Здравейте! Аз съм Ели (Ely G). С една от най-близките ми приятелки, Добромира (Iliada), решихме да пуснем фика, над който работим в момента. Моя милост пресъздава гледната точка на Бела, а дружката ми - тази на Едуард. Надяваме се да ви хареса! Моля, пускайте коментари, за да се ориентираме дали да го продължим. Съставихме и soundtrack. Ако искате, можете да го свалите от тук: .html

Глава първа

Черната Лейди

Едуард

Часовникът показваше 19:55. На вратата се чу леко почукване, а след секунда от другата страна се показа и личният ми асистент.

- Остават 5 минути, Едуард.

Не го удостоих с отговор. Грозното му личице се изкриви в гримаса на недоволство, след което с вирнат нос тръшна вратата след себе си. Май е крайно време да го уволня. Отново погледнах към часовника. Само още пет минути. Пет минути, докато се изправя пред тях, пет минути, докато започне моят час, пет минути, докато започне животът ми. Вече чувах шума отвън, който нарастваше с всяка изминала секунда. Станах от мястото си и се изправих пред огледалото. Често чувах комплименти по адрес на външността си и много от момичета ме сравняваха с гръцки бог. Честно казано, това ме вбесяваше. Нима лицето ми беше единственото нещо, заради което те идваха ? Не исках да са тук само по тази причина, а заради това, което правя. То е моят живот, моята същност. Въздъхнах. Един бегъл поглед към часовника до огледалото ми подсказа, че е време да изляза. В този момент на вратата отново се почука и при мен влезе един от помощниците.

- Дойде твоето време, Едуард.

Бързо прокарах ръка през косата си и затегнах врътовръзката си. С бавни, но непоколебими крачки се отправих към завесата. Часовникът удари 8:00. Усмихнах се бегло; както казваше брат ми: "Време е за шоу!"

С вдигането на завесата, пред мен се разкри огромната зала, която беше запълнена до последния ред. На предния ред се беше скупчила групичика момичета, които доста възторжено и ентусиазирано ми ръкопляскаха.На лицата им бяха застинали огромни усмивки, които в никакъв случай не ги правеха по-красиви. Отправих се към центъра на сцената, където гордо стоеше тя. Черната Лейди. Нежно проследих извивките на перфектната й повърхност и сякаш усетих как тя се извиваше според движенията на ръката ми. Така загубен в своя захлас, не усетих кога съм достигнал до столчето, на което трябваше да заема мястото си.

Елегантно се настаних пред моята красавица и зачаках шумът в залата да утихне. Използвах момента да прокарам пръсти по белите клавиши пред мен. Нямах търпение да започна. След като всички в залата замлъкнаха, аз си поех дълбоко въздух и с леки и нежни движехия, пръстите ми заиграха по бяло-черното поле пред мен. Изгубих се в звука, който издаваше моята Лейди. Пръстите ми натискаха клавишите по точния начин, така че да произведат най-нежните звуци, които се лееха от прекрасната, черна красота пред мен. Затворих очи. Нямах нужда от тях, вече знаех всяка нота от шедьовъра, който в момента се виеше под пръстите ми. Това беше моментът, заради който отварях очи всяка сутрин, заради който живеех. Няма ден, в който да не съм намирал утеха у моята дама. Светът не представляваше нищо за мен. Нямаше нещо, което да ме накара да се чувствам по-жив, от колкото когато пред мен беше Черната Лейди. Не усещах нищо освен леките вибрации, които издаваше любимата ми. Така неусетно идваше краят на моят концерт. Последните тонове ставахе все по-ясни и силни. Вече не можех да се сдържам и с един последен удар върху клавишите, черната ми дама издаде своя завършащ звук.

Ръцете ми останаха неподвижни, до ушите ми бавно долитаха звуците от залата. Поех си дълбоко въздух и с неохота отворих очи. Всички в залата бяха на крака и аплодираха неспирно. Станах от мястото си и се насочих към ръба на сцената. Поклоних се и, когато се изправих, към мен се отправиха момичетата от първия ред. Сдържах се да не извъртя очи. Приех розите, които ми подадоха, но мислех само как да се отърва от тях. С един последен поклон се завъртях и поех към гримьорната си. Аполодисментите, идващи от залата ме последваха чак до вратата на стаята ми. Погледнах цветята в ръката си. Червени рози. Колко банално. Огледах се и близо до себе си зърнах точно това, което търсех. Със задоволна усмивка натиках цветята в кошчето за боклук. Без да поглеждам назад, се насочих към единственото място, на което щях да съм сам. Но колко само се лъжех. С отварянето на вратата ме посрещна и гадната физиономия на моя асистент. Колко много мразех това лице.

- Какво искаш?

Въпросът ми беше всичко друго, но не и любезен. Малкият плъх ми лазеше по нервите вече цял месец. Не е имало ден, в който да не ме е вбесил с поведението си. Той е вечно недоволен. Присви малките си черни очи и стисна здраво устни. Ясно си личеше, че ме чакаха минути изпълнени с пискливия му гласец.

- Едуард, г-н Уилиямс ми се обади преди няколко минути. Искаш ли да знаеш какво ми каза?

Определено не бях заинтересован. Седнах на дивана в стаята и поставих краката си върху таборетката срещу него. Иън, както се казваше гномът срещу мен, се прокашля леко в опит да грабне вниманието ми. Неуспешен опит. Изгледах го с полуотворени очи, в отговор на което, той стана от стола и започна да крачи нервно из стаята.

- Не си отишъл на фотосесията Едуард ! Знаеш ли какво значи това ? От две седмици се опитвам да ти запиша час, а какво правиш ти ? Правиш ни за смях ! Това поведение е непростимо, само ако знаеше какви ги вършиш...

В този момент блокирах гласа му от главата си. Не ми се слушаше как ме поучава някакъв си клоун, който се е главозамаял от факта, че е асистент на прочут пианист.

- Едуард, слушаш ли ме въобще ? Не ти ли писна да се държиш като малко, разглезено дете ?

Това беше точката ми на кипене. Не можех повече да го търпя. Станах, така бързо, че табуретката се преобърна. Вече нямах никакво намерение да търпя капризите му. Та ако не бях аз, той все още щеше да е в малкия си, претъпкан офис и да се чуди как да свърже двата края.

- Слушай сега, малка издънко! Писна ми от поучаванията ти ! Ще правя, каквото си искам и когато си искам, и ти нямаш никакво право да ми искаш сметка ! Вече не знаеш мястото си, Иън, и май е време да ти го покажа. Махай се !

Беше застинал на мястото си и само трепкаше с очи. Погледът му не се откъсваше от ръката ми, която сочеше врата. Нямах търпение да ми се махне от главата. Но тoй явно не разбираше какво му казвах !

- Не ме ли чу? Изнасяй се и повече не ми се мяркай пред очите. Уволнен си !

Сега вече приличаше на риба, тъй като устата му ту се отваряше, ту се затваряше, но не продума нито дума. Почвах да се вбесявам. С големи крачки отидох до него и здраво хванах ръката му над лакътя. Отправих се към вратата с намерението да го изхвърля, но той така се влачеше след мен, че правеше начинанието ми малко трудно. Опитваше се да се откъсне от хватката ми, но аз нямах намерение да го пускам.

- Едуард не можеш да ме уволниш ! Аз... аз не знам какво ще правя ! Знаеш, че миналата ми работа не беше от най-добрите. Ако ме изгониш как ще преживявам ? Не можеш да ми го причиниш !

Вече бях отворил вратата и с всичката сила, която притежавах, го изхвърлих навън.

- Знаеш ли, всъщност мога и представяш ли си, правя го в момента. Не ми пука за теб и живота ти без мен, но ще се наложи да си припомниш стария офис. Така, че хващай пътя и да те няма. Това устройва ли те?

И с това затръшнах врата пред лицето му. Отдавна си го просеше и той го знаеше. Хвърлих се върху дивана с идеята да си почина малко, след като тръна в окото ми вече го нямаше и тъкмо се унасях, когато в стаята влетя мениджърът ми.

- Едуард какво си мислиш, че правиш ? Не можеш, ей така, да уволниш Иън, та това е третият асистент, който гониш, за последните 2 месеца !

Неотчетлив звук се откъсна от гърлото ми. Знак за Мериан, че я слушам, но и че не ми пука за това, което ми казваше. Русокосата жена въздъхна и поклати глава. Отправи се към вратата и на излизане чух как каза:

- Ще пусна друга обява. Все едно е нещо ново ! Съчувствам на този, който приеме работата.

След като затвори врата, се подсмихнах леко. Ето, че скоро ще имам нова жертва, която да измъчвам. И този няма да се задържи дълго. Вече се унасях и след няколко минути се оставих тъмнината да ме обземе.