Глава 7

Очите му ме изгаряха и имах чувството, че стоим така от часове. Можех да гледам в тях по цял ден и цяла нощ и пак нямаше да им се наситя. Златистите багри стигаха чак до края на ирисите му, преплитайки се с нежно сияние като небето, помислих си. Леката усмивка която бе оформена на устните му постепенно изчезна и те се оформиха в перфектно права линия. Тялото му се отдръпна няколко сантиметра назад и магията която усещах до преди секунда сякаш гръмна като динамит в сърцето ми. Близостта на тялото му започна да ми липсва на мига.

–Някои казвал ли ти е, че не е възпитано да зяпаш хората?- гласът му бе тих, но сега нямаше нито капка от нежността с която ме бе омагьосал преди малко. Сбърках ли?

О. Не.

Бързо сведох погледа си към земята и тогава усетих колко меки в действителност бяха коленете ми. Дори да исках, неможех да се задържа права. Паднах на колене пред него с надеждата да го умилостивя поне малко. Самата мисъл, че все още не го познавах, а вече бях направила нещо което да го разгневя ме удари като камък в гръдния кош и от това ме заболя дори повече от болката която Виктор ми бе причинявал някога. Незнаех дали да се извиня на глас или жестовете ми говореха сами за себе си. По добре да замълча!

–Казаха ми, че си обучена- промърмори тихо.

Да бях обучена! Нямах оправдание за наглостта си преди малко… но тези очи. Чувствата които усещах в сърцето си докато ги гледах, сякаш за първи път поемах въздух... сякаш бях жива когато гледах в тях.

–Стани- каза по - меко, но все още долавях разочарованието в гласа му.

Без да се колебая, с тромава крачка се изправих, като се стараех главата ми да бъде наведена, а погледа към краката ми. Желанието да се вгледам отново в тези очи бе завладяващо, но трябваше да се въздържа! Трябваше! Не исках да го разочаровам отново. Не можех!

–Това ще е твоята стая.- заяви ми твърдо- само тук може да ме наричаш с рожденото ми име, навсякъде другаде ще ме наричаш Сър, Господарю или всяко друго име което показва уважение. – това беше странно. Гласът му бе толкова сериозен и равен, че неможех да разбера шегува ли се или наистина иска от мен да го наричам Господарю? Виктор никога не бе изисквал от мен подобно обръщение… виждаше ми се някак нередно, сякаш съм негова собственост. Това не ми харесваше…. ТИ СИ НЕГОВА СОБСТВЕНОСТ ГЛУПАЧКЕ! ТОЙ ТЕ ПРИТЕЖАВА И МОЖЕ ДА ПРАВИ С ТЕБ КАКВОТО СИ ПОЖЕЛАЕ, ЗАТОВА СИ ДРЪЖ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ, АКО НЕ ИСКАШ ДА СПИШ ОТНОВО В ТЪМНИЦАТА ИЛИ ДА ТИ СЕ СЛУЧИ НЕЩО ПО ЛОШО! ОПОМНИ СЕ КЪДЕ СЕ НАМИРАШ!Разумната част от мозъка ми взе връх и аз си прехапах долната устна, за да се въздържа от каквато и да е реакция. Болката беше приятна.. поне за миг ме откъсна от мислите ми.

В стаята се чу рязко поемане на дъх… и то идваше от мъжът пред мен!

–Не прави така- каза почти ядосано.

Какво? Та аз нищо не правех?

–Спри да си хапеш устните!- заяви след като не реагирах по никакъв начин.

Отпуснах устната си и усетих как малка капка кръв се стичаше към брадичката ми. Дори не осъзнавах колко силно се бях захапала. Затворих очите си за да се въздържа на импулса да прекарам език през устната си и да я премахна, явно всяко мое движение го ядосваше. След секунди нещо нежно и топло премина от брадичката към устната ми, премахвайки капките… и изчезна. Несмеех да отворя очите си… знаех, че няма да се въздържа и щях да потърся погледа му, дори зад клепачите си отново виждах тези небесни очи. Усетих повече от колкото можех да чуя как тялото му започна да кръжи около мен. Равномерните му вдишвания и издишвания бяха моя ориентир с мрака. Обикаляше ме като хищник дебнещ плячката си… знаех го и въпреки това не изпитвах страх. Това бе момента до който вече сърцето ми щеше да експлодира от туптене, ако това бе Виктор, но този мъж… тези очи. Те ме успокояваха. Те ме караха да се чувствам в безопасност. Двете му ръце собственически се настаниха на раменете ми и останаха там известно време, без да помръднат дори милиметър. За какво ли си мислеше? Пое си още няколко пъти въздух, все по- дълбоко и по -тежко. Топлия въздух от дъха му галеше косата ми. Тръпчици преминаха през врата ми, чак до кръста от тази топлина. Ръцете му се затегнаха леко и пръстите му се впиха в кожата ми, правейки малки вдлъбнатини в раменете ми. Исках да се обърна към него, да усетя тази топлина да се разлива и по лицето ми… но неможех да мръдна.

–Моето име е Джейсън Робинсън. Предполагам имаш няколко въпроси?

Имам хиляди и незнам от къде да започна…. Поклатих глава в отрицание. Незнаех кой от всичките въпроси бе позволен изобщо да се задава. Ако съдех по действията си до одеве, отварянето на устата ми сега със сигурност щеше да ме вкара в беля. Тялото ми се стегна при тази мисъл.

–Трябва да поговорим, затова се отпусни. -ръцете му отслабиха хвата си, но не напуснаха раменете ми. Можех ли вече да се обърна? Може би само за миг.. нямаше да се ядоса. Исках да видя отново тези очи. Преди да мога да взема решение, пръстите му бавно започнаха да галят кожата по ръцете ми, докато не стигнаха до лактите. Движението бе толкова завладяващо, че почти ме разтопи на мига.

–Така е по- добре.- каза с усмивка в гласа си. – Може да ми се довериш, че няма да те нараня, затова искам да ми отговаряш честно на всички въпроси. Аз разбира се ще съм също откровен ако и ти ми зададеш някои.- той ми даваше разрешение? Неможех да повярвам.

Кимнах нервно. Стъпките му отново закънтяха в стаята, докато не застана пред мен… само няколко сантиметра ни деляха. Ръката му нежно обхвана брадичката ми и без да се съпротивлявам /дори с огромно желание/ погледнах нагоре. Жадна за още. Жадна за очите му… не останах разочарована. Когато погледите ни се срещнаха магията отново ни завладя и по формата която лицето му придоби, можех със сигурност да кажа, че и той го бе усетил. Отново се изгубих в очите му, отново се давех в този океан… отново го зяпах! Но лицето му този път не промени формата си. Остана някак доволно… За какво си мислеше? Какво криеха тези невероятни очи? Толкова красив мъж неможе да е жесток нали?

–Ще се радвам да отговоря на въпросите ти- прошепна с тих копринен глас.

Все още неможех да говоря, все още бях завладяна от тази магия между нас. Премигна няколко пъти в очакване на нещо… дългите му тъмни мигли бяха перфектно оформени и правеха очите му още по- изразителни, а на тази светлина цветът им грееше с невероятен блясък, малките бели точици се сливаха с яркото слънце и се давеха в нежното небе…сякаш се бях пренесла в друго измерение.

–Добре, щом нямаш въпроси, нека започна аз.- прекъсна той тишината в която се намирахме от известно време. Това ли очакваше от мен, да му задам въпрос… – Каква е била диетата ти до сега?

Диета ли?

–Закусвах ориз или овесени ядки, Сър- проговорих за първи път пред него и това сякаш не беше моят глас. Всичко изглеждаше странно… до преди час аз се страхувах до смърт от бъдещето си, а сега нямах търпение да разбера повече за мъжът пред мен. Да опозная навиците му, жестовете му, гласа му… всичко. Не се бях чувствала толкова превъзбудена и ентусиазирана от месеци и цялото това ново вълнение, естествено трябваше да се отрази и върху лицето ми. Усетих бузите си горещи… достатъчен индикатор да осъзная, че съм се изчервила. Сведох погледа си надолу засрамена… дано само не забележи. Затворих очи и си представих, че съм на тъмно… но единственото тъмно място на което бях месеци наред бе мазето на Виктор… споменът довя със себе си последната ми среща с този мъж… последното му докосване…. Потреперих опитвайки се да изкарам образите от главата си. Това нямаше да се случи и тук нали?

–Обяд?-попита с явна почуда в гласа си.

Поклатих глава.

–Следобедна закуска?- гласът му излезе по- напрегнат.

Отново направих същото движение. В стаята се разнесе съвсем слаб, но бях напълно убедена, че успях да го разпозная правилно, звук от скърцане на зъби.

–Вечеря?- попита с едва сдържан тон и през стисната челюст.

–Ориз или овесени ядки, Сър- казах тихо. Защо беше толкова гневен?

Очите ми се отвориха плахо и се спряха отново на бялата му риза, която сега трептеше под забързаното му дишане. Не си позволих да вдигна погледа си повече от врата му… върху нежната му и до одеве чисто бяла кожа се бяха образували червени петна, дишането му изпъваше цялата риза, мускулите на гърдите му, които съвсем леко се загатваха през цепката изглеждаха напрегнати… този мъж, застанал срещу мен, бе бесен. На мен ли? Та нима аз бях виновна за определяне на количеството и вида ми, храна.

–Лягай да спиш. ЩЕ говорим утре. Закуската е точно в 8.- обърна се към вратата и за първи път можех да огледам тялото му от далеч. Равномерните, но напрегнати крачки които правеше се различаваха стократно от тези на Виктор. В походката на Джейсън се личеше мъжественост и грация едновременно. Елегантните дрехи неможеха да скрият тонизираното му тяло. Едрите мускули на гърба му почти прозираха през белия плат, очертаваха се и можех да видя всяко тяхно движение… той изглеждаше доста силен. Това би трябвало да ме уплаши, но някак…. не го правеше. Застана до вратата и се обърна отново към мен. Светлината караше кожата му да сияе, отново ме остави без дъх. Дори гневен този мъж можеше да събуди в мен нови, непознати чувства.

–Ако имаш нужда от нещо, извикай Ани или някои друг от персонала.- погледна право в очите ми- И Еймили… не напускай къщата.

Дори не ме почака да отговоря. Затвори вратата и ме остави сама. Нареждането бе да легна и да заспя… първото лесно стана, но второто… опитах наистина. Затварях си очите, насилвах се да заспя, но неможех. Толкова много неща се бяха случили тази вечер. Първото бе прекрасния ми нов господар. Лицето му бе невероятно красиво и младо. Не бих казала, че е на повече от 22-23 години. Толкова млад… и с толкова променлив нрав. Какво му бе станало преди малко? Защо се разгневи толкова много.. нищо не бях направила. Виктор ми бе казвал, че по-старите са за предпочитане… че вече знаят точно какво искат. С този щях да си имам неприятности…. Преглътнах шумно. Не! Нямаше да допускам отново да ми се разгневи. Щях да го направя щастлив още в първите минути на новия ден. Щях да му направя най-прекрасната закуска…. О НЕ! Той не ми бе казал какво обича за закуска! Съмнявам се, че ориз, овесени ядки или яйца ще са по вкуса му след онази реакция… трябваше ми повече време за да направя нещо друго. Погледнах към нощното шкафче – часовникът показваше 2:45. Той ми бе казал – закуска в 8. Ако станех сега, може би щях да измисля нещо до 7 и 30 което да сготвя. Без повече колебание махнах меките завивки и се отправих към вратата. Чувството, че върша нещо нередно и ще бъда спипана направо се загнезди в гърдите ми, но краката ми продължаваха да вървят. Отворих леко вратата и хладния въздух, който премина покрай тялото ми, накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Коридора бе тъмен. Навсякъде цареше гробна тишина. До тук добре.. сега трябваше да се справя с по – трудната задача- да намеря кухнята! Тръгнах в посоката от която бях дошла с Ани преди. Съвсем слаба светлина се появи от другата част на коридора. Последвах я. Намерих себе си в огромното антре в което бях за първи път… хах а това ми бе едва втория. Какво ли ме караше да мисля, че няма да се задържа тук дълго? А да! Защото вършиш глупост и ако те спипат няма да видиш повече бял ден!

Разтърсих главата си, за да премахна тези мисли. Това щеше да зарадва новия ми господар. Закуската винаги радваше Виктор… поправка- почти винаги!

Продължих да се лутам из коридора, все по- несигурна дали няма да е най-добре да се върна в стаята си и да изчакам утрото, когато точно пред мен се откри невероятна гледка! Това бе най-голямата кухня която очите ми зърваха! На масата имаше място поне за 12 човека. Огромна ваза с цветя красеше средата й. Мириса им можеше да се долови чак до вратата на която бях застанала. Вдишах дълбоко, но не ми бе достатъчно. Аромата на божури бе едно от най-любимите ми неща на света. Доближих се до тях и ги докоснах с ръка. Никога нямаше да мога да им се нарадвам. Като малка баба ми всеки път ми подаряваше по едно цвете когато и ходех на гости. Вдишах още няколко пъти… можех да стоя така завинаги.

–Какво правиш тук?- стресна ме един тих женски глас- Трябваше да си в леглото.

Обърнах се и видях момичето от преди. Ани. На сегашната светлина мургавата й кожа изглеждаше още по тъмна. Беше облечена в бяла нощница, върху рамене й имаше маслено зелен и косата и бе сплетена на огромна плитка. Очевидно бе, че до сега е спала…

–Джеймс знае ли, че си станала?

Джеймс? Моят господар? Не! Трябваше да му кажа. Знаех си, че ще се вкарам в беля… но пък от друга страна той не ми бе дал разрешение да го безпокоя, а сега Ани ще му каже и…

–Моля те не казвай. Ще се върна обратно в стаята си. Моля те само не му казвай.- започнах с треперещ глас.

–Мила успокои се. Той няма да се ядоса, по - скоро би се разтревожил, че не спиш. – тя се доближи и обви нежно ръцете си около мен. Топлината й ми подейства малко и треперенето намаля.- Кажи сега, защо си станала. Гладна ли си? Мога да ти приготвя нещо ако желаеш?- погледна въпросително към лицето ми.

Първият ми инстинкт бе да сведа глава.

–Не, благодаря- отвърнах тихо… - исках да направя закуска на Дже… на Господарят ми.

–О мила не се тревожи за това. Аз правя закуската за цялото семейство Робинсън.- каза весело и потри с ръце раменете ми.

Цялото семейство ли?

–Ела седни. Ще ти приготвя малко чай.- затегли ме към най-близкия стол и ме пусна чак когато бяхме до него.– Разкажи ми нещо за себе си.

Какво можех да кажа? Колко можех да споделя?

–От колко хора се състои семейството на Г-н Робинсън?-попитах. Въпросите бяха за предпочитане пред споделянето. А това момиче не изглеждаше да има нещо против.

–От трима. Джейсън, Том и Сандра.

Коя пък бе Сандра? Ани явно разбра погледа ми, но не бързаше да обясни. Наля малко гореща вода в две чаши и ги донесе на масата. Все един стол и седна до мен.

–Джейсън Робинсън е господар на имението. Том и дъщеря му Сандра са от скоро при нас. Том е брат на Джейсън, а Сандра е дъщеричка на Том. Горкото момиче преживя много напоследък и Джейсън предложи те да дойдат при него за известно време. Поне докато нещата се нормализират.-каза спокойно докато отваряше двете малки пакетчета чай

–Какво е станало?- попитах плахо… начина по който Ани говореше караше съзнанието ми да образува едни не много приятни(никак даже) образи и затова направих опит да се самоуспокоя, преди да са дошли спомените…

–Том и съпругата му Лаура се разведоха преди месец. Сандра не спира да плаче всяка вечер за майка си, но попечителството бе дадено изцяло на Том. Не ме разбирай погрешно, малката обожава баща си, но все пак Лаура й е майка… - да можех да я разбера напълно. Неможех да си представя родителите ми да се разведат и да не видя които и да е било от двамата никога повече в живота си… НАПРОТИВ! Аз никога повече нямаше да мога да ги видя. Нито един от двамата… аз вече бях собственост на мъжът със запленяващите очи и ако той бе дори малко като Виктор, а друго нещо аз не бих си и помислила значи така щеше да е и занапред. Сълзите опариха бузите ми и преди да мога да ги изтрия Ани протегна ръката си и ги премахна.

–Не плачи мила. Какво се е случило? Мислех, че искаш… не трябваше да казвам нищо.

–Не, не е това просто… липсват ми мама и татко. Не съм ги виждала от както… - неможех дори да го кажа, съзнанието ми разбираше, че са изминали само шест месеца, но адът през който бях преминала ми се струваше като десетки години…

–Предполагам, че Джейсън може да ги издири. Отново ще ги видиш, не се тревожи за това. Само трябва да го помолиш.- гледах към нея и опитах да държа лицето си възможно най-безизразно, защото бях убедена, че цялото ми съмнение щеше да бъде изписано по него, ако само за миг се отпуснех. Тази жена сериозно ли говореше? Нима не бе разбрала аз каква съм, все още? Нима можех да си позволя този лукс? Не, не бих посмяла… по- добре не. Избърсах сълзите си с длан и сведох глава.

–Чая ще ти изстине дете.- каза като взе своята чаша и ме подкани да пия, не се противих и отпих няколко глътки от своята.

Стояхме няколко минути в тишина, като от време на време в стаята се чуваше единствено поставянето на порцелана върху дървената маса, докато скоро цялата течност в чашите ни не свърши.

–Какво щеше да направиш?- наруши тишината Ани и с въпроса си ме хвана напълно неподготвена. Погледнах към нея въпросително. – Нали каза, че си искала да направиш закуска. Какво умееш да готвиш?

–Aми мислех си за pot-au-feu el raisin.- това бе едно от любимите ми ястия, всяка неделя майка ми и аз го приготвяхме за закуска… един от най-любимите ми моменти през уикендите.

–Изобщо незнам какво каза туку-що – разсмя се Ани – но звучи вкусно. Хайде да го приготвим. От какви продукти имаме нужда?- изправи се от стола си и взе чашките със себе си.

Приготвяхме закуската за семейство Робинсън в пълна тишина. Ани само ми връчи продуктите които казах, че са ми нужни и се зае да прави от любимите палачинки на Сандра с ягодов крем и сметана, а на Том някакъв вид сладкиш, чиито съставки не успях да видя, защото се заех с моето ястие. Без помощта на майка ми и като се имаше предвид дългото време за което не бях готвила нищо друго освен яйца и ориз, ми отне много повече от предвиденото време, да приготвя ястието. Дневната светлина се прокраде през прозореца в кухнята и озари помещението в нови цветове, още по прекрасни, а това по никакъв начин не помагаше на средоточението ми. На няколко пъти за малко да изгоря соса.

–Чиниите са в най-горния шкаф- каза Ани – г-н Робинсън винаги е точен, затова побързай да се преоблечеш и оправиш. Не би искала да те види по пижама нали?

Дори не бях осъзнала с какво бях облечена, бързо се отправих към стаята си, след като се уверих, че всичко в чинията е подредено, точно по същия начин по-който и майка ми го правеше. Буквално тичах по коридора, сърцето ми щеше да изхвръкне от притеснение да не се засека с Джейсън в това състояние. Успокоих се едва след като затворих вратата след себе си, облегнах се от вътрешната й страна и вдишах дълбоко. Адреналина който бе подпалил преди минути кръвта ми, започна леко да ме отпуска. Отправих се към банята, изкъпах се на бързо и увих тялото си в меката хавлия. Влязох отново в стаята ми… боже неможех да повярвам, че това бе моята стая. Всичко изглеждаше невероятно, като място достойно само за една принцеса.. а аз незнаех дали го заслужавам. Изведнъж нещо в гърдите ми се сви. Всичко бе прекалено хубаво. ПРЕКАЛЕНО! Това неможеше да е за мен… просто нямаше начин. Аз бях най-обикновена робиня. Часовникът на стената показваше осем без пет… нямах много време. Нямах никакво време. Сгънах кърпата и я сложих на стола, огледах стаята за дрехите ми от вчера, но тях ги нямаше… какво щях да облека? Погледа ми се спря на две огромни врати, гардероба? Насочих се към тях и с бързо движение ги отворих. Това което очите ми зърнаха нямаше думи с които да може да се опише… толкова много дрехи не бях виждала през целия си живот! От елегантни копринени рокли до спортни къси панталони и луксозно бельо… погледа ми неможеше да се задържи на едно място, докато накрая главата ми съвсем не се замая. Сложих ръце от двете страни на челото си и вдишах дълбоко. Не това сега е най-важното! Съсредоточи се! Извиках си мислено. Обърнах се и грабнах първите панталонки, бикини и тениска които докоснах. Облякох ги на бързо и се отправих към вратата. Коридора беше чист или поне така си мислех.

–Добро утро- поздрави ме нежен мъжки глас, точно когато затварях вратата. Подскочих като ужилена.

–Добро утро- поздравих и аз след като преглътнах буцата или по - точно сърцето ми, заседнало в гърлото.

–Хайде да закусим.- добави и се приближи към мен. Инстинктивно сведох поглед надолу и тръгнах в посока към кухнята. Пътя ни до там, макар и кратък премина в пълно мълчание. Неможех да разбера Джейсън… Виктор винаги говореше по- много. Бе лесно да го разчета, но този мъж… той сякаш пазеше всичко в себе си и незнаех какво мисли, в какво настроение е. Въпреки силното си любопитство, не повдигнах главата си към него за да видя лицето му. Не знаех дали мога да си го позволя и дали няма да го ядосам с това си просто действие. Само за секундата в която го бях засекла успях да забележа синята риза с която бе облечен, а малко след това и черните дънки които стояха почти прилепнали по тялото му, през останалото време виждах само обувките му. Лъскаво черно, но не бяха елегантни, а някаква комбинация между спортно и елегантно.

–Добро утро Ани- поздрави я Джейсън когато влязохме в кухнята.-Ухае прекрасно. Какво си сготвила?

–Палачинки за Сандра и от любимия пай на брат ви, Сър – отвърна усмихнато тя.

–Пай…?- каза Джейсън, сядайки на масата- А за мен?

–Еймили направи закуската ви, Сър.

Усетих повече от колкото успях да видя как Джейсън извръща главата си в моя посока. Сърцето ми щеше да изскочи в този момент. Ами ако не му хареса?

–Ти?-тонът му бе въпросителен, но не и гневен. Поех дълбоко дъх и събрах смелост да отговоря.

–Да, Сър.-гласът ми не ме предаде този път

–Сега ще го донеса г-н Робинсън.- каза весело Ани и се отправи към кухнята. След по -малко от минутка се върна с моето ястие в огромна табла, придружено от панер с топли хлебчета и 2 чаши червеникав сок.

–Е какво е- попита Джейсън след като го загледа внимателно, без да помръдва от позицията си.

– Pоt-au-feu el raisin.

–Приготвила си ми телешко месо с грозде за закуска?- неможех да разбера как се чувства от този факт, гласът му не издаваше никакви емоции. И знаеше френски…?

Кимнах нервно. Изгледа ме за още няколко секунди и след това отново се обърна към чинията. С бавно движение взе вилицата от масата, можех да кажа, че няма никакво доверие в ястието пред себе си. Забоде вилицата в една от мръвките и още по – бавно я постави в устата си. В следващия момент цялата стая се озвуча от най- сладкото мъркане което някога бях чувала, дори Ани едва сподави усмивката си и бързо се отправи към кухнята мърморейки си нещо от сорта " няма да ми се налага скоро да му правя закуска " под носа. Секунди след като тя изчезна мъркането спря и бе заменено от нежния му глас.

–Прекрасно е. Може да сложиш и на себе си. Бих искал да обсъдим някои неща след като се нахраним.

–Не съм приготвила нищо за себе си… Сър. Виктор винаги определяше кога мога да се храня.

–Имала си по - малко от три хранения на ден и си била лишавана и от някое от тях! – не беше въпрос.. а както усещах и по- гневния му тон, нямаше и нужда от отговор, затова просто замълчах. – Направи ядене и за себе си и се присъедини ако обичаш.

Не чаках повече нареждания, отправих се към кухнята моментално. Добре, че през нощта успях да разгледам къде Ани държи повечето продукти. Извадих овесените ядки които намерих в горния шкаф и ги приготвих на бързо, поставих ги в стъклена купа и се отправих към трапезарията. На влизане само за секунда погледнах към Джейсън. Храната му стоеше недокосната на масата. Бе поставил ръцете си от двете страни на главата си и гледаше към вече прекалено изстинало ми ястие. Минах от лявата му страна и поставих купичката на пода както го бях научена. Тъкмо щях да коленича когато гласът на Джейсън ме спря.

–Какво си мислиш,че правиш?-попита без дори да отмества ръце от главата си.

–Аз… вие казахте.- дори незнаех какво да му обясня– искахте да се храня с вас, помислих че..

–Че какво? Че ще те оставя да се храниш на пода като някакво куче ли? Казах да се присъединиш към мен… на масата.- повдигнах поглед за да се уверя, че той наистина го бе казал и очите ни се срещнаха. Неговите горяха, но не беше с този пламък който видях в тях предната нощ. Не! Този път пожарът бе от гняв, от тревога и аз незнам от какво… взех паничката и дръпнах един от столовете на масата. След като се настаних до него той започна да се храни. Пръстите на ръцете ми нервно се бяха вплели едни в други върху бедрата ми. Не бях яла от вчера след обяд, а чаят на Ани отдавна бе напуснал стомаха ми. Дори само спомена за приготвянето на любимото ми ястие бе достатъчен за да раздразни празния ми стомах, но въпреки това аз не помръдвах.

–Не си ли гладна?-попита с онзи все още раздразнен тон.

–Гладна съм, Сър.

–Защо не се храниш тогава?- постави вилицата отстрани до чинията си и сви ръцете си една върху друга в юмруци под брадичката.

–Чакам разрешението ви, Сър. Аз… немога да започна без..

–Може да започнеш тогава- сряза ме рязко.- има доста неща които трябва да обсъдим след закуска.

Това и чаках, но точно в този момент вместо да се замисля върху прекрасната храна пред мен, на която бях свикнала от месеци, стомаха ми се сви на топка от думите му. Разговорът който искаше да проведем ме притесни. С треперещи пръсти взех една лъжица и почти насила хапнах първата хапка, но явно само толкова бе нужно на тялото ми за да забрави за всичко друго. Останалата част от храната дори не бях усетила кога изчезна. Джейсън също се хранеше, като от време на време поглеждаше към мен. След като приключих поставих ръцете си обратно на мястото им, а именно върху бедрата ми и пръстите на двете ми ръце сами се вплетоха почти на възел от притеснение. След като и той приключи взе едната чаша със сок в ръката си и ми я подаде.

–Това е за теб.-постави чашата пред мен.

Взе другата, но не отпи от нея… чакаше мен. Едва разплетох пръстите си за да мога да се пресегна към чашата. Червеникавата течност ухаеше невероятно. Отпих малка глътка от нея.. вкусът й бе още по - невероятен. Грейпфрут. Сокът последва храната ми за по- малко от минута, поставих внимателно празната чаша обратно на масата. От обилното количество храна и накрая течността стомахът ми натежа както никога до сега. Почувствах се ужасно отпаднала. Всяко едно движение, дори самото седене в стола ме изморяваше. Очите ми бавно, като че ли имаше слон върху тях, започнаха да се затварят и ми бяха нужни невероятни усилия за да ги държа отворени.

–Благодаря за закуската, но мисля, че ти бях казал да си починеш.- каза след като остави и той чашата си.

–Неможах да заспя- признах аз, дори гласът ми звучеше вече отпаднал.

Той въздъхна тежко преди да проговори отново.

–Трябваше да говорим след закуска, но не мисля, че сега е момента. Отиди в стаята си, аз ще дойда след малко.

Мозъкът ми бе заспал, но тялото ми по инстинкт намери някакви сили в себе си и се изправи. Опитвах се да си обясня защо ме праща в стаята ми и до някъде можех… нуждаех се от сън, но защо щеше да дойде и той? В момента в който го осъзнах вече бях в стаята. Ами сега? Не ми бе дал инструкции къде да го чакам, не ми бе казал какво да направя… това не вървеше на добре! Единственото което можех да направя бе познатото. Застанах в средата на стаята, коленичих и отпуснах тялото върху краката си. С усилие поставих ръцете отпред и главата ми отгоре им. Макар и неудобна, позата ми ме приспиваше още повече. Почти се бях унесла когато чух вратата да се отваря. Сърцето ми ускори ритъма си и очите ми се отвориха ясно.

–Еймили!- Извика Джейсън- какво ти е?

Преди да мога дори да премигна той бе застанал над мен и ръцете му се обвиха нежно около рамената ми, изправяйки ме на горе.

–Чаках ви- отговорих след като бях почти разсънена.

–С глава забодена в пода? Помислих, че ти е станало лошо или че си припаднала? Защо за бога си застанала в подобна поза?

–Това е единствената в която Виктор ме караше да заставам.

Загледа се в лицето ми за няколко секунди, очите му постоянно преместваха точката в която гледат, докато накрая не ги спря на очите ми. Изучаваше ме… нима не ми вярваше на думите?

–Трябва да поговорим и то веднага!- без да ме чака да се изправя сама, ме стисна малко по- силно за раменете и ме изправи. Почти ме носеше до леглото. Остави ме да седна и застана пред мен. Дори да исках, в този момент нямаше как да заспя. Очите ми бяха широко отворени и гледаха черните му обувки.

–Погледни ме- ръката му нежно обхвана брадичката ми, принуждавайки главата ми да се повдигне нагоре. Когато очите ни се срещнаха в погледа му нямаше вече гняв. Всички други емоции бяха отстъпили място на тревогата. За мен ли се тревожеше… или може би аз не бях достойна за него. Това трябва да е! Щеше да се отърве от мен. Бях го разочаровала. Не бях спазила нареждането му да остана в леглото миналата нощ и сега щеше да ме отпрати. Но къде можех да отида… дали щеше да ме върне обратно на Виктор? Сълзите напълниха очите ми и скоро усетих как страните ми се намокриха от тях.

–Хей- каза нежно- защо плачеш?

–Моля ви, Сър не ме отпращайте. Съжалявам. Моля ви, простете ми. Никога повече няма да ви разочаровам.- гласът ми бе по тих от шепот.

–Никъде няма да те отпращам.-увери ме той- Успокои се моля те, за да поговорим.

Преглътнах няколко пъти, като си повтарях думите му като мантра в главата си за да мога да се успокоя.

–Знаеш ли каква си?

Кимнах. Аз бях робиня, задачата ми бе да изпълнявам всяко нареждане на господаря си без да се оплаквам или противореча по какъвто и да е начин. – Виктор бе сигурен в себе си, че ще запомня добре тези думи, когато ми ги каза за първи път и сега след толкова време те наистина бяха запечатани в главата ми, за мое голямо учудване. Толкова ясно ги помнех, сякаш туку-що ми ги бе казал.

–Каква?

–Робиня, Сър. Вие ме притежавате и аз..

–Не си моя собственост- каза обидено и замълча за момент- поне не още!

Направи няколко крачки до средата на стаята и се обърна за да ме погледне.

–Има толкова много неща които не разбираш… толкова много! Нищо от това което ти е било показано до сега не е било истинско. Нищо! – направи няколко крачки към мен и най-неочаквано застана на колене. ПРЕД МЕН.– Позволи ми да ти покажа – хвана ръцете ми в своите – Няма от какво да се страхуваш! Не и когато си с мен. Никога не бих те наранил.

Гласът му звучеше толкова мек и в същото време пълен с надежда. Ръцете му нежно пуснаха моите и започнаха бавно да се движат нагоре към лактите ми, рамената ми, докато накрая не се спряха на нашийника ми.

–Вярваш ли ми?

–Да- признах аз.

–Тогава вече нямаме нужда от това.- откопча внимателно каишката ми и я захвърли на пода. – Щях да го направя много по – рано, но не исках да избягаш… Не мисли обаче, че съм лесен Господар! Ще… - това наистина ли се случваше с мен? Мозъкът ми отново изключи и очите ми се затвориха… исках да се радвам, да кажа благодаря, да го прегърна… всичко избледня в съзнанието ми.- Ще говорим след като се наспиш!

Преди да мога да протестирам, а в този момент аз наистина исках да го направя… нещата които ми казваше сега бяха от голямо значение за мен… той ме повдигна като булка и ме постави в леглото. Ръцете му леко напуснаха тялото ми и веднага усетих липсата им.

–Остани- едва успях да прошепна преди съня да завладее по-голямата част от съзнанието ми.

Имаше толкова неща които да обмисля… толкова много неща можеха да се променят. Щяха да се променят! Хладните завивки неможеха да стоплят тялото ми толкова бързо, колкото ми се искаше. Месеци наред заспивах и се събуждах с треперене и сега това не се промени. Няколко секунди по късно усетих тялото на Джейсън до моето. Обви нежно едната си ръка през кръста ми и ме придърпа към себе си.

–Заспивай. По-късно ще поговорим.


Бележка от автора:

Е какво мислите? Чакам мнението ви ;) бутончето е Review this Chapter