Той е син.
Косата му е синя, пуловера му е сив, тесните му дънки също са сини. Очите му са небесно синьо, а усмивката му е всичко, което стопля сърцето на Дипър. Когато се смее света спира, но се и върти. Усмивката му разтапя и най-големите ледове.
Уил Сайфър е всичко, което Дипър иска и не може да има.
Синьокосото момче е толкова приятно. Когато си говорят, винаги имат теми. Не се дразнят или поне никога не стигат до това някой от двамата да е наранен. Разбират се лесно и са толкова еднакви, но различни.
Дипър може да се смее с Уил, може да му разказва за звезди; книги; музика и още какво ли не, но по-приятното нещо е, че той реално се интересува от тези неща. С мила усмивка го разпитва още и още и... са свободни да говорят без притеснения. Или страх, че някой от тях двамата ще се отегчи. Това при тях го няма.
„Не мислиш ли, че и двамата излизаме с грешния близнак?" Уил го попита с лек смях, после продължи, „Аз и Ейбъл нямаме много общи неща... както с теб. Ти и Бил как сте?"
След като се сети за това, в спомените му изплува един ден, когато четиримата бяха на „пикник" или поне това беше планираното нещо. Бил и Ейбъл бяха с костюми, все едно отиват на гала вечеря, което не беше нищо ново за тях двамата. Уил беше взел голяма кошница. В началото всички бяха заедно, но после останаха само те. Ейбъл и Бил не можаха да понесат факта, че трябваше да седят на тревата. Костюмите им били прекалено скъпи за буболечките.
Следобеда с Уил беше един от най-хубавите дни на Дипър. Уил си беше направил венец от жълти цветя, Дипър си спомня колко много му отиваше на синия пуловер. После и Дипър се сдоби с венец, с бели цветя.
В онзи ден говориха относно факта колко много си отиват те двамата, а после говориха за близнаците си. Говориха и за връзката на Уил. Тогава Дипър разбра защо Уил понякога има синини по тялото си и си обясни няколко от рефлексите му.
Синьокосото момче тогава не успя да задържи сълзите си зад счупена усмивка и заплака. Дипър го държа достатъчно дълго, че и неговите очи да се напълнят със сълзи. Въобще какво прави глупавият му близнак, Ейбъл, с това момче?
В онзи ден също, Уил заспа с глава в скута му.
Няколко часа по-късно, когато Бил и Ейбъл се бяха върнали да ги вземат Уил още спеше, а Дипър обмисляше как да говори с брат си относно нещата, които причинява върху Уил.
За негово щастие, връзката му с Бил е хубава. Тотално различни са, но има любов и привличане. Понякога има и пълно разбиране и най-важното, няма насилие.
Бил го беше целунал леко по челото, а Ейбъл просто беше бутнал Уил, че да го събуди. Дипър беше напълно сигурен, че вечерта ще спи в къщата на двамата Сайфър, ще говори отново с Уил и после с Бил. Не му беше приятно да вижда синини по тялото му.
Не заслужаваше такова отношение.
Месеци по-късно, никой не разбра за случващото се с Уил. Ейбъл скъса с него и Уил се отдалечи от всички. Започна да излиза сам, да не се прибира. Отдалечи се от Бил, от него... и това болеше някак.
Синьото момче стана още по-синьо.
Когато телефона на Бил звънна в полунощ една вечер и двамата знаеха, че не е добре положението. Знаеха, че е нещо свързано с Уил. Бил му каза да се облече за по-малко от минута. Така и направи. Взеха първото такси и в тази нощ Дипър видя за пръв път Бил Сайфър да плаче.
„Дипър, той... той. В болница е." Казаното момче уви ръцете си около Бил и искаше да каже, че всичко ще бъде наред, но не можа.
Медицински лица им обясниха какво се е случило с Уил Сайфър. Казаха им, че е бил намерен припаднал, препил наистина много и с червени ръкави. Загубил е кръв, сравнително доста.
Позволиха им да го видят. Първият, който се разплака беше Дипър. Гледката пред очите му беше прекалено много. Красивото, усмихнато и синьо момче... облечен със синя пижама, в бели чаршафи с червен бинт около двете ръце. Небесно сините му очи са уморени, милата му усмивка е тъжна. Дори не се опитваше да я скрие.
Дипър се приближи до него и го прегърна. Сега беше негов ред да плаче в ръцете му. Колко мрази да вижда хора, който обича да страдат.
Плака много сигурно, защото ръка в косата му го събуди. Слаба и плаха ръка. Уил. После се целунаха много леко, като обещание.
Обещаха си да се справят с всичко. Уил обеща повече да не се отдалечава от него.
Бяха започнали да излизат често. Уил беше спрял да наранява себе си, да се трови с алкохол или дрога. Беше започнал да се усмихва, реално да се смее.
Синьото момче блестеше отново, или поне така си мислеха всички.
Два месеца преди да навърши двадесет и осем години, всичко беше синьо.
Очите му, косата му, дънките му.
Сини бяха и хапчетата, с които си отне живота.