Всичко изглеждаше толкова сюрреалистично, за първи път от дълго време всъщност се наслаждавах на нещата, по болен и изкривен начин. Наслаждавах се на живота на наемен убиец.
Стоейки неподвижно, огледах заобикалящата ме среда. Бях в голяма бална зала на това скромно жилище, гледайки напред през вертикалните прозорци на отсрещната стена, която позволяваше на галещото сияние на луната да блести наоколо. В ъглите на стаята маси със скъпи закуски, класни вина и аромати в изобилие, бяха заобиколени с изтънчено облечени мъже и жени от различни поколения. Изглежда по-възрастни поколения. Имаше много хора, облечени в бални рокли и маски в различни цветове, точно както и аз. Големи, бухнали, старомодни рокли от типа Пепеляшка. Смокинги украсяваха мъжете; повечето от цветовете на костюмите им се съчетаваха с тези на придружителките им. Бърборене отекваше из дебрите на имението. Полилеи висяха от тавана деликатно, сякаш бяха група звезди на низове. Стените на пръв поглед блестяха със златист оттенък. Две големи стълбища ограждаха двете страни на общата стая, изиващи се наоколо и срещайки се на върха, където беше балконът. Дивани и пейки бяха поставени спретнато навсякъде, за да може хората да се чувстват като у дома си. На голямата тераса на горното ниво - маси с чисто бели покривки с поставени върху тях менюта, сребърни прибори, чаши и чинии, безупречно чисти подноси, и салфетки които бяха сгънати в различно оформени оригами.
Въпреки че стоях неловко в средата на тълпата, не изглеждах и не се чувствах не на място. Почувствах се отново като малко дете и сякаш това място беше храм от въображението ми.
„Хмм... трябваше да дойда на маскарада така! Ако мога да си осигуря входа отново, обаче..." – си казах тихо. Оправих си пернатата маска и погледнах надолу към копринената ми, лилава рокля, изглаждайки я спретнато. Мислех, че изглежда по-скоро като поличка в стил Лолита отколкото нещо друго. Когато я купих, мислех, че някой би възразил; можеше да се счита за леко провокативна. Колкото и да е странно, беше приета добре; получих доста комплименти за нея – дори от старите снобски дами!
„Трудно е да впечатлиш стари, богати жени... справям се добре!" – докато си мислех, осъзнах, че не трябваше да накарам Хидан и Какузу да носят костюми... бях сигурна, че се открояват на това луксозно място.
- Извинете, госпожице – погледнах човека, който ме приближаваше; усмихна ми се учтиво и продължи, веднъж привлякъл вниманието ми. – Вярвам, че се наслаждавате на маскарада?
- Да, сър – усмихнах се с благодарност, показвайки зъбите си. – Благодаря, че попитахте; случайно да знаете къде е ръководителят на това имение? – И знаеше ли, че е секси? Прехапах си езика, възхищавайки се на чертите на лицето му. – Това е мисия, спри, Мина. Забавлението трябва да се остави за по-късно. – казах си тихо.
- Разбира се, мадам – посочи надясно към източното стълбище, показвайки ми уста, пълна с блестящи зъби. – Нагоре по тези стълби, през хранителните помещения, надолу по коридора, завиите наляво в края и минете през двойните врати. Искате ли да Ви заведа там?
- Ъ, не, не! Благодаря Ви, добри сър; ако не е твърде много, бихте ли ми направили една услуга: посочете ми дамската тоалетна? – изкикотих се глуповато и здраво хванах дръжките на чантичката ми в ръцете си невинно.
- Отсрещната стена, точно до стълбите, току-що Ви упътих до там – той се усмихна и аз помахах учтиво, докато вървях към тоалетната, отваряйки вратата.
Типично за богатите, мога да кажа. Две тоалетни и мивки, душ, който може да побере десет души наведнъж; изпитани сапуни; кърпи с инициали; безплатни, дантелено розови, бели носни кърпички – баня на богати хора. Беше с размерите на моята дневна, честно. Извадих от чантичката си малко уоки-токи. С бързо натискане на бутона, продължих: - Тук е Минами, какво е местонахождението ти?
. . .
- Какво е местонахождението ти? Край! – наблегнах на всяка дума ясно и нещастно. Получих същия отговор и издишах остро. – Хидан. Вдигни проклетото уоки-токи.
- О, хей. Хареса ли ти да ми бъдеш в джоба? – попита с обичайния си насмешливо-секси тон. Преборих се да сдържа ядосания си отговор и казах. – Къде, за Бога, сте ти и Какузо-сама?
- Зает съм! И как, по дяволите, очакваш да знам къде е това копеле? – мразех да ми отговарят с въпроси. Глупави, честни при това. Откъде знех, че нещо такова ще спре да се случва? Наистина трябваше да спра да се надявам да се справи по-добре. – По дяволите, казах ви да стоите заедно!
- Забавното е, че не ми пука, Мина-чан.
- Водачът ме направи ръководител на тази мисия: ако се провалим, ще ме пребие или нещо подобно – преувеличавах, но можех да си представя да се случи. Да си призная, не беше приятна картинка.
- А аз бих помогнал. – Добре, картинката се влоши. Мазохист. Надявам се, той нямаше предвид това.
- Мили Боже, ти си извратено копеле...
- Ти го предложи – приготви се за това!
- Вярно – въздъхнах победено. – Както и да е! Намери Какузу-сама и като го направиш, му кажи, че намерих господаря на имението; после изчезвай оттук бързо. Ясно? Просто направи това за мен без да се оплакваш и ще ти се отплатя по-късно.
- Какви са опциите ми за това как ще ми се „отплатиш"? – попита; можеш да чуя подлия, съблазнителен тон в гласа му, от който настръхнах. Можех само да си представя израженията на хората около него... Не можеше ли някой да го удари най-накрая? МОЛЯ?
- Хидан, по-късно! Намери Какузу и изчезвайте от имението! – извиках. Не получих отговор, така че предположих, че е решил да ме послуша поне веднъж. Господи, щях да се мразя след всичко това. Нямаше да ми позволи да върна „услугата" като просто му изчистя стаята – ще е нещо, което щеше да ме унижи като жена, бях сигурна.
Излязох от тоалетната, нагоре по стълбите – следвах упътванията на джентълмена до главата на домакинството. Спрях пред двойните врати и си поех дълбоко дъх. Вече чувствах прилива на адреналин.
Почуках и влязох през вратите, когато ме поканиха. Беше сам, точно както се надявах. Което беше добре, защото иначе изобщо нямаше да знам какво да правя.
- Добър ден, сър! – възклихнах силно. Всъщност бях доста добра актриса.
- Добър ден, какво Ви води насам? – изправи се и протегна ръка, показвайки привидно златистата стая. Голяма усмивка, гладко разпростряна по лице на средна възраст. – Наслаждавате се на произведенията на изкуството по стените на успеха? Или може би да обсъдите да се омъжите за сина ми? Той е наистина... – какво арогантно копеле.
- Ъм, не, сър; всъщност съм тук, за да разговарям с Вас от името на моето село – отговорих бързо и се изчервих от смущение.
- О, разбрах – щастието му изчезна незабавно. – Вие сте от Селото, скрито в дъжда, предполагам.
Можех да чуя стъпки пред двойните врати; от ъгъла на окото си, сенки под вратите, показващи присъствието на охраната.
- Точно така. Това е сериозна работа, мога ли да го прошепна в ухото Ви? – попитах тихо.
- Разбира се, милейди – грейна с усмивка и аз се приближих спокойно. Поставих ръка на рамото му и се наведох, за да говоря... посегнах към предницата на роклята ми и извадих кунай; използвайки възможността, със силно, ловко движение, му прерязах гърлото, после хвърлих инструмента небрежно. Хлад премина по разтрепераното ми тяло, няколко пъти си припомних как кунаят разкъса кожата му чрез неравно и спиращо кръвта движение.
Мъжът издаде бълбукащ звук, кокато двойните врати се отвориха. Обичах начина, по който очите му се издуха, червеният цвят покривайки ръцете му около врата му и изливайки се на пода, където падна, гърчейки се. Донесе много спомени и сладко-горчив вкус се появи в устата ми.
Без наистина да поглеждам към натрапниците, се наведох и прерових джобовете и няколкото му притежания, успявайки да грабна златен джобен часовник, много монети и чужди валути, и дебел плик.
- Пусни плика, крадло!
- Ъ? О, охрана. Не ми харесва да получавам заповеди от нинджи от Звука. – казах и се прозях, опитвайки се да звуча равнодушно и смело. Двамата охранители бяха насочили кунаи към мен със силна захватка.
Размахах плика подигравтелно.
- Бийте се с мен за него... – бях прекъсната за мигване на окото. Звук последва обезглавяването с коса на двамата мъже и после отвратително опръскване. Изпъшках с досада, виждайки Хидан да стои над обезглавените тела на пода, с кръв разпръсната навсякъде. – Е, ти определено дойде! Къде е Какузу?
- Успокой се, отвън е... Господи, жено, - изръмжа, оставяйки косата си настрани, - опитвам се да ти помогна и това получавам в замяна? Зарежи това, повече няма да ти помагам.
- Заповядах ти нещо! Би трябвало да ме слушаш! Сега прикритието ни е разкрито, благодарение на теб, глупако! – тропнах с крак детински и скръстих ръце пред гърдите си, докато го гледах гневно.
- Хей, погледни тази гадост – гледах неподвижно как Хидан повдигна една от главите и я хвърли през балкона към тълпата хора, напълно игнорирайки разтревожените ми оплаквания.
Безкрайни писъци отекнаха из дома.
Е, Какузу щеше да бъде бесен понеже трябваше да ни чака, дори можеше да му се наложи да плати допълнително, за да им се реваншира. Изкикотих се, прерових джобовете на панталона на мъртвия мъж и бутнах останалите пари в моя. Напредналите ми джебчийски умения, ура!
- Вероятно трябва да напуснем преди да дойде още охрана... – започнах, излизайки от стаята безгрижно. Хидан се наведе над парапета на балкона и се засмя като лунатик в суматохата, с мелодичен зловещ писък и сълзи в очите си.
Въздъхнах и скочих от балкона в тълпата, приземявайки се и отскачайки от главите и раменете на хората с кръстосани ръце.
- Х-хей, Мина-чан, почакай! – Хидан извика. Игнорирах го и се втурнах към врата и след като забелязах мъжа, се приближих към Какузу. Свалих маската и я захвърлих небрежно.
- Мога да кажа, че нещата не минаха по план – заяви без заобикалки.
- Не, всичко мина добре. – Глупак. – Дай на Лидера добър доклад за мен, ще разделя дела си. – подкупих малко. Ако знаех нещо, то беше, че Какузу е най-алчното копеле на Земята. Щеше да приеме предложението ми, бях сигурна. От това, което виждах физически, това беше единственият му провал.
- Със сигурност... раздели го.
Казах ви. Въздъхнах и му дадох част от парите, без да се потрудя да ги преброя внимателно. Взех по-голямо парче само за да не ме пребие. И, разбира се, скоро Хидан изведнъж извърча през предната врата, ругаейки както обикновено.
С развеселена подигравка, погледнах към Какузу, и поклатихме глави. Не ми се искаше да вървя до базата, затова призовах птица. За щастие, този път беше успешно; по принцип нинджуцу уменията ми са доста под средните. Какузу и Хидан скочиха на гърба й, докато давах на вярната си птица Бърди прегръдка и после ги последвах. Призованите също имат чувства.
- Обратно в базата, моля. – казах щастливо. С размах на криле започна да лети грациозно.
Какузу бавно се отдалечи от Хидан и мен, седейки на края на орела. Свих рамене и притиснах коленете до гърдите си – наистина не можех да го виня. Хидан изпъшка без причина и шаваше безкрайно; това не беше нещо ново. Открих, че се държеше като малко дете. Сред гърченето му, можех да видя, че се приближава. Това означаваше, че иска да...
- Сега, относно услугата... – Хидан измърка, повдигайки вежда. – мисля, че трябва да се чукаме, как мислиш?
... говорим за проклетата услуга, която му дължах.
- Хидан, първо, заври си косата в устата и се блъсни в стена. – сопнах се и се обърнах напълно настрани от него.
- Това може да се оправи... също като теб. – изсъска съблазнително. Усетих как кожата ми настръхна, когато прокара пръст нагоре-надолу по гръбнака ми. Трябваше да призная, знаеше какво прави, но това не беше точно добра отличителна черта за него. По дяволите, имаше ли добри отличителни черти? Имам предвид, освен физическите характеристики... останах тиха и чаках за следващия му опит; с него трябваше винаги да бъда нащрек.
- Какузу-сама, къде сме? – попитах след малко, достатъчно силно, за да ме чуе.
- Почти сме там – промърмори, погледна ме, после върна вниманието си върху картата си.
Това не беше изненадващ отговор. Хидан лежеше долу до мен със самодоволно изражение. Не можех да кажа какво си мисли, но бях сигурна, че нямаше нужда да питам. Той въздъхна и продължи:
- Чудя се дали Жашин-сама те харесва – почувствах как погледа му ме обикаля.
- За собствената ми безопасност, се надявам, че не... – изръмжах и отместих поглед от него. – Знаеш ли, наистина не е трудно да имаш достойнство.
- Също и не е трудно за теб отвреме-навреме да се забавляваш – изкиска се тихо, а аз направих физиономия при звука.
- Наясно съм. Обаче реших да не се подценявам по този начин – отбелязах.
Стана извънредно тихо за първи път от дълго време; но беше хубава тишина. Беше почти еуфорично, въпреки че Хидан беше точно до мен, мислейки за начин да ме вкара в леглото. Небосклона от мигащи звезди взимаше дъха. Бяха толкова близо, че можех да се изправя и да събера една шепа от тях; облаци оцветяваха картината с малки петънца, но осигуряваха топлина за кръглата, ощетена луна. Беше студена нощ, но поносима дори и с вятър. Цветните дървета под нас ни помахаха. Определено нощта бе паднала.
- Много си упорита, знаеш ли? – Хидан попита тихо.
- Трябва да я уважаваш за това; радвам се, че най-скорошното ни допълнение към организацията не е курва – Какузу прекъсна решително. Не е нужно да казвам, че бях шокирана от това, което каза, вероятно беше най-милото нещо, което ми беше казвал.
- Какузо, задник такъв! Никога не си на моя страна! – Хидан продължи да хленчи и аз въздъхнах, раздразнена.
- Е, поне някой забеляза това... благодаря ти, Какузо-сама! – казах весело и се усмихнах. Хидан направи глупав коментар, който не чух ясно, но не попитах, вместо това осъзнах, че вероятно Какузо отговори на Хидан по този начин, защото му платих.
Хммм... парите бяха пътя за петте сърца на мъжете! И може би... сексът беше пътят за сърцето на Жашинист? Каква логика.
- Само почакай... един ден ще те пипна и когато го направя, ще съжаляваш, че не си ме чукала по-рано. Мога да те накарам да видиш звезди – промърмори, цупейки се.
- Хъх? В мечтите ти. –Колкото и да мразех да го призная, се изчервих. Хидан забеляза и повдигна вежди предлагащо. Без колебание му показах среден пръст и пробих дупки в главата му с гадни, гневни погледи.
Изненадани? Не бъдете. Откакто го срещнах, Хидан е такъв седем дни в седмицата. По дяволите, първото нещо, което ми каза, беше: „Хей, кучко, искаш ли да се чукаме?" вместо „Как си?". Можех да се закълна, действаше наистина странно. Освен глупавата му уста, първото нещо, което забелязах, беше арогантността му... после мускулите му, усмивката и красивите му очи... ПОСЛЕ стигаш до това, че постоянно е без горнище и молитвената броеница около врата му. Броеницата беше символ на бога му, Жашин, който Хидан ме накара официално да мразя. Ако направеше нещо, което някой не харесаше... се оправдаваше с Жашин, разбира се.
Та, ето един кръвожаден, религиозен мъж, който не носеше ризи, разнасяше огромна, кървавочервена коса с три остриета, старовременна броеница и постоянно говореше за секс.
- Хей – прошепна. Подскочих леко, сепвайки се и погледнах към него, повдигайки вежда. Той продължи тихо. – Банан ли има в джоба ми или току-що ме накара да получа ерекция?
Дори не можех да си представя изкривяването на изражението ми; почувствах как се изчервявам, докато се опитвах да се махна от него, но той стана, грабна китките ми и грубо ме придърпа към устните си. И, колкото и да ме е срам да си призная, ето ме, възседнала го, свенлива като ученичка. Човече, бях толкова радоста, че няма камера – като говорим за изнудване!
- Х-Хидан, пусни ме! – извиках треперливо, опитвайки се да избягам. – Спри поне веднъж, идиот такъв! – избягвах очен контакт и се съсредоточих върху това да избягам от хватката му, дърпайки и бутайки и тикайки, докато с огромен порив на вятъра, нещата буквално се преобърнаха.
- Какво, по дяволите? Глупачка такава, това беше! – изрева ядосано; погледнах го ужасено, а ядосаното му изражение дори не се смекчи с тревога. Беше безсмъртен, защо, по дяволите, се разстройваше? Сърцето ми биеше по-бързо отвсякога, сякаш щеше да пробие ребрата ми и да и да изскочи от гърдите ми. Аз ли наистина ни избутах от птицата? Мамка му, вината беше моя...
- Това е по твоя вина! - изкрещях аз със същия тон като него. Гравитацията наистина не ми беше приятел. Не можех да не стискам очи, като продължавах да летя към студената земя долу. Хидан беше освободил една от китките ми, когато за паднахме от птицата, но плътно държеше тази в ръката му.
Страхувах се от три неща: височини, смъртта и Хидан. Какво ще получите, когато ги съберете? А, да. Изпищях момичешки и звукът отекна, бързо преминавайки атмосферата. Почувствах се парализирана и безпомощна, беше ужасно чувство, особено когато не можех да направя нищо. Започнах да треперя и да се чудя колко близо бяхме до земята...
Тогава случайно въздухът беше напълно изтръгнат от мен и гледах нагоре под вода, когато почувствах истинските ефекти на паниката ми. Ръката на Хидан беше обвита около мен, а аз така или иначе не можех да плувам. Животът е гаден.
Това беше един от тези епични моменти в забавен кадър, които виждате по филмите.
С Хидан се ударихме силно в заобикалящата ни вода, като достигнахме повърхността. Чувствайки как въздухът погали мокрото ми лице, се задъхах трескаво; бях сигурна, че звуча като морж, но не ми пукаше – преживях твърде много нещата през последните пет минути. Освободих се от хватката на Хидан и веднага започнах да ритам към брега и, достигайки го, се пльоснах на влажната, тревиста земя небрежно. Чух плискащите стъпки на Хидан, докато ме подмина малко и спря:
- По дяволите.
Намерих силата да му хвърля смъртоносен поглед, а той се засмя. Станах, когато ми се прииска да се поразходя и заявих:
- Искам да се прибера вкъщи, СЕГА.
Настойчивият-му-никога-неспиращ-да-се-оплаква-бутон явно беше натиснат, защото вече беше започнал да хленчи. Изпъшках и започнах да вървя към базата със злобния ми съотборник.
Убийства и близките до смъртта преживявания са рутинни, не се безпокойте.