A/N: Това е нещо, което ми хрумна спонтанно и го написах също спонтанно. Надявам се да ви хареса. Коментари са добре дошли.
Скъпа Грейнджър,
Може би няма да прочетеш това писмо. Аз не те задължавам да го правиш. Нямам правото да искам каквото и да било от теб, след всичко, които съм ти причинил през годините. Но не съжалявам за него, защото ако не бях направил всичко това, нямаше да осъзная колко много означаваш. За Потър, Уизли, за целия магьоснически свят.. включително и за мен, гадната хлебарка.
Сигурно се чудиш кога точно започнах да осъзнавам, че ти си нещо необикновено, нещо, което не бива да се изпуска. Когато те видях на бала в четвърти курс, ти доказа на всички, че не си само книжен червей и всезнайка. Ти доказа, че под повърхността ти се крие същност, за която никой не знаеше. Тогава, когато се появи с онзи българин, Крум, тогава осъзнах, че си нещо повече от това, за което всички те смятаха. Интелигентна. Красива. Уверена в себе си. Спомням си как когато влезе, всяко момиче беше излязло от кожата си от яд, а момчетата те гледаха с обожание в погледа. Аз не правех изключение. Мога само да кажа, че този бал промени цялостната ми представа за теб.
А после, когато завършвахме осмата си година в Хогуортс.. Тогава разбрах какво е да знаеш, че никога няма да можеш да кажеш на даден човек, че го обичаш, защото сте твърде различни. Но този път ти беше по-добрата и по-стойностната. Аз бях нищо. Никога няма да забравя как всички ме гледаха с презрение и ненавист. През цялата вечер гледаха да ме избягват, а аз се правех, че не ми пука. И тогава ти дойде. Помниш ли как седна до мен и ме заговори? Извинявай, ако съм казал нещо, което не е било на мястото си. Било е от вълнението.
Аз помня и това, че ти единствена се съгласи да танцуваш с мен, забравяйки всичко, което съм ти сторил през годините ни в Хогуортс и макар Потър и Уизли да те гледаха с недоумение, аз разбрах.
Не знам дали ако си прочела всичко дотук, си намерила някакъв смисъл в думите ми. Честно казано, понякога и аз не мога да намеря смисъла във всичко, което изричам.
Цялото ми писмо можеше да се обобщи в няколко думи, които аз никога не успях да изрека. Може би съм страхливец, че го казвам в писмо, но нямам смелостта да го направя лице в лице.
Обичам те.
Мъгълородна, всезнайка и единствена.
ДМ
Хърмаяни изтича от офиса си в дъжда, прибирайки плик в джоба на палтото си. Продължи надолу по улицата, където в далечината се виждаше висока и стройна фигура на мъж. Токовете на обувките й отекваха в далечината, докато тя вървеше към щастието си.
- Наистина ли мислиш всичко, което си написал? – попита тя задъхано, когато най-после го настигна.
Драко Малфой се взря в шоколадовите очи на Хърмаяни и миг по-късно усети вкуса на щастието в устните й.