Бележки: И така, всички знаем, че героите не са мои, само от известно време живеят в главата ми :) Първо, благодаря на всички, които отделиха време да прочетат историите ми и на всички, които ще го направят от тук нататък! Наистина означава много за мен. Историята се развива преди последният епизод на полу-сезон 11, ако не сте наваксали с епизодите...Спойлери! Приятно четене и моля, моля кажете какво мислите!
„Лудостта е относителна. Тя зависи от това кой кого в коя клетка е затворил."— Рей Бредбъри
Кастиел пропадаше. Въпреки, че част от него, някъде дълбоко, беше сигурна, че приемника му не е помръднал и сантиметър. И все пак усещането за пропадане, като в сънищата, които имаше, докато беше човек, беше толкова истинско. Сякаш падаше надолу в дълбок и тъмен кладенец. Около себе си чуваше гласове, усещаше движение, но формите и думите бяха прекалено неясни за изтормозеното му съзнание. Той се вкопчи в тази мисъл. Имаше нещо, което трябваше да си спомни, нещо, което му убягваше. Нещо не беше наред. Защо падаше, когато можеше да лети? Опита се да задържи тази мисъл, да си спомни как да използва крилата си, но не ги усещаше. За момент паниката го завладя. Опита се да отвори очи, но клепачите му бяха почти непоносимо тежки. Но дори и така виждаше далеч над себе си как светлината се отдалечава от него. Или той се отдалечаваше от нея?
Ще бъде много по-лесно, ако не се съпротивляваш.
Не толкова чу гласа, колкото усети намерението му. Отпусни се. Не се бори. Беше толкова изкушаващо, просто да се предаде. На какво? Бореше ли се? Защо се бореше? С какво? Нищо от това нямаше смисъл.
Бягай.
Каза на себе си, без да си спомня причината. Беше уморен. Някой крещеше, звукът беше непоносим, в него имаше толкова болка, такава безпомощност, безнадеждност. Кастиел искаше да запуши ушите си, за да не го чува вече. Но не усещаше ръцете си. И имаше нещо, което трябваше да си спомни. Имаше място, на което трябваше да бъде. Но не можеше да го достигне, колкото и да се опитваше. И тялото му не беше помръднало. Как тогава падаше в мрака?
Част от него, скрита някъде дълбоко, осъзна, че пропадаше не тялото, а умът му. С всяка секунда тъмнината го поглъщаше. Осъзна, че крещеше неговият собствен глас. И към него се присъединиха още милиарди гласове. Опита се да се скрие, да се защити, но вече беше твърде късно. Мракът избухна в милиони цветове, в огън и в студ и още хиляди неща, за които нямаше име. И в гняв. Толкова много гняв. И изведнъж от всички цветове остана само червеният. Навсякъде, целият му свят беше червен.
Кърваво червен.
Толкова много кръв. Толкова много кръв.
Очите му се взираха в тъмнината, вече широко отворени. Знаеше, че е буден, но не можеше да се отърси от съня. Тялото му трепереше, почти като от студ. Беше свикнал с живите сънища от Ада. Странно, че не сънуваше това, на които беше подложен в продължение на 30 дълги години. Нещата, които беше извършил, за да оцелее там се връщаха всяка нощ, за да го измъчват.
Предпочиташе да сънува Чистилището. Там всичко беше толкова просто. Убий или умри.
Но това беше нещо различно. Той стисна клепачи и се опита да си спомни съня. Очите му се бяха напълнили със сълзи, тежест притискаше гърдите му, всеки дъх, който поемаше беше мъчителен. Страхът го беше оковал, не можеше да помръдне и мускул. Студена пот беше избила по тялото му, мозъкът му отчаяно се опитваше да си върне контрола. Ноздрите му горяха от миризмата на кръв и озон, комбинацията му се стори толкова грешна и неестествена, че от нея му се догади.
Отвори отново очи и бавно се изправи в леглото. Все още разтреперан бръкна под възглавницата си и измъкна ножа на Руби. Имаше това странно усещане за нещо фундаментално грешно във въздуха, който го заобикаляше. Нещо сбъркано и нередно. Нещо, което не би трябвало да се случва.
Той тръсна глава. До тук със спането, каза си наум, нахлузи си кецовете и се запъти към кухнята да си вземе бира. Осветлението в коридора оставаше включено през нощта. По пътя внимателно открехна вратата на стаята на Сам и надникна вътре. Брат му спеше по корем на леглото, с възглавницата под гърдите си и тихо хъркаше. Завивката му беше на земята и Дийн потисна желанието да я вдигне и да го завие. Сами вече не беше на 7 години. Той затвори леко вратата и продължи към кухнята с усмивка на лицето. На сутринта щеше да измисли как да използва тази гледка, за да се пошегува с брат си. Определено щеше.
Остави ножа на плота в кухнята и погледна часовника на стената. 3:21. Отвори си бира, отпи и се намръщи. Пак проклетата миризма на кръв. Дали беше остатък от кошмара? Очите му сканираха помещението, търсещи следи, че нещо не е наред. Всичко беше на мястото си. И все пак усещането крещеше в него. Като ловец с годините Дийн се беше научил, че инстинктите му никога не грешат, когато се отнасяше до надвиснала опасност. По-добре да си сигурен, отколкото да съжаляваш.
Той остави бутилката с нежелание на плота и взе отново ножа. Първо провери входната врата, защитите работеха, печатите не бяха прекъснати. Обиколи всекидневната, всичко изглеждаше наред. Тръгна по коридора към библиотеката, мина покрай спалнята на Сам, беше тихо, мина покрай открехнатата врата на собствената си стая, зави по коридора, който преди това огледа внимателно, стиснал ножа в ръка пред себе си, навсякъде беше спокойно. Реши да провери библиотеката, преди да премине към подземния етаж, тъмницата, складовете и гаражите.
В момента, който дланта му легна на бравата, той разбра, че нещо не е наред. Беше само усещане, по гърба му полазиха ледени тръпки, тялото му се напрегна и се подготви за битка. Ръката му се плъзна по стената и намери ключа за осветлението. От шестте лампи в помещението светна само една. „Какво, по дяволите?", каза си той. Той затвори след себе си и превъртя ключа. Светлината беше слаба, но достатъчна, за да види кървавата следа по пода. Парчетата стъкло от електрическите крушки изхрущяха под краката му. Чу суха, мъчителна кашлица иззад рафтовете с книги и предпазливо пристъпи към източника на звука. Някой тихо стенеше. Който и да се е вмъкнал, каза си Дийн, копелето трябва да е в много лоша форма.
Фигурата лежеше в ъгъла в локва от кръв. Толкова много кръв. Когато ловецът се приближи, мъжът опита да се надигне, но не успя и се свлече обратно на земята. Беше мръсен, ризата му, някога бяла, сега беше разкъсана и подгизнала от кръв, беше бос, а стъпалата му бяха нарязани от стъклата. Панталоните му бяха разкъсани на бедрото на десния му крак и отдолу личеше дълбока рана, която обилно кървеше. Дийн коленичи до него и остави ножа на земята. Мъжът се сви уплашен, скрил лицето си с окървавена ръка и се опита да се дръпне назад, ритайки отчаяно, краката му се подхлъзнаха в кръвта на пода, но гърбът му вече беше опрял в стената. Дийн вдигна ръце пред себе си в нещо, което трябваше да бъде успокоителен жест, но мъжът потрепери и се сви още по-плътно с тих болезнен стон.
- Хей, хей. — Дийн посегна към ръката, скрила лицето му — Всичко е наред. Нека те погледна.
Когато преодоля незначителната съпротива, сините очи на мъжа се втренчиха в него, празни и изгубени, пълни с болка. Дийн преглътна буцата, заседнала в гърлото му.
- Кас?
Това беше грешно. Кастиел беше ангел, беше си върнал Сиянието, не трябваше да кърви така, не трябваше да изглежда толкова… уплашен?
- Кас? Какво, по дяволите, се е случило с теб?
Кас го гледаше с празни, неразбиращи очи.
- Всичко е наред. — Дийн бързо смъкна фланелката си и притисна с нея раната на бедрото му. — Ще се оправиш.
- Дийн? — по лицето му за миг проблесна искрица разум.
- Да, да, аз съм. — голямо червено петно разцъфна върху тениската, когато Дийн притисна ръката на приятеля си към раната — Дръж това, докато отида да доведа Сам, става ли?
В момента, в който се опита да се отдръпне, пръстите на Кас се впиха болезнено в китката му.
- Не!
- Кас, трябва да ме пуснеш.
Дийн се чудеше дали изобщо е останала кръв в тялото на Джими Новак.
Сините очи останаха втренчени в него. Стомахът му се сви болезнено, когато прочете в тях мълчалива отчаяна молба. Сякаш Кастиел не знаеше къде се намира, сякаш не познаваше нищо друго, освен него и се беше вкопчил в ръката му, като в спасителен пояс. Сякаш той беше единственото нещо, което го държеше да не потъне, да не се разпадне на парчета, да не се изгуби.
Дийн се огледа, търсейки нещо, което да използва. Телефонът на Кас лежеше на пода в локвата кръв. Той се пресегна със свободната си лява ръка и набра номера на Сам. Кръвта потече по лицето му, когато допря телефона до ухото си, но той не й обърна внимание. След няколко позвънявания чу киселия сънен глас на брат си:
- Хмм, Кас?
- Сами, аз съм. — той си пое дъх и продължи — Библиотеката. Бързо.
- Дийн? — той чу скърцането на леглото, когато брат му светкавично се изправи.
- Кас е зле. Донеси хавлиени кърпи. — той помисли за миг — И ще трябва да разбиеш вратата.
Сам внимателно затвори вратата на стаята след себе си и се обърна. Почти подскочи, когато налетя на брат си.
- Как е той?
Сам въздъхна уморено.
- Изгубил е много кръв. Някой сериозно го е подредил. Почистих раните, спрях кървенето, направих му няколко шева. Сега спи. Или е в безсъзнание, не знам. Но не се лекува, Дийн. Защо не се лекува?
- Не знам.
- Не мисля, че е съвсем на себе си. — разсъждаваше на глас Сам.
Кастиел поклати глава.
- Молив. — гласът му беше слаб и грачещ — Хартия.
Сам размести книгите на нощното шкафче и извади тефтер и химикал. Пръстите на Кас трепереха, докато рисуваше символа. После му го подаде и се отпусна уморено на възглавницата.
- Какво е това?- попита Сам объркано.
- Защитата — Кас облиза пресъхналите си устни и затвори очи — е слаба. Почти ме разкъса… на парчета. — той преглътна сухо и продължи — Но преминах.
- Искаш да го добавя към печата?
Той кимна, очите му все още затворени.
- Веднага. — гласът му се пречупи в нетърпелива настойчивост.
Дийн потърка замислено брадичката си с ръка.
- Минал е през защитата, макар, че е можела да го убие? Защо не се е обадил?
- Не знам. — Сам сви рамене — Видя ли нараняванията на главата му?
Дийн кимна.
- Да. Ангелско промиване на мозъци. — промърмори.
- Мислиш, че е работа на собствените му хора?
- Може би. Или на Краули. И двата лагера имат мотив.
- Той не просто е пребит, Дийн. Мисля, че е измъчван. Може би трябва да го заведем в болница. — добави колебливо.
- И да им кажем какво, Сам? — изръмжа Дийн, впил поглед в окървавените си пръсти — Нашият приятел тук е ангел, но се разбунтува, за да спре Апокалипсиса и другите ангели са му пробили дупка в мозъка, защото в общи линии ангелите не са дечица с ореоли и бели роби, а големи пернати задници с мания за величие?
- Добре, схванах. — той вдигна ръце пред себе си — Искам само да помогна.
Дийн скри лицето си в шепи и затвори очи за момент. Всичко това изглеждаше някак нереално, все едно всеки момент щеше да се събуди разтреперан в леглото си. Мислите се блъскаха хаотично в ума му. Последният път, когато ангелите бяха промили мозъка на Кас, той превъртя и се опита да го убие. Кой знае какви бяха пораженията този път. Представи си как сондата пробива черепа и достига до мозъка. Потръпна. Същото, което Краули се опита да направи със Сам, когато беше обсебен. Спомни си виковете на Сам, агонията, изписана на лицето му.
- Дийн?
Той повдигна глава и погледна брат си въпросително.
- Защо не отидеш да се почистиш?
От начало не го разбра. После погледна ръцете си, целите в кръв. Беше изгубил фланелката си. Усети кръв по лицето си, панталоните, с които спеше бяха на големи алени петна, кецовете му бяха подгизнали. Имаше нещо толкова грешно в кръвта на Кас по пръстите му. Той се опита да ги изтрие в панталоните, но тя вече беше засъхнала.
Толкова много кръв.
- Аз ще събера каквото ни е необходимо, за да призовем Краули. Все пак отнякъде трябва да започнем.
Бележки: На някой да му стана интересно? Кажете какво мислите!