- С-сакура-чан... – проплака Наруто, когато още един дебел том бе стоварен в ръцете му. След като получи гневен поглед от своята съотборничка, той реши да не говори в следващия един час. От здравословни съображения, разбира се. Понякога да си спечелиш яда на една Харуно, не беше най- оптималното решение, което можеше да се предприеме.

Що се отнасяше до външният вид на момчето - може би единствено височината и фигурата му издаваха неговата възраст. Лицето нямаше да е същото, ако на него не се открояваха тези сини, изпълнени с живот и искри очи. Усмивката поразяваше със своята невинност и детско излъчване. Погледът му загрижено следеше Сакура, която попълваше някакъв списък, отбелязваше, задраскваше, мърмореше си тихо, след което отиваше до рафта с книги и търсеше необходимите. Когато ги намереше, безцеремонно ги връчваше на Наруто, който от своя страна полагаше огромни усилия да запази равновесие. Двамата се намираха в библиотеката на Коноха и извършваха поръчката на Тсунаде. Нямаше много хора, тъй като бе събота сутрин и повечето от селяните си почиваха. Но за най-умното кунойчи, в което се бе превърнала наследничката на Харуно, нямаше отдих. Нито сега, нито в следващите няколко месеца. В навечерието на война не бе предвиден спокоен сън. Сакура бе достатъчно зряла, за да осъзнае това. От хленчещо момиченце, се бе превърнала в хладнокръвна, старателна и силна жена. Думите „не мога" и „не" не съществуваха вече в речника й. С нейното съзряване, сърцето и съзнанието й отдавна бяха изхвърлили ненужните спомени. Миговете на слабост и наивност. Денят, в който тя седеше на пътя, трепереща със замъглени от сълзи очи... Часът, в който викаше колкото сили има, опитвайки се да спаси погубеното. Минутата, когато изрече думите, изразяващи всяко чувство, всяка сълза и усмивка, шепотът на разбитото й сърце... Секундата, когато до слуха и стигна онази студена, безчувствена благодарност... Когато мракът притъпи всяка картина, оставяйки след себе си бледото лице и празните черни очи, превръщайки ги в чужди и далечни. Събуждайки се, лежаща на пейката, Сакура се пробуди от нереалните мечти, които я погубваха толкова много години... Реалността ясно я разтърси. И всичко се промени.

- Ела. – каза тя сериозно, след което двамата съотборници се отправиха към офиса на хокагето.

Вдигайки качулката на главата си, за да не привличам толкова много досадни погледи, продължих да навлизам в града. Чак сега умората натежа и болката от раните ми се усили. Както и очаквах бях прекалил с Чидори, но за мой късмет все още можех да ходя. Не бях ял от дни и вече усещах слабостта в стомаха си. Упорито се борех да не припадна и да се задържа на крака в следващите 1-2 часа. Имаше някои неща, които трябваше да свърша. Преди всичко да се добера до хокагето. Наказания, разправии... не ми пукаше особено какво от тези неща следваше. Бях изпълнил желанието си и това ми стигаше.

- С-сакура – чан... не може ли съвсем малко да забавим темпото?

- Баака...! Знаеш, че нямаме време, а има още куп неща за изпълняване.

Заковах на място, когато чух познатите гласове на бившите си съотборници. Наруто и Сакура ме задминаха от двете ми страни, но не ме забелязаха. Стоях и ги гледах как се отдалечават. Дали най-накрая бяха намерили целта на живота си? Дали бяха започнали това, което отдавна трябваше да направят? А именно – бяха ли се отказали от мен? И все пак, това не ме засягаше. Те водеха техния живот, аз – моя.

Рязко погледнах към небето, когато черни облаци закриха слънцето. Какво се случваше?! Странен студ пропълзя по тялото ми и не след дълго, аз виждах горещия си дъх, излизащ през устните ми. Активирах Шарингана си незабавно, щом странна гъста мъгла започна да заличава близките сгради. Присвих очи и се фокусирах върху бившите си съотборници. Двамата продължаваха да вървят напред сякаш нищо не се случваше. Нима това бе нормално? Така или иначе, бях твърде слаб, за да предприема нещо. Ето защо просто ги последвах. Забелязах знаците на раменете им. Вече бяха АНБУ, а дори не правеха опит да разберат какво става? Бяха ли толкова глупави и лекомислени!? Примижах, щом усетих странно движение наоколо. С невероятна бързина хвърлих кунай и отбих този, който щеше да улучи Наруто точно в тила. Но дори и сега, съотборникът ми не реагира. Стиснах зъби, за да устоя на умората и болката в краката си и се затичах напред. Грубо хванах рамото на приятеля си и изкрещях в лицето му.

- Тъпако, не виждаш ли какво става?! Съвсем ли си си загубил разсъдъка?! АНБУ си ЗА БОГА! ЗАЩО НЕ ПРЕДПРИЕМАШ НИЩО?! ВИНАГИ ЛИ ТРЯБВА ДА ТИ ПАЗЯ ГЪРБА?! Агх... – изсумях нервно, след което отблъснах потресения Наруто настрани, а на мястото, където преди седеше той, се забиха няколко ножа.

- С-саске?! – чак сега русокосото момче проговори, а невярващите му очи се впиха в мен. – Т-ти... върна се?!

- Защитавай се, глупако! – извиках му в отговор, докато тичах към Сакура, която бе неподвижна. Беше с гръб към мен и аз не можех да преценя дали бе ранена, или не.

„Защо, мамка му, се случва това?!"

С едно движение извадих меча си, когато две нинжди, със скрити под маските лица, ми препречиха пътя. Зад гърба си още чувах гласа на стария си съотборник, който продължаваше да изговаря името ми. А на няколко крачки пред мен, Сакура седеше без да помръдва, с наведена глава. Въздъхнах и затворих очи, опитвайки се да успокоя обърканото си съзнание. Как щях да защитавам всички?! И кога въобще взех решението да ги пазя... Те вече не бяха от моя отбор, не им дължах нищо.

- Подяволите – изръмжах, след което нападнах нинджите. Не бяха изминали и пет минути, когато един от тях падна в краката ми мъртъв. Рязко се обърнах, щом викът на приятеля ми се разнесе наоколо. Виждайки гледката пред себе си, омразата в мен надделя. Наруто наблюдаваше ръцете си, покрити с кръв, лицето му бе пребледняло като платно, а от корема му стърчеше сабя. Имах чувството, че денят се превърна в нощ. Тъмна, убийствено студена, умопомрачаваща. Тялото ми се разтрепери, но не от слабост, а от гняв. Силите, които нахлуха във всяка частичка от него не можеха да се сравняват с нищо друго. Не разбрах кога бях стигнал до непознатия си враг нито кога той бе насечен, мъртъв. Обърнах се към Узумаки, който лежеше на земята полу-жив. Чувах забавящите му се хрипове. Давеше се, борейки се за глътка въздух, но не бе способен да я поеме.

Дори сега, когато бях тук... не успях да помогна. Изпепеляващият огън в мен изчезна така, като се бе появил. Не последва нищо. Никакво усещане, никакво чувство. Просто празнота. Топлата ръка на Сакура докосна рамото ми. Точно това движение ми бе някак познато. Вдигнах погледа си и срещнах две весели очи. Зелени емералди, излъчващи топлина, спокойствие. Два скъпоценни камъка, толкова силно раличаващи се от реалността. Не ги разбирах. Не разбирах защо на лицето й сияеше усмивка. Сакура се смееше, когато целият свят около нея плачеше.

„Ти..."

Шепотът й достигна до мен. Мечът се изплъзна от ръката ми, а умората надделя над всичко останало.

„трябва да знаеш..."

Свлякох се на колене, без да мога да откъсна погледа си от нейния. Всичко друго се размазваше, изчезваше.

„...кога да се събудиш!"

Очите ми се затвориха и всичко замря.