Глава Четвърта

Тъмнина, тишина, празнота, спокойствие дори, но скоро те бяха прекъснати. Дейдара отвори бавно очите си и несъзнателно изпусна тих стон, преди да осъзнае какво дори го бе причинило. Меките устни на Тоби се движеха срещу неговите и езикът му правеше малки линиики, сякаш масажирайки горната устна на Дейдара. Очите на русото шиноби рязко се отвориха и той мигновенно намери сили да избута от себе си Тоби.

- Какво... – каза задъхано той, като се избърса с обратната страна на дланта устата си, - по дяволите, си мислиш, че правиш, кретен такъв?

Можеше да чуе ударите на собственото си сърце, а умът му с безпокойство се връщаше към случилото се току-що. Сега трябваше да е ядосан, нали? Бесен? Поне така си мислеше, че трябва да е. Но... не беше. Ако бе ядосан на някой, то това би било на себе си! Защо... Не беше ядосан. Сякаш му хареса? Как може това да е така? Очите му трескаво се отместваха от пода към Тоби. Кой искаше да удари повече? Него или себе си?

Тоби направи гримаса, когато задникът му доста силно се срещна с пода. За няколко секунди прехапа устна, но погледна нагоре. Очите му срещнаха тези на Дейдара, карайки го да трепне при контакта. Сърцето на синеокия Акатс'ки отново прескочи няколко тупкания.

„Не... не! Няма как!" развика се на ум, „Не, не ми хареса и не, не съм хомо!" започна да си втълпява уплашено той. „Не съм, нали? Искам да кажа, правил съм секс. Със някакви прости женски! Женски! Тоби е…"

- Искаш ли да поговорим? – попита чернокосият и бавно се приближи до Дейдара, чийто дъх се затаи. Но когато вече бе на десетина сантиметра от партньора си – Тоби се врътна на една страна и седна отляво на него, по същия начин подпирайки гърба си в рамката на леглото.

- Няма за какво да говорим, извратеняко! Освен за едно-единствено нещо: КАКВО по ДЯВОЛИТЕ те накара да направиш... онова?

- Онова? Кое е „онова"? – направи се на неразбиращ Тоби, въпреки че пределно ясно знаеше за какво става дума. Изглеждаше спокоен, но не се усмихваше.

Чакай… Той не се усмихваше. И Дейдара можеше да види това. Тоби не носеше маската си. Бе блед, ужасно блед. Което беше нормално, все пак рядко виждаше слънчева светлина, предположи Дейдара. Около очите му имаше зачервени кръгове, което придаваше на слабото лице още по-изпит вид. Скулите бяха… изящни, помисли си мъжът. Очите му бяха катранено черни. Всъщност, Тоби дори не изглеждаше кой знае колко като момче. На колко бе? Като се замислеше, никога не бе питал. Не че досега се бе позаинтересувал, де.

-... Не се прави на тъп... – смути се Дейдара, макар погледът му все още да притежаваше онези изненадани и яростни блясъци. - Знаеш какво искам да кажа!

- Аха-а-а-а... – промълви чернокосото шиноби. - Май се сетих – почти прошепна той, по този начин карайки партньора си да настръхне.

„Хм-м... Дей изглежда сладко, когато е смутен", засмя се на ум, като не сваляше черните си очи от сини, дълбоки. Дейдара трепна отново и мъжът се принуди да забие поглед в пода, свеждайки глава. Тоби продължи да се усмихва, чудейки се как някой може да му въздейства... влияе така. Устните му все още горяха от допира с тези на синеокия.

И... Тоби реши, че ги иска отново...

Той вдигна лявата си ръка и много леко мина с показалец по брадичката на Дейдара, който мигновено вдигна главата си, поглеждайки учудено към Тоби...

Чернокосият се наведе към партньора си, приближавайки устните им на милиметри. Сега можеше да усети учестилият се топъл дъх на Дейдара, пилеещ се покрай лицето му. Синеокият отново се смути и разбра, че руменина бързо си проправя път по лицето му. Той се нацупи за момент, но след това затвори очи и унищожи останалото помежду им разстояние.

„Като ще ходя в Ада, нека е подобаващо", каза си. Камисама, направи го. Какво си мислеше. Тоби бе…

Чернокосият прие това като добър знак и не се забави с отговора. Кожата му отново започна да пламти и някакво вълнение започна да се надига в стомаха му. Дали и Дейдара се чувстваше така? Тоби наистина искаше да знае, но... не можеше ей така да попита!

Дейдара… не знаеше дали е уплашен или… уплашен до смърт. Това усещане. Това желание. Желание, което не знаеше дали би могъл да си прости. Гордостта му би ли му позволила?

Той искаше Тоби!

Тялото му трепереше, малко или много – то трепереше, но Дейдара бе съсредоточил цялото си внимание върху целувката. Начинът, по който се докосваха устните им, допира на езиците им, дори самият вкус на Тоби го подлудяваше! Да, той бе правил това и преди, но... чувството никога не бе такова. Но защо? Защо Тоби бе причината за такава реакция? Та той бе от същия пол! Дори и да бе отвратително лигав понякога и с разума на 6 годишно момче – той вече бе мъж. Вътрешно, русото шиноби водеше битка: чувствата срещу моралите му. Прекалено бе объркващо!

Тоби се отдели леко, прекъсвайки връзката, образувала се помежду им, за да може и двамата да поемат нормално въздух. Дейдара отвори очите си, взирайки се в черни и някак пълни с желание. Зачуди се. Ами ако... Не, не, беше прекалено рано за това!... Нали така?

- Дей?

За няколко секунди нямаше отговор, след което се чу гласът на споменатото шиноби:

- Мхм?

И отново мълчание. И двамата свели погледи към дъсчения под, с тази разлика, че единият се чудеше какво по дяволите става, а другият се въздържаше от това да разкъса дрехите на събеседника си и да го накара да крещи неговото име, въпреки че се учудваше на собствената си сила на въздържание... Подтикът си беше доста могъщ.

- Тоби? – внезапно изникна гласът на Дейдара.

- Да? – отвърна чернокосият, вдигайки поглед към шинобито, което все още гледаше пода. Видя как той отвори уста, сяаш за да каже нещо, но тогава се отказа и прехапа устна.

Над тях отново се надвеси тишина. Тоби от време на време се поместваше, чувствайки се неловко. Внезапните думи на Дейдара, обаче, го стреснаха:

- Тоби, ние... какви сме? – гласът му не трепна, въпреки че си бе позволил кратка пауза.

- Ние... ам, ние... хах, това зависи от теб – усмихна се партньорът му.

- Не знам. В това е проблемът. Ти си идиот. И си мъж, на всичкото отгоре. Досаден си, качваш ми се на главата постоянно. Но ми е ужасно трудно да си представя как… можем да сме просто съотборници.

- Нито пък аз – прошепна черноокият и се наведе, взимайки устните на Дейдара за свои.