Пролог

Мади и Дейдвид

След като Дейвид замина, Мади затвори агенцията и отиде при родителите си – мислеше, че няма да може да продължи с нея… не и без Дейвид. Агнес и Бърт сега работеха в друга детективска агенция, а Дейвид...никой не знаеше нищо за него от като замина, даже и къде беше.Той не бе опитал да се свърже с никого ...даже и с Мади – обаждане, или писмо – нищо.

След шест месеца Мади реши, да се върне в Лос Анджелис, защото не можеше да живее с родителите си вечно. Имаше си собствен живот.

Мади все още не бе продала къщата си в Лод Анджелис, затова остана там...и промени решението си относно продажбата.

Отключи вратата и влезе. Огледа се. Толкова много спомени ... толкова много добри и лоши моменти ... и Дейвид. Но него го нямаше там ... вече не.

Телефонът иззвъня.

-Дейвид? – Мади вдигна. Мислеше, че е Дейвид, надяваше се да е Дейвид.

-Не, майка ти е. – отговори женски глас.

-О... – Мади отговори разочарована. Очакваше, че Дейвид поне ще й се обади.

-Звъннах, само за да се уверя, че си добре.

-О, добре съм, мамо. Току-що влязох... и сега възнамерявам да отида да спя – уморена съм.

-Добре, скъпа. Ще те оставям. Почини си. Чао.

-Чао, мамо.

Тогава тя затвори телефона и се качи горе. Отвори вратата на стаята си и друга вълна от спомени я удари. Спомени за Дейвид... отново.

-О,Дейвид, защо не мога да те забравя? – каза тя и легна на леглото. Тези дни Дейвид беше единственото нещо в ума й. Беше ли това свързано със завръщането й в Лос Анджелис...или пък не? Бе уморена, затова не й отне много време да заспи.

Зина и Габриел

След като се сбогуваха с другите, те се върнаха в гората. Откриха няколко непознати за тях места, помогнаха на няколко невинни хора и сега те бяха пак в тази гора, мотаейки се наоколо в търсене на нови приключения.

-Защо не се върнам обратно в града? – Габриел каза на Зина.Смяташе, че това е добра идея- бяха прекарали добре там, въпреки някои неща.

-О, не, Габриел... - отговори Зина. Наистина не хареса идеята да се върнат там, но остана безмълвна. Не знаеше защо... или знаеше, но не искаше да си го признае.

-Защо не? – каза Габриел. – Ще отидем в полицейското управление и ще посетим Алекс, Кристиян и Фриц... и разбира се, Рекс! Толкова е сладък!

-Габриел, не може просто да отидем там и да...

-Защо не? – Прекъсна я Габриел. Все пак Зина нямаше да продължи – не знаеше какво да каже, нямаше аргумент, знаеше само, че не биваше да ходят там...

-Те не са като нас, те си имат работа! Трябва да работят, хората разчитат на тях. Те... – Най- накрая тя успя да измисли някакъв аргумент, но не можа да заблуди Габриел.

-Просто не искаш да отидеш там, Зина.

-Не... Аз просто... – Зина знаеше, че Габриел бе права, но нямаше обяснение.

-Зина, познавам те от толкова години. Знам, когато се опитваш да си намериш някакво оправдание. Не можеш да ме излъжеш. – И наистина не можеше. Познаваха се прекалено добре.

-Добре и какво ако наистина не искам да отида там?

-Ха! Казах ти!

-Не казах, че не искам да ходя там, аз просто...

-Добре, тогава ще останем тук през нощта и ще тръгнем за там рано сутринта.

-Но... Габриел!

-Казваш, че нямаш нищо против да отидеш там, тогава какъв е проблема?

Този път Габриел наистина я хвана на тясно. Тя бе объркана и не знаеше какво да отговори, затова накрая реши да се съгласи. В края на крайщата какво толкова лошо имаше?

-Добре, ще отидем.

Габриел се усмихна щастливо. Те приготвиха всичко и легнаха да спят.