Та, искам само да кажа, че Ката и Кана са двете самоличности на онова клето, шизофренично, канибалско създание. Много добре знаете за кой говоря!
Приятно четене!
Глава Първа
Двете фигури бавно се придвижваха в пустинята, техните стъпки бързо заличавани от пясъка. Бяха загърнати с черни наметала, червени облаци отгоре им. Сламени шапки с дълги, бели ресни закриваха по-голямата част от лицата им. Глас прекъсна монотонния шепот на вятъра, вдигащ пясъка на малки вихрушки във въздуха:
- Значи... онези, които Орочимару е манипулирал, са напред? - попита по-високият от двамата мъже. Той имаше дълга руса коса, която винаги бе вързана високо на опашка, малка част оставена и закриваща лявата част на лицето му. Имаше сини очи. Да, красиви, сини очи, често изпълнени или присмех, или раздразнение. - Изглежда поради някаква причина се е изпуснал за нещо, за което не е трябвало, и се е превърнал в предател... мхм.
- Изглежда нямаме избор - поясни по-ниския. На пръв поглед, той приличаше на всичко, но не и на човек. Сякаш под наметалото имаше нещо огромно, но не и човешко тяло. Лесно бихте могли да познаете изражението на лицето му, без да поглеждате към него, изобщо настроението, характера даже, по заобикалящата го кърваво червена аура. - И аз не знам какъв може да е, след използването на онова джутсу - довърши той.
Дейдара кимна, отмести наметалото си и отвори ципа на чантата, захваната отстрани на панталона му. Усмихна се на последвалия въпрос, дали само това ще му стигне.
- Знам, че противника ни използва "Силата на човешкото жертвоприношение", Сасори-но-данна. Моето джутсу е артистично... Затова се спрях на моя любим - №18... мхм. Защото противникът ни е Едноопашатия... мхм - отговори той.
Цепката на дланта му се отвори, зъби и нетърпелив език започнаха да приготвят нужната глина.
„Ето... започва...", помисли си Дейдара, докато наблюдаваше как разстоянието между тях и стената, ограждаща Сунагакуре, се стопява и започваше да различава силуетите на шинобитата, застанали на пост.
- Намерих го! Намерих го, Дзетсу-сан! – извика глас не чак толкова далеч от споменатия Дзетсу. – С това и аз мога да стана член на Акатсуки, нали? – попита Тоби, държейки пръстен в ръката си. – Все пак... сега има свободно място.
Дзетсу погледна за последен път Сасори, след което се обърна и пристъпи към кандидата. Намръщи се, когато видя, как си подмята пръстена.
- Идиот... не е толкова лесно... - започна Ката.
- Можем да го пуснем... – спря го Кана. – Тоби е добро момче...
Изглежда твърде зает да слуша какво казва Дзетсу, Тоби хвърли нагоре пръстена, но не можа да го хване, когато падна.
- Оп-па... – той се наведе да намери падналия измежду цепнатините на скалата „Скъпоценен камък". – Почти.. почти-и... ха! – извади ръката си от дупката, пръстена на Сасори в ръка, и се изправи. - А! Дзетсу-сан, чакай! – развика се, след отдалечаващия се шпионин на Акатсуки.
- Хайде, тръгваме! - съобщи безразлично Ката, без да спира, за да погледне назад.
Без повече пречки, Тоби кимна и последва Дзетсу. Стъпките им ехтяха по разрушената пещера. „Засега, изпълних мисията си. Ще се върна по-късно за тялото" помисли си наподобяващият растение мъж, ускорявайки крачка. Тоби побърза зад него. Момчето направи няколко по-големи крачки и застана до Дзетсу, след което му подаде пръстена.
Преди да напуснат скалата, засилиха потока на чакра в краката си, задържайки се над водата, заобикаляща каквото бе останало от входа. Тоби се спря и огледа разбитата скала. „Това момиче... наистина е ученик на Тсунаде" прошепна си той. Подсмихна се, емоцията скрита зад оранжевата маска, и продължи да върви.
- Та-а, Дзетсу-
- Не.
- Ама, не може ли да-
- Не!
- А-ах... – с въздишка момчето остави битката, но скоро щеше със сигурност да я поднови.
Когато стъпиха върху трева, възвръщайки нормалния поток на чакра в тялото си, Дзетсу се огледа подозрително. Нещо щеше да се случи. И ето, че направиха няколко крачки и взрив разтърси земята. Гладката повърхност на водата се начупи и в нея се виждаха размазаните отражения на наплашените, отлитащи птици.
- Дейдара? – Кана погледна към мястото, от което се бе чул взрива. – Все още ли се бие с Джинчуурикито и Хатаке Какаши?
Когато двамата се запътиха към мястото на експлозията, Тоби си мислеше за това, което бе казал Дзетсу, „Джинчуурики? И Хатаке Какаши? Това е Копи Нинджата... Щом е с Копи Нинджата Какаши, значи става дума за Деветоопашатия, нали? ... Дейдара...". Когато навлезнаха по-навътре в гората, двамата шиноби забелязаха нещо на земята, увито в черен... парцал?
- Изглежда и Дейдара са го очистили, а? – изтъкна Тоби, повече факт, отколкото въпрос. Направи няколко крачки напред и вдигна ръката на синеокия член на Червената луна. – Причината за смърт със сигурност е експлозия... Дзетсу-сан. Чудя се дали тук някъде са паднали още парченца от него... – попита той и се разхили.
- Махни си ръцете от това, идиот такъв! – проехтя глас иззад едно дърво.
Бавно, Дейдара се показа. Дишаше тежко и наметалото му беше изпокъсано. С едно просто „Хн!", той се опита да избегне погледите на Тоби и Дзетсу.
- А? Ама ти си жив! – извика по-младия шиноби, извръщайки се, за да види новодошлия.
Когато Тоби за пръв път видя Дейдара, беше силно учуден. Когато му казаха за наемния 'терорист' Дейдара, си представи какво ли не. Абсолютно нищо общо с това, което видя. А това, което видя... И ето че вече се бе решил.
- Какво стана с Джинчуурикито? – веднага попита Ката.
- Ей! Свърших моята част, мхм – отвърна му Дейдара с раздразнена физиономия.
- О? Изглежда едвам си успял, а? Дейдара-сан? – иронично проговори Тоби. – Добре си... нали? – продължи той, едвам сдържайки смеха си.
Изражението на Дейдара придоби още по-раздразнен вид.
- Тоби... оставям нещата да отминат само три пъти. Още един коментар и аз ще съм този, който ще определи причината за твоята смърт – заплаши русият шиноби, правейки няколко крачки към двамата.
- Хмм, най-вероятно смърт от експлозия – каза отново иронично, подпирайки ръце на кръста.
- Това... беше третия път – съобщи Ката.
С ритник в корема, Тоби се озова на земята, след което краката на Дейдара се увиха около врата му.
- Задушаване! – извика Дейдара. Изглежда липсата на ръце не му пречеше да си върне на нахалния нинджа.
- ... Аз си тръгвам – каза Ката, отдалечаващ се от двамата и не обръщащ внимание на виковете за помощ на Тоби.
- Поне ми помогни да стана – изхленчи с нотка на ярост в гласа си Дейдара.
Момчето му подаде ръка, но получи поглед изпълнен с остриета отстрана на изкусния шиноби. Да напомня ли, че Дейдара вмомента нямаше такива? Тоби въздъхна. „Днес е наистина странен ден..." След като помогна на Дейдара, Тоби, на своя страна, изтупа дрехите си, които бяха покрити с пръст и трева от събарянето преди 5-10 минути. Отново се обърна към другия мъж. „Трябва да отидем до организацията... ще му трябва ново наметало, а и ще трябва да направим нещо за ръцете му. О, да вярно!" той се обърна и вдигна ръката, стон на протест дойде иззад него.
- Или това, или остава тук и ще трябва да те шият отначало, Дейдара-сан – отбеляза Тоби, очакващ протести идващи от страна на Дейдара, но чу само шумоленето на листата. – О, или предпочиташ да носиш ръката си в уста, като куче?
Обърна се и го видя подпрян на едно дърво, с изражение тип „Оф, предавам се, сега млъквай и да тръгваме, преди да съм скокнал да ти отхапя главата". Изглежда бе разбрал, че инатливо магаре, с нахално магаре, не се разбира. Дори и да убиеше Тоби, наистина щеше да е смешно, как носи ръката си. Дейдара потрепна при мисълта да се появи пред Какудзу с ръка в уста... Дали щеше да иска и пари? Хн! Стиснато копеле!...
Двамата безмълвно напуснаха гората. Е, да, няколко пъти Тоби получи един-два ритника, но накрая реши да си държи устата затворена, без повече коментари, които можеха да разярат неговия семпай. Да! Се-м-па-й! Вече беше решил, че ще го приемат в Акатсуки. Както и че ще бъде партньор на Дейдара. Е... не че Пейн имаше алтернатива... Той се разхили и получи странен поглед от страна на русия шиноби. „Тоя съвсем се побърка", мислеше си Дейдара и забърза крачка, клатейки глава.
- ... Защо? – попита Лидера. Тази молба? И защо сега? Пейн знаеше, че е намислил нещо. Независимо от любопитството, въпросното момче щеше да получи това, което желае. Пейн просто искаше да знае защо.
- Имам си причините – отвърна Тоби, без изобщо да се замисля. – Знаеш, на какво съм способен, нали? Лидер?
Момчето получи многозначителен поглед от страна на Пейн. Мъжът се замисли за момент. Това, което Тоби бе пожелал, не подлежеше на обсъждане.
- Да… - промълви Пейн.
Отмести одеждите си и от малка, платнена кесийка извади пръстена, до този момент принадлежал на Сасори от Червения пясък. Покри за момент гравирания йероглиф с палец, замислен. Погледна към Тоби. Хн, дори не можеше да знае какво изражение има на лицето си. Проклета маска. Но, за жалост, тя бе задължителна. Никой не трябваше да знае. Поне не сега. Времето щеше да дойде. Това също не подлежеше на обсъждане.
Пейн кимна и подаде на момчето пръстена. Тоби го взе в ръка, огледа го още веднъж, след което го сложи на левия си палец. „Мисия: изпълнена", подсмихна се на ум той.
- О, и, Лидер… ще съм с Дейдара – промълви спокойно той.