Тази и всички останали глави се превеждат с позволението на авторката.
Въздухът полъхваше студено в кухнята. Чуваше се как Хидан и Какузу се караха през масата, Кисаме говореше на Итачи, докато Зетсу и Сасори мълчаха. Тоби върза салфетка за вилицата си и се преструваше, че беше Супермен, а Конан и Лидера... Не можех да кажа дали говорят или не. Чувствах напрежението от мястото си в стаята. Това не беше нормална вечеря на масата на Акатски... Според Лидера беше важно на вечерята да присъстват всички, но по принцип... нещата бяха по-малко плашещи. Той продължаваше да ни показва ниския си манталитет чрез малки неща. Порцеланови чинии и чаши дрънчаха заедно, а вилици се удряха в поднесените съдове. Вълните от смях и разговори ми напомняха за времето, когато видях океана. Беше само веднъж, но със сигурност беше запомнящо се. Граченето на чайките и постоянното разбиване на вълните беше толкова успокояващо, когато се опитвах да си спомня как точно звучеше. Точно както и сега, заглушаваше всичко и успокояваше всичките ми сетива. Когато и да видех водата, миризмата на солта беше наситена във въздуха...
Ако имах платно и боя, щях да пресъздам цялата картина в съзнанието ми. Скандалният създател на бомби от глина седеше от дясната ми страна; мълчаливо се взираше в дланите на ръцете си, докато мислеше за достоверен отговор на въпроса ми.
- Ъм, ами, знаеш за наетия убиец, предполагам – спрях, а той кимна. - Е, ако ме нападнеха, би ли следвал заповедите на Лидера, или ще опиташ да ми помогнеш?
Забелязах, че русата му коса почти блестеше под светлината и очите му горяха с пронизваща и все пак уникална чупливост... колко странно. Беше интригуващо.
- Минами-чан – започна. Използва цялото ми име, затова предположих, че е сериозен. Внимателно слушах за последната част на изречението му. - Не искам да се съмняваш в мен, но наистина не мога да обещая нищо...
Погледнах към Каменната нинджа малко шокирана; Дейдара просто ме гледаше. Явно наистина беше сериозен. Не се шегуваше.
- Не ми пука срещу кого заставам, ти си ми другар и само това има значение, ън, но не мога да си позволя да изгубя мястото си тук – отговори. - Обаче ние бяхме доста добри приятели откакто беше назначена, затова ще опитам да помогна, когато мога, ън.
Несигурна, малка усмивка премина през лицето ми, но се надявам, че видя болката.
- Благодаря за честността...
- Хей, Мина-чан... Нямах предвид това... Лидера заплаши... по много гаден начин. Но ще опитам, заклевам се, ън, - каза Дейдара. Осъзнах нещо и поклатих глава.
- Само докато не трябва аз и Хидан да се изправяме срещу това сами... може да бъде толкова налудничав.
Дейдара се изхихика.
- Всъщност, никой не може да работи с него, ън. - Гледах срамежливо как остави чинията си с храна пред себе си и ме погледна с истинска усмивка. Това беше доста трудно, дори и да се опитваше да го направи по-добре. Не мислех, че някой иска да ми помогне. Промърморих тихо някакви безсмислици и грабнах хапка хляб от чинията му, набутах я в устата си и продължих с цупенето-за-това-колко-е-ужасен-животът. Не можех да не направя физиономия – хапката не беше хубава. Дейдара се изкиска и започна да яде.
- Няма да си вземеш чиния, ън? – Погледнах напред към чиниите и храната. Веднага се намръщих. Риба? Гадно. Откакто се помня мразя риба, защото когато бях по-малка се натрових от нея. Дори не можех да мисля за нея без да ми се доповръща. Миришеше на развалено.
- Иу, не, благодаря. Ненавиждам риба, – промърморих и си запуших носа. Не бях разбрала, че онова преди беше риба и ми се прииска и да не го бях направила. Сега не исках и бях нервна да дишам, защото се замайвах от миризмата. Дейдара приближи лицето си до моето и можех да видя как върти очи. Издадох устната си към него, после погледнах към чистата, бяла чиния, а после пак към него. – Просто ще продължа да ям… добре, неща от твоята чиния, ако не е проблем… или мога да взимам храна от… - Погледнах надясно към Итачи, - чинията на Итачи… въпреки че не съм сигурна дали това няма да е проблем. – Итачи ме погледна бегло; усмихнах му се широко и отново се обърнах към Дейдара срамежливо.
- Така че, ще остана с теб – засмях се леко и си взех още една хапка от чинията на Дейдара, гризвайки си. Вкусът на хапката беше мек. Можех да ям камък и вкусът щеше да е по-съблазнителен. По дяволите, освен това един камък би се ял по-лесно!
- Нямам нищо против, не ми пречи; и без това не пропускаш много, рибата е отвратителна, ън – промърмори с неудоволствие. Знаех, че не пропускам много, защото беше риба. Риба – в името на Жашин – риба!
- Да – започнах с кикот. – Не можеш да…
- ХЕЙ! Чух това, копеле! – изкрещя Хидан буквално от другия край на стаята. Хидан беше на края на масата, докато Дейдара беше от другия край. Разбирате колко неприятно звучеше Жашинистът. Прекъснах:
- Този спор наистина ли е необходим?
- Трябва да знаеш, че не можеш да готвиш, за да не го правиш повече, ън – отговори Дейдара.
- Следващият път сам си приготви проклетата храна – промърмори Хидан.
- Ако трябва да избирам между моята и твоята храна, със сигурност ще си приготвя нещо, ън – отговори блондинът. Бях наистина изненадана, че Дейдара не използва същия тон като Хидан, но не можех и да се оплаквам.
Видях как Хидан си отвори устата, за да продължи с тирадата си, но Какузу бързо навря хапка в устата му. Засмях се и погледнах към Дейдара. – Ще си направя сандвич; искаш ли един?
Кимна.
- Ще дойда с теб, така или иначе нямам нищо по-добро за правене, ън – усмихнах се и станах от мястото си, последвана от Дейдара. Отидохме в другата стая от столовата до кухнята и си направихме обикновени сандвичи с фъстъчено масло и сладко. Обикновено нещо просто е по-добро от нещо сложно – като гадна риба. Отново занесохме чиниите си на масата и изядохме храната си сравнително бързо.
- Има някои неща, които е добре да обсъдим – каза Лидера. Стоеше гордо в началото на масата, сякаш имаше право. Случайно се прозях много силно и драматично, протягайки се. Лидера ме погледна гневно; аз просто го погледнах обратно.
- Проблем, сър?
Погледна настрани и стана извънредно тихо.
– Една от групите ще се изправи срещу малка промяна, а друга ще трябва да се адаптира: премествам Минами от групата на Хидан и Какузу в тази на Сасори и Дейдара.
- Може ли Лидера да премести Мина-ме-чан в групата на Тоби и Зетсу вместо това? Ъмм, моля? – попита Тоби, напълно звучейки като сладко, малко дете. Усмихнах се на Тоби от мястото си и се изкисках. Нямах нищо против да бъда в неговата група; караше ме да гледам от светлата страна на нещата, когато и да беше наоколо. Но мисля, че… бих предпочела да бъда в групата на Дейдара. Защо? Ами, имах си причини, може би леко сексуални, или не.
- Не, Тоби – изръмжа. - Някакви възражения?
Имаше пауза и Тоби стоеше неловко.
- Освен Тоби. – Тоби седна тъжно.
- Ами, да, мамка му, точно тук! – Хидан стана бързо. – Не е честно да я премествате от групата ми! Ние двамата сме преследвани от някакви наемни убийци – трябва да стоим заедно!
- Не искам да го правя, но… аз също възразявам – каза тихо Какузу, докато вяло стана като Хидан. - Аз я направих член на групата, мисля, че трябва да остане с нас. Изгубих време за нея, а времето е пари.
- Алчно копеле. – Хидан измънка така, че само Какузу да го чуе.
- Искаш ли я извън групата? Млъкни. – заповяда маскираният мъж шепнешком.
- Съжалявам, че го казвам, но вие двамата не се броите, заедно с Тоби и Минами; но не е против, така или иначе, – каза Лидера.
- Ти си дяволски изостанал, защо ще питаш дали някой възразява и когато някой го направи, казваш, че не се брои? – попитах грубо и силно. - Това са глупости. И каза, че е обсъждане – обсъждането включва мненията на всички, а последният път, когато проверих, мненията на всички се брояха.
- Ами, ти… - започна Лидера.
- И, мамка му, аз съм против, обаче няма да има значение с глупавото ти поведение – продължих.
- Ти си…
- Ти си задник – допълних.
- Минами, ти…
- Сега, приключих – казах и вътрешно умрях, смеейки се. - Благодаря ти...
- Давай, Мина-чан! – Хидан аплодира. – Мамка му, тя започна. Чу ли всичко това, Какузу? – И с простия въпрос на Хидан, логичното говорене и викане започна. По някаква причина Тоби се качи на масата и започна да прави странни пози. Помислих, че говори на Зетсу за някакво телевизионно шоу, но не можех да бъда сигурна.
- Да, чух, стоя точно тук, глупако – Какузу промърмори.
- Хей, не трябва да бъдеш толкова злобен, кучко, аз просто…
- Ще млъкнете ли всички? – Най-накрая извика Лидера. Завъртях очи, когато отново стана тихо.
- Аз съм лидерът на тази организация и това, което кажа, се изпълнява! Минами – ти си в грубата на Дейдара – това е окончателно. – Взря се в мен със заплашително изражение. - Щастлива ли си сега, вагинo?
Веднага челюстта ми падна, очите ми се разшириха и в мен се разрази огън. Опитвах се да дишам спокойно.
Как ме нарече?
- Как я нарече, шибано копеле. – Хидан направи стъпка към Лидерa… и още една… - Ти си вагината, проклет страхливец! Трябва да си завреш думите в тесния си задник, лайно такова! Проблем ли имаш, заднико… педал такъв? – С потока си ругатни, започна да става все по-разгневен с всяка стъпка; Какузу притисна главата му и му хвана ръцете, за да не може да раздава удари и да направи нещата още по-зле, ако това беше възможно.
- Какузу, пусни ме, мамка му!
- Хидан, не можеш да си позволиш да направиш нещо глупаво точно сега – отговори. Заобиколих края на масата към Какузу; Дейдара стана и ме последва.
Хидан наистина опита да разкара Какузу от себе си, но нямаше резултат; хватката на Какузу беше здрава. Направих стъпка към Лидера и Дейдара хвана ръката ми леко. Не погледнах към него и, без колебание, се отскубнах от него и ударих Лидера на сляпо. Уцелих бузата му; веднага замахнах и с другата си ръка, но той хвана юмрука ми и стисна твърде силно. Съответно, паднах на колене.
- Там ти е мястото, кучко – каза със самодоволна усмивка. Ударих крака му със свободната си ръка, но хватката му ставаше все по-силна колкото опитвах да се боря. Нямаше промяна в изражението на Лидера, с изключение на усмивката, когато чу как ставите ми изпукаха.
- Пусни я! - изписка Конан. Той погледна към Конан, към умоляващия й поглед и отпусна малко. С ръмжене, пусна ръката ми и ме удари по бузата, вследствие на което паднах тежко на дупето си. Свих се на малка топка и притиснах ръце към лицето си, борейки се да не заплача.
- Шибано копеле такова, ще те убия за това, нещастен подлец! - Хидан се хвърли напред и успя да се откопчи от по-възрастния мъж. Споменатият жажинист се препъна в краката си до мен. Какузу се хвърли на мъжа още веднъж и всичко, което Хидан можеше да направи, беше да му покаже среден пръст.
- Мамка му... - промърмори ядосано Хидан. - Мамка му, мамка му, мамка му... - Жашинистът прокара ръка през пригладената си, сива коса и тропна с крак по детински. Блестящата, с цвят на черен оникс висулка около врата му издрънча и беше сякаш звънци се удряха един в друг. Беше ясен звук. Какузу гледаше как размахва юмрук от леглото си.
- Хидан, спри.
- Защо? Това... това стана само защото бях по-слаб от теб и... и не можех да го достигна - заключи. Остави главата си да падне назад, докато разглеждаше внимателно тавана. - А... Аз съм виновен, че я нараниха.
- Вината не е твоя, Хидан. Спри.
- Спри да ми казваш да спра, няма да го направя! Излез, ако искаш тишина! - извика в отговор, раздразнен. Какузу просто се взря в него мълчаливо, но започна:
- Тя ще е добре, Хидан.
- Не, няма! Той я нарече вагина, и веднаха след това я удари в лицето! - каза драматично с широко отворени очи. - Тя е крехка!
- Хидан, ти я ругаеш постоянно – каза мъжът с шевове.
- Не, не го правя! - Хидан отрече Хидан.
- Наричаш я „своята кучка", например – отговори Какузу.
- Откъде си измисляш тези глупости? Стигаш до крайности, старче, съжалявам да ти го кажа. - отговори Хидан. - Дори и да съм го правил, никога не съм я удрял! - Хидан ми хвърли гневен поглед с уникални, зелени очи. Не си направи труда да продължи с дискусията, а просто стана и излезе от стаята.
Погленах се в огледалото в банята. Не бях забелязала колко много беше пораснала косата ми в последно време; може би достигаше наполовина на ръката ми. Последно си спомнях, че едва ми стигаше до раменете. От дете съм свикнала хората да ме гледат странно заради цвета – тъмночервено. При подходящо падане на светлината, косата ми започваше да блести, като огън. Кичурите падаха на челото ми и малко в очите; очите ми бяха зелени като на майка ми. Изглеждаха странно ярки. Кожата ми беше възможно най-бледа – докоснах я, осъзнавайки колко болна започвах да изглеждам. Щях да направя поне няколко неща: да си направя различна прическа, тен и да си купя дрехи, които да подчертаят цвета на очите ми.
Погледнах към наранената си ръка. Беше обвита в множество слоеве дебели превръзки. Сасори каза, че нямаше нищо нередно, но аз исках така или иначе да я облече, защото бях кралица на драмата, непохватна и ме болеше. Кукловодът каза, че и бузата ми беше наред, въпреки че имаше доста охлузвания. Предполагам, че бях готова. Въздъхнах и излязох от банята.
- Цялата съм превързана! – обявих. – Изглеждам като мумия. – Вдигнах ръката си, за да го докажа. Хидан се обърна леко и ме погледна.
- Ъх… добре ли си, Хидан? – попитах. Безсмъртният седеше на леглото си, подпирайки намръщеното си лице с ръка.
- Ела тук – каза тихо. Направих го, оглеждайки се срамежливо наоколо. Предпазливо хвана ръката ми и я погледна.
- Няма много неща на този свят, които могат да ме натъжат, Мина-чан – заяви Хидан тихо. Само това каза. Въздъхнах и поклатих глава.
- Надявам се, нямаше предвид, че си се натъжил заради тази каша. Само аз съм виновна и ти трябва да знаеш това.
- Не казвай това, чуваш ли ме? – Хидан отново стана и ме погледна гневно. Хвана брадичката ми със сериозно изражение. – Всичко, което направи, беше да се защитиш, когато някой се опита да те подцени, кажи ми как е възможно това да е грешно. – Настъпи кратко мълчание.
- Не можеш да ми кажеш, че това, което направи беше грешно, така че вината не е твоя. Не се опитвай, – добави. Погледнах тъжно към него през кичурите коса, които падаха в очите ми. Почувствах се леко засрамена, като се има предвид, че ме мъмреше и всичко останало.
- Не казвам, че Лидера е невинен, той със сигурност поема повечето вина, но… можех да спра всичко това. И недей да казващ, че „ставам мекушав" или някаква друга глупост – това е важно за мен, нали? – Чакай малко, беше важно за него? Сериозно? Ставаше мекушав все пак… Изчервих се, мислейки за това. Беше го грижа?
- Изчервяваш се, Мина-чан – забеляза Хидан. Плеснах ръката му и му обърнах гръб със скръстени ръце.
- Благодаря ти, г-н Очевиден! – Хидан се засмя сладко и надникна през рамото ми. Повдигна вежди.
- Свърши ли? – Обмислих да кажа „не" и да изляза от стаята, но поне веднъж бих предпочела да не оплесквам нещата с Хидан, докато беше мил. Просто свих рамене, все още избягвайки погледа му.
- Ами… това исках да ти кажа – промърмори, почесвайки се по главата. Бутнах го обратно на леглото и се наведох над него, дърпайки жашинистката висулка към мен.
- Отново, вината изобщо не беше твоя. Или моя. Няма да ти позволя да мислиш по друг начин.
Очите на Хидан се разшириха изненадано и той леко хвана ръката ми. Изведнъж вратата се отвори; бързо станах и се уверих, че изглеждам непроменена. Какузу влезе, взе лист хартия, и излезе. Изсумтях и тръгнах към вратата.
- Ще ми кажеш ли „чао", кучко? – обади се той. Подсмихнах се на себе си преди да се обърна и да се кача в скута му. Хвана се за мен, за да е сигурен, че няма да падна. Вгледах се в него за момент преди да кажа просто.
- Трябва по-често да си мил. Възбужда ме, защото тогава имам право да те поваля. – Веждите му се събраха от смущение и извика.
- Не съм мил! Това е само защото си наранена! Но… можеш да ме поваляш, когато си поискаш… - Хидан ми намигна, а аз се изкисках, хапейки устна. Хванах ръката му и го изкарах от стаята заедно с мен.
- Къде отиваме? – попита Хидан. Помислих за момент.
- Да играем видео игри.
Тч, тч, тч, тч…
- … ме притеснява. Нито се държи като себе си, нито мисли логично. Той е от тези, които използват здрав разум като преимущество.
- Чакай, чакай, Хидан, слушай – прошепнах. Двамата застанахме в чупката на коридора, слушайки мълчаливо разговора, който се водеше в края на коридора.
- Конан-чан, всичко е наред. Може би е стресиран, просто му дай малко време. – Този глас принадлежеше на нашия Учиха Итачи. Нямах си на представа, че говори с Конан…
- Наистина се надявам, че си прав, Итачи-кун – каза. Звучеше сякаш изсумтя. – Обаче повече се притеснявам за Минами-чан и Хидан, отколкото за Лидера – особено Мина-чан; и не съм сигурна какво да правя.
- Честно казано, не съм сигурен, че знам как да помогна – промърмори той. – Аз също се страхувам за нея; изглежда доста наивна. – Със сигурност НЕ бях наивна!
- Не е, тя е просто… ами, непостоянна относно решенията си – отговори Конан. – Не помага, че изглежда сякаш той иска да я намерят и убият.
- Ами ако го иска? – попита монотонно мъжът с гарваново черна коса.
- Какво… каза? – Гласът й беше напоен с неверие. – Не… - изсмя се подигравателно. – Т-това е невъзможно, имам предвид, очевидно, това не е вярно.
- Толкова очевидно, колкото и състоянието ти на отричане ли? – попита Итачи вежливо. Това беше дяволски добър отговор, само да отбележа.
- Твърдиш, че поведението й към нея е странно; нарани и я обиди тази вечер; той… наистина стоварва вината за всичко върху нея, от това, което съм чул – нищо от това ли не си струва да се обмисли? – попита. Напрежението беше толкова сгъстено, че можеше да го режеш с тъп кухненски нож.
Може и да си заслужава.
Леко скърцане оповести отварянето на врата наблизо, а повтарянето на звука беше сигнал за физическо прекратяване… Приглушени гласове поддържаха плътна честота. Погледнах през ъгъла, надолу по тъмния коридор. Настана тишина и изравни вълните на всичкия шум, който пробиваше неясната завеса. Погледнах към Хидан, който надникна през ъгъла и към мен.
- Какъв ден – промърмори.
Следващата сутрин ми беше заспала. Веднага щом се събудих, дигиталният ми часовник показваше десет и половина и реших, че трябва да стана от леглото и да започна по-добър ден от вчерашния. Ако подходиш правилно, всичко е възможно. Изритах чаршафите и започнах да се протягам, изкъпах се, измих си зъбите – следвайки всекидневните хигиенични задължения.
Вчера беше като мъгла. Много дълга, интересна мъгла. И снощи... когато Хидан ме държеше до себе си така и начинът, по който ми говореше – наистина ме накара да се почувствам човек. Накара ме да се почувствам ценена, и най-хубавото от всичко, защитена. След като шпионирахме Конан и Итачи, той каза, че трябва да отивам в леглото; не се оплаквах много.
- Какъв чудесен начин да завършиш нощта. – Чудя се дали разбра, че съм нервна около него – освен всички останали глупости!
Излязох от банята, отидох до гардероба и облякох обикновени дрехи. Панталони, блуза с V-образно деколте с мрежа около яката и ръкавите. Мислех, че мога и без гетри – поне докато не трябваше да ги сложа за мисия. Намръщих се на грозното наметало, което висеше в гардероба. Боже, мразех това парче плат. Засмях се на себе си и излязох от вратата, затваряйки я зад себе си. Коридорите бяха мрачни както винаги. Можех да чуя множество гласове, което означаваше, че днес няма да бъде като вчера – самотен... и тих... и малко неловък. Усмихнах се; днес щеше да бъде хубав ден или, Господ да ми е на помощ, щях да поразя целия Акатски. И със сигурност щях да поразя Лидера два пъти.
Завих в ъгъла и се спрях, за да се подам в кухнята. Добре, никой не беше там освен Зетсу – значи явно всички щяха да пропуснат закуската или вече бяха яли. Зетсу ме забеляза и премигна безучастно с малка усмивка.
- Добро утро, Зетсу-сан!
- Добро утро, Минами-чан. Махай се. - Премигнах няколко пъти преди да въздъхна и да изчезна през прага. Зелените ми очи потърсиха някакъв знак за живот в коридора, но не видях нищо, докато не отидох във всекидневната. Разбира се, всекидневната. Видях Хидан и Какузу да стоят на един от диваните един до друг; всъщност не се караха, нещо трябва да се е случило... Кисаме и Итачи, за първи път, използваха самотната ни билярдната маса.
Гледах как Кисаме вкара жълтата раирана девета топка. Това беше равенство.
- Бия! Открих нещо, на което мога да те бия, Итачи-сан – каза щастливо. Със сигурност не можех да го виня; изглежда Итачи беше един от онези хора, които са повече от перфектни. Изражението на мъжа с гарваново черна коса не се промени.
- Още една игра – изръмжа Итачи. Кисаме се разтърси в гръмогласен смях. Мъже. Отклоних погледа си от тях и го насочих към празния диван до Хидан и Какузу. Е... можех да седна на празния диван или до тях.
- Хей, хора – казах щастливо. Подскочих към тях и си откраднах място между жашиниста и маскирания мъж. Не можех да не се изкискам, когато и двамата погледнаха към мен с почти идентични изражения.
- Добро утро, Мина-чан – отговори Какузу малко късно. Ухилих се широко и смушках крака му няколко пъти само за да го раздразня.
- Чу ли за идеята на Итачи? – попита Какузу, игнорирайки ме. Единствените думи, които чух, бяха „идеята на Итачи". Изписках и бързо погледнах към безсмъртния, държейки се сякаш не знаех нищо. И вероятно не знаех, защото това, което чух да казва Итачи, беше повече предположение, отколкото идея.
- Ъмм, не… За какво говориш? – Хидан се усмихна, но се престори, че е заради телевизионното шоу.
- Какузу ми каза по-рано за него – искам да го обясня! Итачи има идея… стратегия, всъщност, относно наемните убийци и този задник, Лидера, – отговори той. Интересът ми беше автоматично привлечен.
Какво му беше хрумнало на умния Учиха сега?