Саске кимна едва, но Карин лесно забеляза. Мъжът със синя коса зад него направи няколко физиономии на Карин и тя трябваше да си прехапе езика, за да не се поддаде на незрялата му глупост. Суигетсу забеляза това и продължи, кикотейки се злобно на себе си, докато го правеше. От друга страна, Саске не търсеше услугите на Некромант... само способността й да усеща чакра, предполагаше Карин. Разбира се, тя намираше този сценарий за по-добър от нищо – обичаше да е близо до Саске – но все още беше разочарование. Какво, за Бога, се случваше с нуждата от Некромантика?
- Опасявам се, че не мога да направя това – промърмори тихо тя на Саске, но се намръщи на Хозуки.
- И защо не? - Поиска да знае той малко ядосано; Карин усети пламък в чакрата му и подскочи леко, разтреперана, но си стоеше на мнението. Прехапа устна.
- Ти уби Орочимару-сама, ето защо; знаеш, че това е причината така добре, както и аз.
- Трябва ли да те умолявам тогава? - попита по-тихо, успокоявайки се. - Орочимару не е нищо повече от мъртъв.
- Това не е вярно. - Само ако знаеше... Суигетсу се изкиска зад Саске.
- Как така?
- Защо те интересува? Млъкни, идиот такъв! - Карин започна да се пени, стискайки юмруци, размахвайки един към Суигетсу като заплаха. Когато пламъците стихнаха, тя прибра кичури коса зад ухото си, намествайки очилата си отново – само за да се направи да изглежда представителна.
- Нужна ми е способността ти да усещаш чакра – каза Саске. - Ако познаваш някого другиго със способности като твоите, кажи ми и сам ще го намеря.
- Аз съм единствената от клана си, така че би било доста трудно да срещнеш някого като мен – отговори тя със самодоволна усмивка. - Предполагам, че ще се присъединя към вас.
- Много добре тогава – усмихна се Саске мрачно, а Суигетсу се прозя отегчено.
Карин отиде до тях и те излязоха от базата.