Предпоследна глава.


Сама не си вярвам. Наистина изоставих Саске, за да направя услуга на Суигетсу. Карин потрепери на студения вятър, който духаше покрай нея. Суигетсу беше само на крачка напред, водейки я към Киригакуре, по-правилно познато като Селото, скрито в мъглата. Те оставиха Саске и Джууго сами преди два дни и оттогава пътуваха натам... разбира се, големият период от време беше заради глупавите спирки на Суигетсу за вода и когато „буквално" и драматично умираше отглад. Уви, на Карин й беше писнало. Беше й писнало да спира на всеки пет секунди, когато искаше само да побърза, да завършат малката си странична мисия и да се върнат при Саске и Джууго. Суигетсу бавеше доволно. Изглеждаше сякаш си живееше живота, докато дразнеше и натискаше спътницата си, и спираше да гледа гледките, докато подминаваха градове с големи, красиви светлини.

Но Суигетсу знаеше, че Карин не е щастлива в кожата си и това беше нещо, което... странно, някакси дръпна сърцето му. Не можеше да го изрази, но добре познаваше чувството, тъй като постоянно мислеше за него. Детето Хозуки го намираше за странно, че се чувстваше така спрямо Карин от всички възможни хора – разбира се, мислеше, че е хубава, но това ли беше? Защо изобщо го интересуваше?

Просто не му беше удобно да знае, че на нея не й е удобно.

- Толкова е студено... - Карин прошепна през тракащите си зъби. Суигетсу спря и червнокоската се блъсна право в него. Блъсна го напред. - Какъв ти е шибаният проблем? - Лицето на Суигетсу показваше болка... и за секунда Карин съжали, че ползва този тон. Очите на момчето със синя коса се разшириха, но тогава веждите му се съединиха.

- Мислех си как да те стопля, но след като не можеш да спреш да ми викаш за една проклета секунда, не мисля, че ще го направя! - Погледна напред и продължи да върви, Карин просто гледаше, безкрайно шокирана.

- Хей, докарай си задника обратно тук! - извика тя. Карин изсумтя и изтича, за да го догони; хвана го за ръката и го спря.

- Мамка му, ти си студена... - отбеляза Суигетсу. - К-както и да е, какво искаш?

- Какво имаш предвид „какво искам"? Ти каза, че мислиш как да ме стоплиш... не можеш да кажеш нещо такова и да не го изпълниш, - отговори Карин тихо.

- Тогава казах, че няма да го направя, защото не можеш да си държиш устата затворена! - Суигетсу си издърпа ръката.

- Не ти извиках сега. Виждаш ли? Прогрес.

- Това не важи! - протестира той. Карин поклати главата си и започна да се отдалечава.

- Добре, просто... няма значение... Мисля... - Силно изчервяване се появи по лицето на Карин, когато Суигетсу я прекъсна, дръпвайки кръста й към себе си отзад. Силните му ръце се обвиха около малката й фигура лесно, и той постави брадичка на облеченото й рамо.

- Щастлива ли си? - измърмори в ухото й.

- О-Оценявам ж-жеста, но вероятно трябва да се махнем от студа, тогава ще има по-голям ефект... - Карин всъщност заекна. Веднага щом промълви това изречение, изчервяването й стана още по-силно и тя трепна заради нервния тон на гласа си. Как можеше Суигетсу, от всички възможни хора, да я накара да се чувства толкова уязвима без дори да се опитва...?

- Д-Добре... - Колкото бързо я беше хванал, я освободи нежно и тръгна напред. Карин се поколеба заради липсата на присъствието му и усети как треперещата й челюст се отвори леко.

- С-Суигетсу! - Оправи си очилата и отиде до него. Колебливо, тя плъзна ръката си в неговата и погледна настрани, промърморвайки: - Ръката ми е малко студена... така че, да.

- Да... - Неловкият въздух беше мъчително дразнещ...

Но на Суигетсу и Карин тайно им харесваше.


- Легло! - засия Карин, като скочи на споменатия предмет. - Не съм лежала на истинско легло цяла вечност! А, как ми липсва цивилизования живот... - Обърна се по гръб и се взря в тавана. Карин чу как Суигетсу влезе и затвори вратата. Мъжът погледна глуповато, когато видя спътничката си да заема цялото легло. Въздъхна и осъзна, че просто трябваше да плати допълнителните десет долара, за да вземе стая с две легла.

- Това място не е толкова лошо... Обаче мирише на стари хора, - забеляза Карин. Суигетсу се изкиска и се съгласи мълчаливо, преди да си остави шишето с вода и меча.

- Мисля, че Саске трябва да ни позволи да оставаме на такива места вместо... да спим навън – промърмори Карин.

- Обаче мислех, че обичаш природата.

- Така е! Просто... не обичам да спя там... - изкикоти се Карин глуповато. Момчето седна на ръба на леглото и се взря в пода. Стаята, която бяха наели, беше слабо осветена. Имаше маса, баня, леглото и нощно шкафче с лампа. Абажура на лампата го нямаше и крушката изглеждаше ръчно запалена. И това беше всичко.

- Става късно... Мисля, че скоро ще си легна, - каза Карин, докато се прозяваше. Суигетсу отново я погледна и кимна.

- Имаш ли нещо против да използвам спалния ти чувал?

- Ъмм... защо?

- Ами, мамка му, нима искаш да спя на този гаден под? - Той посочи към земята, по която бяха разпръснати разни предмети. Хората по подръжка явно трябваше да обърнат повече внимание на работата си.

- И двамата си дадохме парите за легло, така че... наистина? Просто спи с мен. - Предложението на Карин накара лицето на Суигетсу да се затопли. Безучастно, той премигна и усети нещо странно да се надига в стомаха му.

- Добре... предполагам. - Само мисълта за това становище... Суигетсу си събу обувките и легна с ръце зад врата си. Случи се да погледне бегло към Карин, докато тя си сваляше високото до бедрото зори и усети как гърлоро му пресъхна. Така и не беше осъзнал, но... Карин беше странно – колкото и да мразеше да го признае, намираше я за естествено... ами, красива. Тя вдигна поглед.

- Какво гледаш?

- Още не мога да кажа – сопна се той. После в мислите си добави, че поведението й разваляше всичко това.

- Млъкни... - Махна си очилата и внимателно ги сложи на нощното шкафче, преди да се намърда под завивките. Суигету също си събу обувките и легна до нея.

- Все още ли ти е студено? - попита той. Имаше няколко секунди мълчание преди Карин да отговори.

- Да, малко. - Карин усети как сърцето й започна да препуска, когато Суигетсу попита това и започна да бие възможно най-бързо, когато усети как леглото се раздивижи леко при неговото притъркулване по-близо до нея. Кожата й се сгърчи, когато ръката му се плъзна над хълбока й, а другата точно отгоре; и той внимателно я дръпна до себе си.

Карин седна внезапно и го погледна.

- Добре ли си?

- Какво...?

- По-... мил си, донякъде. Добре ли си?

- Какво? Опитвам се да се държа по-добре и се случва това? Божичко... кучка!

- Млъквай, просто се чудех!

Челюстта на Суигетсу се отвори леко, като започна отново.

- Знаеш ли, ти си... - Карин изпуфтя, докато го слушаше да бърбори и без да мисли, хвана блузата му в юмрука си и притисна устните си в неговите...

И беше като дълбока, дълбока глътка свеж въздух.

Очите на Карин бяха плътно затворени, но тя се отпусна малко. Това обаче не я спря да се чуди какво правеше, по дяволите. Отдръпна се и избегна погледа му, разглеждайки пода.

- Боже, оценявам го, мамка му, окей? Млъкни поне веднъж...


Следващата сутрин Карин и Суигетсу пристигнаха в Киригакуре. Суигетсу водеше, разбира се, и те бързо стигнаха до целта си.

- Значи, няма да кажеш на никого, нали? - попита тя само за да се увери сама за себе си. Суигетсу се усмихна самодоволно.

- Ами... има уловка.

- С-Суигетсу! - Карин усети как започва да се паникьосва. Какво можеше да иска в замяна? Суигетсу се изкиска.

- Божичко, държиш се сякаш ще те убие да ми направиш проста услуга.

- Хората обикновено молят другите за услуга, а не ги заплашват! - изсъска Карин. - Какво можеш да искаш, така или иначе?

- Само да върнеш брат ми. Искам да го видя отново. - Сърцето на Карин пропусна едно биене и пръстите й се отпуснаха. Беше забравила, че той има брат... трябва да му липсва много, Карин знаеше, че на нея й липсва семейството й... споменатото момиче изпусна въздишка.

- Предполагам, че мога да направя това... обаче няма да казваш на никого!

- Хей, хей! Знам, Карин! Наистина ли ще се съмняваш в мен? - Карин поклати глава на иронията.

Суигетсу беше обяснил детайлите на Карин и тя искаше да се откаже. Брат му е бил мъртъв от години – само този факт удвояваше нуждата от условия, за да го съживи. Карин знаеше, че накрая ще се нуждае да попълни запасите си. Да намериш инструменти за Некромантика можеше да е доста трудно, но... колкото и странно да звучеше, тя наистина чувстваше нуждата да му помогне.

- Наистина ще ме накараш да направя това? - попита Суигетсу нещастно.

- Ами, със сигурност не очакваш аз да го направя. - Карин повдигна пръсти, за да разгледа ноктите си за някаква мръсотия. - Имам предвид, ти си този, който чрез груба сила ме накара да вървя чак до Кири за глупава услуга. Не можеш да си мислиш, че мога да върша работата на мъжете. - Разбира се, всеки един друг ден, Карин би обявила, че може да върши всеки един вид мъжка работа, бидейки уверена феминистка. Чу как Суигетсу изпъшка и погледа как се отдалечава. Споменатият мъж се огледа и се потърка по брадичката, лопата в ръка. Усмихна се щастливо, спомняйки си къде беше заровен брат му, благодарение на любопитството си като дете. Когато и брат му да беше умрял, никой не беше отишъл на погребението. Самият Суигетсу беше покрусен, разбирайки за новото положение на брат си... но това не го спря да се измъкне и да последва родителите си, когато го погребваха. Суигетсу избута спомените надалеч, сложи бутилката си вода на земята и започна да копае.

Карин стоеше наблизо, прозявайки се и въздишайки на интервали. По случайност бяха намерили лопата по пътя си към гробището. Разбира се, трябваше да я вземат без собственикът да знае. Понеже беше толкова умен, Суигетсу реши, че тъй като ще я взимат, той трябва да остави бележка с рисунка на себе си с повдигнати палци. Карин го намери за малоумно, честно казано, но просто го бутна напред. Да пътува със Суигетсу беше странно – определено различно от когато бяха с Джууго и Саске; имаше чувството, че нещата ще бъдат странни, когатото и да се съберат отново със спътниците си. Тя изпъшка. Вероятно наистина изглеждаше сякаш бяха избягали през нощта от Саске и Джууго... и донякъде го бяха направили, но не със замисъла да останат заедно и да бъдат влюбени и сладки един с друг...

Е... бяха се целунали...

ИЗБЯХАХМЕ? Очите на Карин се разшириха. Досега не беше мислила за това по този начин... и й се искаше да не го беше правила. Беше извадена от мислите си, когато чу раздразнено изсумтяване от Суигетсу.

- Тооолкова е горещо! - оплака се Суигетсу. Червенокоската завъртя очи и извади книга от чантата си, четейки тихо. Беше странно, времето. Суигету мислеше, че причината за тропичните температури е, защото е толкова по-близо до океана, но той само предполагаше. Предишният ден бяха в южните части на Коноха и беше ледено студено... Както се беше обосновала Карин... Той просто повдигна рамене; времето винаги го беше обърквало, така или иначе.

Суигетсу се намръщи, когато тя го пренебрегна; да, той работеше, но това не означаваше, че всичко трябва да е тихо... Сбръчка нос. Миризмата на мръсотия не беше особено приятна – беше плесенясала, застояла и зловонна... просто иу!, за да обобщим. Понеже беше под повърхността, всичко като че ли беше още по-топло, като Суигетсу копаеше и копаеше, ругаейки баща си за това, че беше заровил брат му толкова надълбоко. Споменатото момче надникна през ръба на дупката към Карин.

- Карин! Дай ми водата! - Карин завъртя очи и хвърли бегъл поглед на бутилката преди да пропълзи до нея.

- Защо, по дяволите, внезапно реши да я сложиш долу?

Не беше искал да го прави, наистина, но се сети за нещо умно да каже, затова го използва. Изкикоти се.

- За да можеш да ми служиш! - Яростта на Карин пламна и тя я насочи към него, удряйки го право в челото. Суигетсу се потупа по лицето преди да си вземе шишето и да отпие, печелейки време.

Докато Карин не забеляза, разбира се, и отново го принуди да работи.

Процесът определено продължи по-дълго, отколкото Суигетсу беше предвидил; когато лопатата му удари в нещо кухо, лицето му засия от радост. Убеди Карин да му помогне да извади ковчега. Въздъхна, доволен от себе си, и посегна към ключалките, които го отделяха от брат му. Карин, бърза като светкавица, го хвана за китките и го бутна малко назад.

- Знаеш в какво се забъркваш, нали?

- Повече или по-малко.

- Разбираш, че той няма да изглежда по същия начин, нали? Разлагал се е с години. И сигурно косата му ще е гадна и израснала... и може би черепът му ще е пропукан или нещо такова.

- Ъгх... е, това ме накара да си изгубя апетита за деня... но, това настрани, да, знам. - Усмихна се и смигна уверено. Тя въздъхна.

- Знаеш, че ще трябва да направим кръвно жертвоприношение, нали?

- П-почакай, какво? Това е лесно... но ми позволи да наблегна на въпроса защо? - опули се той.

- Ами... когато даваш нещо на някого, по принцип очакваш нещо в замяна, нали? - Тя пусна китките му.

Зависи... имам предвид, ако...

- По принцип, Суигетсу.

- О, да... разбира се, предполагам.

- Не става така. Ако искаш нещо, трябва да дадеш нещо в замяна, - обясни тя. Той кимна разбиращо.

- Добре, това го разбирам, но какво стана последният път? Не уби никого за жертвоприношение.

Карин повдигна единия си пръст.

- Времето също има значение. Колкото по-дълго трупът е бил безжизнен, толкова повече кръв е необходима. Колкото по-малко време, толкова по-малко нужна кръв. - Изражението му се изкриви, после се нормализира само за да се стане замислено веднага след това. Той повдигна рамене, отказвайки се.

- Добре, нека започваме.

- Хей! Бъди мил или...

- Или какво? - Суигетсу повдигна вежда. Момичето направи същото и сложи единия си крак върху ковчега.

- Ооо, страх ме е. - Устните на Карин потрепнаха на умната му забележка и тя наведе крака си, знаейки, че той ще се откаже.

- Добре, съжалявам!

- ... Чакам.

- Можем ли да продължим, Карин?

- ... - Взря се в него.

Той изпъшка, търпението му започна да свършва.

- Моля те? - Карин кимна щастливо и подскочи до него. Гледаше я с болезнено и усети как челюстта му падна, когато изтръгна шишето от ръцете му. - Х-хей, и ти бъди мила! - Карин му хвърли убийствен поглед и той веднага си затвори устата. Споменатото момиче се усмихна доволно, после погледна към ковчега. Първо направи кръг, после обиколи още веднъж; сипвай вода, докато го правиш втория път. Червенокоската обиколи ковчега, после повтори движението, следвайки стъпките си със скъпоценната му вода.

- Е, на работа! - Карин го погледна безизразно и тропна с крак. - Хвани някой случаен и се върни бързо. - Суигетсу погледна глуповато, но кимна и все пак изтича. Момичето сложи шишето му с вода на земята и щом като се върна с едно тяло в безсъзнание, тя сложи ръцете си на кръста недоволно. Суигетсу премигна.

- Уби ли го? - Тя тропна с пръстите на крака си.

- Не, обаче припадна – отговори той. - Боже, за какъв ме мислиш? Не съм толкова глупав... нуждаеш се от жертва. - Карин му посочи да сложи мъжа върху ковчега.

- Не толкова глупав, признавам. - Усмихна се тънко и му помаха да отиде настрани. Стана тихо.

- Чааакай! Изобщо не съм глупав! - извика, когато осъзна какво беше казала. Карин се изкикоти на себе си и извади кунай от чантата си. Момичето навлажни устни, усещайки погледа на Суигетсу върху себе си. Той я гледаше последният път, така че защо беше нервна сега? Поклати глава при мисълта и хвана здраво куная, приближавайки го до гърлото на припадналия мъж, прерязвайки го бързо. Карин го хвърли до себе си и претърси чантата си, вадейки бурканчета карамфил*, розмарин и индийско орехче. Събирайки по шепа от всички, тя ги смеси в дланта си и ги хвърли над кървавата гледка пред себе си. Прибра обратно бурканчетата в чантата и погледна Суигетсу.

Усети как тялото й замръзва в пълен шок; и Суигетус се извърна, бършейки очите си с ръка.

- И-имам нещо в окото, млъквай...

- С-Суигетсу... - Той, вглъбеният, премислящ Суигетсу... плачеше? Погледна към нея от ъгъла на окото си.

- Е, продължавай! Направи го най накрая, върни Мангетсу! - Тя подскочи от заповедта му, леко стресната. Обърна се напред и затвори очи. Ето колко брат му означава за него, а...? Карин захапа устна преди да падне на колене и да направи знак. Сложи ръцете си на ковчега и той започна да свети в синьо. Направи проверка на волята и избута жертвения труп от кутията. Отключи я и капакът сам се отвори, разкривайки мирис на гнило. Карин се задави леко, въпреки че често беше около тази миризма, така и не свикна с нея. Как можеше, по дяволите, все пак беше гниеща плът.

Застана отстрани.

- Вдигни се, Мангетсу. - Суигетсу не се беше помръднал от мястото си. Той просто гледаше втренчено и тъй като Kарин вече беше видяла, не се погрижи да прикрие емоцията си. Двете нинджи гледаха как трупът се вдигна и Карин премигна изненадано. Тялото му не се беше разложило толкова лошо, колкото беше очаквала; разбира се, кожата му беше обезцветена и не в най-доброто състояние... Насекоми заобикаляха ковчега и пълзяха по него; Мангетсу отвори очи и се изправи. Тези очи бяха същите като на Суигетсу...

Карин беше объркана. Температурите в Кири бяха като тези в тропиците, така че, въпреки че се радваше, не можеше да разбере как така Мангетсу не се е разложил. Разбира се, бил е заровен доста надълбоко и това забавяше разлагането, но имаше буболечки, така че не можеше да е било толкова надълбоко, че влагата да не му е позволила да изгние толкова бързо...

- Суигетсу. - Мангетсу погледна по-младия си роднина и повдигна ръце, представяйки се. Суигетсу потърка очи и отиде до него.

- Братко... какво ти се е случило?

- Какво имаш предвид? Майка и татко не са ти казали? - Спокойна усмивчица премина през лицето му.

- Н-не, по дяволите! Тези копелета дори не искаха да отида с тях, за да те погребем! - извика Суигетсу разярено. Мангетсу положи гниещата си ръка на рамото на Суигетсу и въздъхна.

- Така беше най-добре.

- Как така? - настоя Суигетсу. Това накара Мангетсу да се засмее в отговор.

- Не виждам какво е толкова смешно, Мангетсу!

- Ако знаеше... щеше да те превърне... в нещо, което не си; нека просто не говорим за това, братко. - Суигетсу поклати глава и разгледа земята.

- На колко си сега? - попита Мангетсу. Суигетсу повдигна вежди.

- Шестнайсет.

- О, наистина? Тогава са били хубави пет години... - каза той. - Не си се променил много. - Най-накрая, усмивка се показа на лицето на Суигетсу. Мангетсу изведнъж погледна към Карин с усмивка. - Освен, че... имаш приятелка! Оуу, толкова съм горд, малкият ми брат пораства!

- Н-не! - извикаха заедно, изчервявайки се силно.

- Няма нищо, имаш благословията ми, Суигетсу... Сладка е.

- Иска ми се Суигетсу да приличаше повече на теб, той ме нарича дебела и пълна! - извика Карин недоволно. Мангетсу погледна брат си снизходително и Суигетсу се усмихна глуповато.

- Работя по това...

- Да, точно така, Суи...

Остро издихание отекна в ушите им. Карин се завъртя на пети към източника, виждайки минувач да бяга в противоположната посока трескаво.

- Мамка му! Трябва да вървим, Суигетсу!

- Ч-чакай!

- Тази жена ни предава на полицията, докато говорим; не се знае как ще реагират гражданите.

- Тя е права, Суигетсу. - Мангетсу му се усмихна спокойно. - Бъди добре, братко. - Трупът влезе в ковчега си.

- Не, това не може да се случи! - Суигетсу погледна към Карин, паникьосан. - Направи нещо!

- Трябва да бягаме, Суигетсу! - извика Карин, грабвайки бутилката с вода на Суигетсу и хвърляйки му я. Суигетсу само се взря в брат си ужасено, като той образно казано отново беше откъснат от брат си.

- Сбогом, Суигетсу.

- М-Мангетсу! - извика Суигетсу. Карин погледна назад, като хора се появиха в далечината. Тя грабна ръката на Суигетсу и започна да го дърпа припряно, но той не осъзна, само гледаше как Мангетсу му помаха и легна преди да затвори капака на ковчега. Карин усети ефекта на чувствата на Суигетсу, примесени с адреналина и напрежението, бушуващи в нея. Също така й беше лошо, но това нямаше нищо общо със сегашната ситуация...

Тя само за зачуди дали Суигетсу знаеше кой е убил Мангетсу и дали ще го преследва... Защото през цялото време, докато говори със Суигетсу, тя беше затаила дъх, страхувайки се от реакцията му, ако разбереше... Можеше да каже, че Мангетсу е бил убит. Разкъсванията по тялото и белезите на гърба доказваха това, разказвайки историята си сами, като се извиваха по гърба му – нагоре към небесата, търсейки причина.

* Тук става въпрос за подправка. Това са ароматичните изсушени цветни пъпки на едно дърво в Индонезия.