Глава четвърта
Новини
Понеделник сутрин дойде, а заедно с нея се върнаха и изморените лица на учениците, които с явно нежелание се бяха запътили към Голямата зала за закуска. Повечето предпочитаха да се сгушат в топлите завивки и да не мръднат цял ден. Освен вятъра, който неизменно присъстваше в дневната програма на времето, в понеделник валеше и дъжд. Нормално, все пак бе ноември и през минали години по това време вече валеше дори сняг.
Хърмаяни седеше в общата стая на Грифиндор и чакаше Хари и Рон да слязат. Рон. Какво му ставаше? Предишната вечер Хърмаяни бе размишлявала върху поведението му. Имаше още един вариант, освен да му е приложено проклятието Империус. Може би някой се бе превъплътил в Рон чрез многоликова отвара. Тя не изключи това, защото Рон се държеше твърде необичайно и постоянно ходеше до банята. Тя не бе сигурна в разсъжденията си, но те много скоро се потвърдиха от самия Рон.
Той обичаше храната повече от всичко и никога, никога, никога не пропускаше да се натъпче „царски", както се изразяваше често. Обаче и това се случи.
-Добро утро, Хърмаяни – Хари слезе с необичайно за него бодър вид. Дали и на него не му бяха направили нещо?
-Двамата се промушиха през портрета и заслизаха по стълбите.
-Добро утро, Хари. Как спа? – попита предпазливо тя.
-Зле, като знам, че днес имаме при Снейп – и той описа часа по отвари с много цветущи епитети. Хърмаяни си отдъхна – поне Хари си бе същият.
-Къде е Рон? – тя отклони темата от хуленето на Снейп.
-Не знам. Излезе много рано.
-Не каза ли къде отива?
-Не. Издърдори нещо и замина. Събуди ме напразно – Хари изпуфтя недоволно, докато влизаха в Голямата зала. - Ето го и него, Хърмаяни – той посочи Рон, който преминаваше покрай тях с безизразно изражение на лицето.
-Рон! – Хърмаяни извика и го настигна, хващайки го за ръката. – Няма ли да дойдеш с нас на закуска?
-Не съм гладен. Трябва да отида в кабинета по отвари. Професор Снейп ме вика.
-Ахаа... Добре тогава – каза Хърмаяни и със самодоволна усмивка се върна при Хари. Съмненията й се бяха потвърдили. Тя беше права, Малфой грешеше.
-Е, какво каза?
-Професор Снейп го чакал – оповести уж нехайно тя.
-Рон да нарича Снейп професор? И да пропусне закуска? Снейп не го е викал! Току що го видях да влиза – Хари посочи преподавателят по отвари, който се бе насочил към Височайшата маса.
-Трябва да тръгвам, Хари – внезапно пророни Хърмаяни и се втурна навън от Голямата зала.
Свря се в един от коридорите на втория етаж и оголи китката си. Поколеба се за миг – наистина ли се нуждаеше от помощта на Малфой?
-Мен ли търсиш, Грейнджър? – от дъното на коридора изникна момче в слидеринска мантия.
-Грешиш, Малфой. Аз съм права, а ти грешиш – победоносно оповести Хърмаяни и го погледна още по-победоносно. Бе убедена в това, което мислеше. Беше сигурна.
-Мда, добро утро и на теб – засмя се Драко и Хърмаяни свъси вежди.
-О, я стига! Знам какво става с Рон.
-Охо. Новини значи – подсмихна се самодоволно той и се облегна на стената.
Хърмаяни го погледна изпод вежди.
-Не Рон пие многоликова отвара. А някой я пие, за да се превърне в него. Няма никакво проклятие Империус, тегнещо над него.
-И какво точно те кара да мислиш по този начин? – слидеринецът чак сега прояви някакъв интерес и се отблъсна от стената. – Защо реши, че ти си права, а аз греша, Грейнджър? – с лека подигравателна нотка пророни той.
-Защото Рон се държи странно. Неприсъщо за него. Просто... Изведнъж той става добър в отварите и започва да нарича Снейп професор.. Обикновено Рон го псува, дори не може да става и дума за уважение.. Освен това днес пропусна закуска, което може да се случи само ако е мъртъв – заключи Хърмаяни и изчака да види реакцията на Драко.
-Интересна теза, Грейнджър – той сключи пръсти. – Но не можеш да отречеш, че и моята е достоверна. Със същия успех ще действа и Империус.
-Рон малко или много би се бунтувал срещу този, който му влияе. Пък и заклинанието не може да продължава вечно.
-Да, но..
-Почакай!
-Какво?
-Рон постоянно ходи до банята напоследък. Горе-долу през един час. Точно колкото е действието на многоликовата отвара. Също, за какво му е да ходи в кабинета на Снейп и да прави допълнително? Беше взел повече, отколкото му трябва, за да се преобрази в някого за деня. Все пак той учи тук, не може да изчезне просто така. Всички ще се усъмнят, а и Дъмбълдор рано или късно ще разбере. А и не могат да приложат проклятието върху някой, който е в „Хогуортс" отдалеч. Все пак замъкът е защитен с много мощни заклинания.
-Грейндж..
-Остави ме да довърша – отново взе думата Хърмаяни. Нещата започваха да се навързват. – Единственото, което остава е, някой да се преобрази в Рон чрез многоликова отвара и да свърши това, за което е дошъл в замъка. А истинският Рон.. Той би трябвало също да е в замъка, защото на този, който се преобразява са му нужни косми от човека, в който иска да се превъплъти. Видя ли, Малфой? В това няма никакви пропуски. Ти сгреши – Хърмаяни му стрелна пореден победоносен поглед и скръсти ръце. – Е? Какво ще кажеш?
-Ще кажа, че този път ти победи, Грейнджър. Наистина изглежда достоверно.
Хърмаяни му метна пореден самодоволен поглед и се запъти към стълбите, водещи надолу към Голямата зала. Имаше достатъчно време, за да се нахрани и да отиде до кабинета по Древни руни. Това бе първият й час за деня.
-Грейнджър!
-Хърмаяни спря и бавно се обърна.
-Да.
-Трябва ни план.
-Днес...
-В 5, в библиотеката.
-И гледай някой да не те види – казаха и двамата в хор. Последва шумен смях.
Панси Паркинсън се зададе откъм края на коридора и впери поглед в Драко. Той от своя страна погледна Хърмаяни – тя също бе наясно какво трябваше да направят сега.
-Мътнород! – извика Драко.
-Хлебарка! – отвърна Хърмаяни и едва забележима усмивка премина по лицата и на двамата.
Панси отиде да прегръща Драко („За бога, Паркинсън, пусни ме ти казвам!"), а Хърмаяни заслиза за Голямата зала. Сега установи, че умира от глад и силно се надяваше закуската тази сутрин да не е каша, защото от малка я ненавиждаше. За нейно щастие масите отново бяха претрупани с най-различни лакомства и Хърмаяни пипна с пръст устните си, за да се увери, че не са й потекли лигите. Погледна нагоре – дъждът упорито продължаваше да вали, а съдейки по студа навън през последните няколко дни, скоро щеше да натрупа и сняг. Мислите й за лошото време бяха отклонени от Хари, който й махаше от грифиндорската маса.
-Добро утро, Хърмаяни – поздрави я Джини, която седеше срещу Хари. – Тъкмо се чудехме къде си.
-Имах малко работа. Ммм, палачинки! Любимото ми! – каза тя, колкото да отклони темата и веднага грабна конфитюра и една палачинка.
-Какво имаш първи час, Хърмаяни? – попита Хари.
-Древни руни. Спокойно, за отварите ще сме заедно – изхили се тя, виждайки измъченото изражение на Хари.
-Някой да е виждал Рон?
-Не. Отиде при Снейп. Викал го, моля ви се – отбеляза мрачно Хари. – Напоследък брат ти се държи много странно, Джини. Бих те посъветвал да го държиш под око. Освен това Снейп изобщо не го беше викал – продължи Хари след отклонението. – Видях го да влиза в Голямата зала.
-Сигурно хормоните са го налегнали – каза Джини и се засмя. Хари я погледна изпод очилата си и също се усмихна.
-Тогава му кажи да се контролира повече – отговори й момчето и двамата избухнаха в луд смях.
-Хари, аз ще тръгвам – прекъсна еуфорията им Хърмаяни, ставайки от масата.
-Ще се видим при оранжериите – помаха й Хари и се обърна към Джини.
Хърмаяни тръгна към кабинета по Древни руни и се настани на чина си поне десет минути преди началото на часа. Бе ноември, времето ставаше все по-студено и студено и Хърмаяни вече се ядосваше на себе си задето не се бе облякла „подходящо за сезона", както Малфой казваше. Тя започна да прелиства учебника си, търсейки нещо интересно, макар че не се и надяваше да открие такова, бе го прочела целия още в началото на годината. Професор Баблинг, учителката на Хърмаяни по древни руни влезе в стаята, загръщайки с в мантията си и мърморейки нещо.
Освен Хърмаяни, Древни руни бяха записали само две момичета от Хафълпаф, момиче от Слидерин и някакво момче от Рейвъклоу.
-Е, някой написа ли есето? – попита професорът и ръката на Хърмаяни моментално се устреми нагоре. – Никой друг ли не го е написал? – Баблинг цъкна с език. – Очаквах повече от вас тази година, но явно отново опровергахте очакванията ми. Четете, госпожице Грейнджър.
Хърмаяни си тръгна видимо доволна след часа по Древни руни, защото бе спечелила тридесет и пет точки за своя дом, след като професор Баблинг не успя да намери нито една грешка в съчинението й.
Тя погледна програмата си – следващия час имаше Билкология и се запъти към оранжериите. Зачуди се какъв ли час има Рон, но не след дълго получи отговор на въпроса си – Лавендър Браун я подмина, обяснявайки на приятелката си, че имала същите часове като на Рон.
-Лавендър! – извика Хърмаяни и застана пред нея. – Може ли да видя програмата ти?
Лавендър я изгледа преценяващо.
-За какво ти е? – попита тя.
-Искам да видя нещо. Моля те, важно е – Хърмаяни започваше да се ядосва, че се налага да дава каквито и да било обяснения на Лавендър Браун.
Лавендър и подаде програмата.
-Побързай, имам и други часове – издекламира тя пискливо.
-Да, да, вземи си я – на Хърмаяни и отне по-малко от пет секунди да проучи програмата на Рон и веднага я върна на Лавендър. – Съжалявам, че те задържах – тя погледна момичето срещу нея с неприязън и побърза да се отдалечи колкото се може по-далеч от нея.
Днес Рон трябваше да има същата програма като нея, с изключение на Древните руни. Тя не хранеше големи надежди той да се появи на който и да е от следващите им часове, но след като стигна до оранжериите, предпочете да се увери, за да е сигурна.
Затърси с очи червена коса, но намери само тази на Джини.
-Хей, Хърмаяни! – червенокоската й замаха от другия край на оранжерията и група слидеринки, сред които и Панси Паркинсън я изгледаха лошо.
-Здравей, Джини – отвърна й Хърмаяни, след като стигна до нея. – Да си виждала брат си?
-Кой от всички? – засмя се Джини.
-Рон.
-Скарана съм с него. И не, не съм го виждала, а той обикновено е навсякъде – изсумтя Джини и се придвижи нататък. Хърмаяни я проследи с поглед и не след дълго мерна Хари да маха на Джини. Аха, помисли си тя с усмивка.
-Здрасти, Грейнджър – някой застана до нея и тя знаеше кой е той, още преди да се обърне.
-Малфой – отвърна му тя с крайчеца на устата си. – Какво правиш тук? Може някой от свитата ти да те види. Ще те помислят за родоотстъпник – доставяше и огромно удоволствие да го дразни по този начин. Така си му го връщаше за всичките години, през които я бе обиждал.
Малфой изсумтя.
-Не ме причислявай към червенокосите ти приятелчета, Грейнджи – Хърмаяни се обърна и му отправи смъртоносен поглед. Никога преди, никой не й беше казвал Грейнджи и този нов прякор не и се нравеше особено.
- Прякора ми не беше ли „мътнород"? – Хърмаяни впери поглед в тавана със замислено изражение и секунди по-късно мълниеносно извърна главата си към Малфой, гледайки го изпод вежди.
Върху лицето му се появи победоносна усмивка.
-Винаги успявам да те ядосам, Грейнджър, каквото и да казвам – отбеляза той.
-О, благодаря, че ми каза очевидното – изсумтя тя и намуши работните ръкавици, които бяха поставени на мястото на всеки ученик.
-За нищо. Да не забравиш за днес.
-Аз съм най-умната в класа, Малфой, не се притеснявай за мен.
-Скромността е първото ти качество, а? – той вдигна вежди.
-Второто поред, след красотата – захили се тя насреща му и го бутна. – Тръгвай си, Хари идва, може да те види.
-Разбира се, другото ти гадже – подразни я Малфой.
-Млъкни, Малфой! Върви си! – забута го тя и той най-сетне се предаде, отправяйки се към мястото си в редицата на слидеринци.
Професор Спраут влезе в оранжерията и часът започна.