3 хиляди години по-късно

Ритсу седеше в овощна градина с разцъфнали дървета. Обичаше това място; беше единственият му рай, единственото му спокойствие. Имаше лек вятър, носещ му музиката от трептенето на цветовете един срещу друг. Във въздуха се носеше чиста миризма, несъщестуваща в друг свят, пълнеща дробовете му на Ритсу с облекчение. Ритсу затвори очи, не беше свикнал със слънцето и винаги държеше очите си затворени.

Ангелите не идваха вече тук. Всички бяха заети с воденето на войната, която щеше да определи кой ще управлява човешкия свят през следващите сто години. През повечето време ангелите печелеха и имаше мир по света. Последният път, когато демоните победиха, успяха да започнат Първа и Втора световна война. Роден пр. Христа, невинният не оставаше невинен за дълго.

Ритсу се изсмя на себе си. Беше се влюбил в мъж, който обичаше парите и проклетата война. Чу, че Ритсу е известен воин и за всичките богатства, които беше събрал през краткия си живот. Измами го. Накара Ритсу да се влюби и се престори, че е заловен от бандити. После бандитите сключиха сделка с Ритсу, да им помогне да забогатеят и те ще пуснат любимия му. Ритсу не знаеше, че любовникът му ги води. Колко наивен беше. Колко глупав. Ритсу направи гримаса, отваряйки очи, когато усети, че контролът му се пречупва. Пое си дълбоко дъх с усилие и отблъсна тези спомени в най-тъмните кътчета на съзнанието си.

След три хиляди години тези спомени продължаваха да го преследват. Напомняйки му какъв глупав е бил да се влюби. Любовта не съществуваше, любовта беше скрито зло.

Ритсу отново затвори очи и остави главата си да лежи на кората на дървото. Черните му криле се разпериха, нуждаейки се да се движат, преди да го покрият сякаш защитавайки го. Беше облечен в черни дънки и свободна бяла блуза, черните му кожени ботуши досригаха коленете му.

Без криле, повечето го бъркаха за ангел заради чертите му. Лицето му беше гладко и нежно. Беше слаб, карайки хората да вярват, че е крехък, но притежаваше мускулите и умението да победи мъж, десет пъти по-тежък от него. Ангелите винаги го приближаваха заради спокойната аура, която излъчваше.

Ритсу изсумтя. Всички знаеха кой е. Не трябваше да го закачаш. Той беше причината демоните да победят последният път. Силата и уменията му спечелиха уважението дори на по-възрастни и силни демони. Искаха да ги води в тазгодишната война.

Нямаше да премине през това отново, помисли си Ритсу.

На Ритсу му се искаше да прекара вечността тук, място без война, без омраза, и без да се налага да крие зад маска. Безсмъртността, помисли си Ритсу с мрачна въздишка, беше по-скоро проклятие, вместо дар.

Кожата на Ритсу настръхна, когато усети, че го наблюдават. Същият човек ли е? Помисли си Ритсу, отваряйки леко очи.

Той беше.

Един ангел стоеше настрани. Златистите му очи го гледаха с интерес. Носеше сини дънки и бяла блуза. Косата му беше най-наситеното черно, което Ритсу някога беше виждал, но всъщност очите му приковаха Ритсу. Златистите му очи сякаш пронизаха черната му душа и видяха всички ужаси, които беше извършил.

Няма значение, помисли си Ритсу, затваряйки отново очи. Нека види. Този мъж винаги се появяваше и стоеше на същото място.

Докато не закачаше Ритсу, нямаше проблем с присъствието му.

Ритсу усети призива на Ада, вероятно беше неговият ред да изтезава.

Ритсу отново въздъхна. Дори това беше станало изморително. Беше му назначен любовникът му няколко години по-късно, когато за първи път овори очи. Беше удоволствие да знае, че ще си получи отмъщението все пак. Ритсу се усмихна злобно, спомняйки си ужаса на мъжа, когато видя Ритсу отново. Прекара почти хиляда години, измъчвайки го, но с минаването на годините, Ритсу се измори да вижда копелето, измори се да разбира всеки ден, че все оше имаше сила върху Ритсу, карайки го да чувства всичко, което искаше да забрави. Ритсу го назначи на някого другиго, искайки да избяга от всичко това.

Ритсу бавно се изправи и разпери болезнените си криле. Искаха да летят през райските облаци и да оставят света назад. Аз също, помисли си Ритсу, местейки се вместо това през небесата на Ада.

- По-рано

Такано изруга, осузнавайки, че днес ще закъснее. При очи към двамата мъже, които се атакуваха като животни.

И двамата бяха на арена, подобна на Купола в Рим; отвсякъде дойдоха ангели да гледат битката. Всички викаха, очите им бяха разширени от вълнение, не бяха виждали толкова хубава битка от години.

Сигурно наистина се мразят, помисли си Такано, чудейки се защо. Вече знаеше, че Хатори и Ю се мразят, но причината все още беше неизвестна.

Такано ги наруга. Ако продължаваха, денят щеше да мине без да го види. И ако наистина го изпуснеше, тези двамата щяха да страдат. Развълнуван, Такано се местеше от един крак на друг, искайки му се Ю да не става след силния удар от Хатори и после изръмжа, когато Ю се изправи.

Такано се огледа, забелязвайки, че всички бяха хипнотизирани от начина, по който двамата се биеха. Такано се усмихна самодоволно. Нямаше да забележат, че го няма, ако тръгнеше незабавно. Това беше последната битка преди да спрат за деня, така че наистина нямаше значение дали е там. С взето решение, Такано се премести при вишневите цветове. Без да спира, за да се наслаждава на гледката, отиде до центъра на земята, знаейки, че човекът ще е там.

Преди няколко години Такано дойде тук, за да избяга от всичкото напрежение на идващата война. Бродеше безцелно сред вишневите цветове, когато го видя.

Мъжът с черните криле.

Такано не знаеше защо, но беше хипнотизиран. Крилете на мъжа бяха като нощното небе, между тях ярко светеха звезди. Мъжът някак си накара Такано, човек, който смяташе, че няма емоции, да чувства благоговение. Оттогава Такано идваше, надявайки се, че мъжът ще е там и въздъхваше от удоволствие, когато се появяваше всеки ден.

Тогава Такано го усети; мъжът винаги излъчваше такава аура, която привличаше Такано, беше като притегляне, което не можеше да избегне. Такано въздъхна облекчено, щастлив, че ще може да го види днес.

Докато минаваше през последните храсти, остана без дъх. Там беше. Мъжът стоеше на същото място, главата му лежеше на кората на дървото. Изглежда сякаш спеше. Красивите му крила сякаш бяха замръзнали на път да погълнат мъжа или да го защитят. Косата му се вееше на вятъра, беше дълга, достигаше раменете му.

Мъжът се усмихна. Още нещо, което пленяваше Такано, беше как лицето му разкриваше какво си мисли. Израженията му винаги се сменяха. Но, Такано призна изненадано, преди никога не се беше усмихвал.

Усмивката на мъжа избледня. Усмивката беше там за секунди, оставяйки Такано зачервен от удоволствие да я види. Без да отваря очи, стана с толкова много грация. Крилете му се разтвориха над него, изглеждаше като ангел, който беше на път да полети. Внезапно на Такано му се прииска да отиде там и сам да разбере дали тези криле бяха толкова меки, колкото си представяше.

За съжаление мъжът се премести, оставяйки Такано сам. Такано въздъхна, все още не беше отворил очи. Сляп ли беше?

Такано се намуси, днес успя да го види само за минута. Онези двама празноглавци щяха да си платят за това. С нежелание, Такано се върна на арената. Хатори и Ю все още се биеха; раздразнен и с двамата, той се премести у дома си. Събра криле зад себе си и седна. Имаше документи от съвета, които трябваше да прегледа, но просто не можеше да се концентрира.

Мъжът с черните криле се усмихна.

Такано се наведе назад и се замисли за мистериозния мъж. Защо демон ще се крие в Рая? Може би имаше неприятности? Такано се напрегна, внезапно му се искаше да го намери и да го скрие тук в дома си.

Такано поклати глава. Ако наистина имаше неприятности, мъжът нямаше да напусне безопасността а Рая.

- Да говоря ли с него следващият път? – Такано се засмя на себе си, никога не си беше мислил, че емоциите ще управляват живота му по този начин.

Такано беше напълно пораснал ангел; така и не премина през детство. Беше роден да води армията си. Емоциите не трябваше да му пречат, а ето че се тревожеше за демон.

Такано се изкиска. Откакто беше срещнал мъжа, животът на Такано се беше променил; виждаше живота си като пълноценен.

Чу гневно почукване на вратата, прекъсвайки мислите му. Такано се намуси, опита се да го пренебрегне, но всяка секунда, през която чукащият беше игнориран, чукаше по-силно, предизвиквайки главоболие.

- Такано! Отвори вратата! Знам, че си там! – Йокозава, трети главнокомандващ в съвета на ангелите, чукаше и риташе по вратата. – Такано! Отвори, това е сериозно!

Пъшкайки, Такано отиде да отвори вратата на вбесен Йокозава.

Въздухът около двамата изведнъж стана напрегнат. Такано започна да се поти, като видя нещо в очите на Йокозава, което не беше виждал от последната война.

Страх.

- Войната започна.