Хайди огледа стаята си за последно. Днес се местише в общежититето на колежа и се мъчеше да запомни всичко. Стаята бе точно обратното на това, което е тя: светла, приветлива, подредена...някак лъчезарна. Хвърли един поглед на сака с дрехи зад нея. Нямаше много дрехи и бе събрала всичките си принедлежности в него. Взе списанието от леглото си, диска на любимата си група, любимата си книга и най-добрият си приятел мечо Банкс. Приближи се до огледалото. Дали щеше да е същата след полувин година? С рошавата черна коса, прикачените цветни кичури, опърпаните тотално НЕ-модерни дрехи, омачканите червени кецове, шарените гривни и тъмния грим. Със същия този уплашен поглед, който не иска да изследва света, като този на другите. С това самочувствие, че може и повече...но няма полза да го прави? За пореден път вдиша дълбоко и пробва да вкара фотографската си памет в действие.

-Тръгваме, Хайди!-провикна се майка й от долния етаж

Хайди въздъхна тежко и затвори тихо вратата зад себе си. Едвам-едвам се смъкна по стълбите и излезе на двора. Отпред я чакаше сива, мръсна кола. Баща й й измятка отвътре, а тя направи крива усмивка. После се обърна към къщата и пробва да си припомни някой хубав спомен...Как падна от прозореца докато се мъчеше да махне гадния паяк...Как събори кошера с пчели върху главата си...Повечето бяха свързани с буболечки. Дали бялата спретната къщичка щеше да тъгува за нея? Малкото вестникарче вървеше съвсем спокойно, но се скова когато видя Хайди. В мига в който тя се обърна към момченцето то побягна с бясна скорост.

-Хей, Били, стой!-изкрещя тя-Стой!

Детето спря.

-Моля те, Хайди!-избърбори то-Не ме бий!...и не ми взимай парите. Трябва да взема пощенски марки..

Момичето направи две бавни стъпки.

-Това не е оправдание!-Хайди протегна ръка

-Виж!-вестникарчето въздъхна-Отиваш в колеж, започваш на ново! Бива ли така? Да ме тормозиш, а щяла да ми става интелигенция?

Тя се отдръпна.

-Знаеш, че съм прав!-продължи да бърбори момченцето-Хайде днес да не правиш така, а? Започваш на чисто!

Хайди кимна.

-Прави си, Били!-усмихна се тя-От тук нататък сме приятели!

-Доообре...-усмихна се и Били-Прав ти път!

Хайди му махна и се затича обратно към колата.

-...крива ти пътечка, откачалке!-довърши детето и продължи да разнася ежедневника

-Тръгваме ли?-усмихна се баща й от колата

-Да-кимна тя

Дръпна вратата силно и за последен път хвърли поглед към къщата. В това време майка й се настани на предната седалка.

-Потегляме ли?-попита майка й

-Да...-измънка Хайди и колата потегли

След два часа път спряха пред общежитието. Огромна бяла тухлена сграда. Бажа й, Джон, изкочи от колата и измъкна сака от багажника. Хайди се измъкна от вътре последна.

Майка й извади някакво накъсано листче от черната си чанта и се запъти към входа.

-Искаш ли да те изпратим?-попита тя

-Не, не е нужно-отговори Хайди-Аз поемам оттук.

Разпери ръце в знак, че трябва да й предадът багаша. Следкато си го получи майка й и баща й я прегърнаха и отново потеглиха като й уставиха листчето.

Вратата се отвори след секунди и отвътре изскочи високо момиче, с луничава кожа и дълга руса коса вързана на конска опашка.

-Хайди Питърсън?-ухили се тя

Хайди кимна.

-Аз съм Саманта Стюърт, приятно ми е!-протегна ръка блондинката

Хайди огледа ръката отвратено. Момичето се почувства неловко и бързо я прибра отново в джоба си.

-Насам-проговори отново Сам, но този път не толкова жизнерадостно

Двете тръгнаха към асансьора и се качиха на 4-тия етаж