„Първа истина…" 10та глава от "Обрат"

В стаята сега бе светло, но сякаш нищо не можеше да привлече вниманието ми. Всичко бе някак еднотипно и бледо. Тялото ми все още гореше и за първи път от почти година ми бе жега. Погледнах към прозореца. Тъмнината бе превзела по- голямата част от светлината. Може би нощният бриз щеше да ме разхлади малко. Доближих се до прозореца за да го отворя и с всяка следваща стъпка можех все по – ясно да забележа колко изпотени бяха стъклата, може би трябваше да ги изтрия, но изпитах силно желание да не го правя. Това бе малка частица която ми припомни невероятния миг който Джейсън бе споделил с мен. Докоснах леко стъклото с пръст. Усещането беше приятно. Усмихнах се на себе си и натиснах за да отворя дръжката, вдишах дълбоко. Нощния въздух наистина бе по - хладен. Вятъра премина по - кожата ми и разхлади всяка част до която се докосна. Навлякох тениската през раменете си и подадох леко глава навън. Цялото небе бе обсипано с облачета оцветени почти в тъмно синьо, а между тях тук там се забелязваше и някоя звезда. Гледка която ми липсваше прекалено дълго. Бих и се любувала цяла нощ ако вниманието ми не бе привлечено от две ярки светлини идващи от към вратите на имението. Когато се доближи достатъчно можех да забележа, че това бе един огромен камион. Превозното средство се движеше бързо и когато достигна до алеята пред входната врата наби толкова рязко спирачки, че във въздуха около него се появи облак с прах. Веднага от вратата на къщата излязоха няколко бодигарда и се насочиха към камиона. Миг след това Джейсън ги последва. Дори в тази тъмнина можех ясно да го различа от другите мъже. Вървеше бързо и с припряна крачка. Въпреки факта, че съзнанието ми много добре бе разбрало думите му да не мърдам от леглото, някак си неможех да сдържа любопитството си. Снижих главата си надолу за да остана колкото се може по – незабелязана и се загледах в ситуацията долу. Двама от бодигардите застанаха от двете страни на Джейсън, а други четирима се насочиха към задната част на камиона. Шофьора излезе с едно малко куфарче в ръцете си и отиде право пред Джейсън. Застана мирно и му подаде бързо куфарчето. Джейсън го взе в ръцете си и дори без да поглежда към него го подаде на единия бодигард, след което се насочи към задната част на камиона, където ако бях успяла за миг да отделя погледа си от него, щях да забележа, че бяха наредени няколко момичета, обвили ръце около тялото си и с треперещи движения се оглеждаха плахо… сякаш се страхуваха. Бяха застанали близо една до друга, а гардовете помагаха на все повече момичета да излязат от камиона… скоро почти целия двор се напълни с млади уплашени деца. Имаше няколко момчета- разпознах ги само защото бяха голи до кръста и с прашни джинси на себе си. Момичетата също бяха облечени с дрипави и разпокъсани дрехи. Сякаш до сега бяха водели борба за живота си с някоя мечка. Джейсън от начало само гледаше търпеливо как охраната изважда едно по едно децата, но когато, като, че ли и последното бе слязло, той отпусна скръстените си отзад ръце и се насочи към тях. Първите няколко които бяха най - отпред свиха ръцете си близо към лицето си… Джейсън застана пред едно момиче. Погледа му бе концентриран, внимателен… ръката му започна да се насочва към лицето й, реакцията мигновено ме върна назад във времето и страшно познатото чувство ме завладя отново…

За пореден път бях заключена в клетката и като, че ли бях загубила представа за времето. Не усещах краката си. Жестоките удари на Виктор почти ги бяха обездвижили и се наложи да ме влачи по пътя насам. Поредния урок… поредния побой. Колко ли още можех да издържа?

–Еймили- гласът на Виктор дойде от горната стая. Беше бесен!

Започнах да изучавам постепенно движенията и навиците му и по тях разчитах в какво настроение е. Но толкова бързо и силно никога не го бях чувала да се насочва към мен. По дяволите… загазих отново! В ръката си държеше снимки от поредната фотосесия която ми бе направил.

–Колко пъти вече трябва да ти повтарям да се усмихваш мамка му!- докато бе завършил изречението и вече се намираше пред мен и отваряше клетката. – Ставай.

Дори не ме зачака да изляза сама. Хвана ме за косата и буквално ме изтегли от нея. Когато се намирахме в средата на стаята ме пусна и тръгна нервно да обикаля около мен.

–Това е третата подред лента която изхабих напразно!- изрита ме в ребрата- Иде ми да те потроша от бои ако това нямаше да свали цената ти!

Чудно как, но наистина ударите му почти никога не оставяха дълготрайни белези или синини върху кожата ми. До два- три дни щеше да мине и сегашният му удар.А силата с която ме удряше имах чувството, че ме е потрошил вече цялата.

–Ставай- развика се иззад мен.

Направих опит да се изправя, но болката в гърдите ми бе прекалено голяма и се предадох. Това разбира се не го спря да ме стисне силно за раменете и да ме изправи със светлинна скорост. В момента в който го направи ме пусна. Опитах да се задържа, но краката ми нямаха никаква сила в себе си и паднах отново на земята.

–Мамка му- препсува отново и този път застана пред мен. Черните му като катран кубинки бяха лъснати до съвършенство, а в полираното отгоре покритие с парафин се отразяваше лампата от коридора на горния етаж. Приклекна бавно надолу.. в този миг сърцето ми почти спря от ужас. Съзнанието ми започна да си представя всякакви ужасяващи неща на които може да ме подложи този път… но той дори не ме докосна. Ръцете му бяха подпрени над коленете и единствения звук бе дишането му. – Погледни ме.

Страхувах се да го направя… но повече се страхувах какво ще стане с мен ако не го направя. Насилих се да подчиня тялото си на волята си и до някъде се получи. Дланите ми закрепих здраво на пода от двете страни до раменете си и бавно се набрах нагоре... Скоростта ми със сигурност бе го подразнила и очаквах всеки миг да ме зашлеви наново, но той дори не помръдна, оставяйки ме сама да се до горе. Когато се изправих, веднага заключих лактите си за да избегна падане отново. Повдигнах плахо главата си и това което ме (меко казано) учудибе лицето на Виктор. По принцип когато бе ядосан, целия почервеняваше, устните му бяха здраво стиснати в права линия, а погледа като на звяр в клетка… но сега. Сега нещо беше различно. Очите му отново бяха разширени, но сякаш любопитни, изучаващи. Лицето му бе отпуснато и не изразяваше почти никаква емоция. Почувствах се като плюшена играчка пред малко дете. Любопитството с което ме изучаваше бе завладяващо. Стояхме така втренчени един в друг може би тридесетина секунди, след което Виктор бавно започна да движи ръката си в посока към лицето ми. Движение толкова бавно и отмерено, че бих помислила, че се готви да ме погали… може би за да се извини по някакъв начин за действията си или за нещо друго.. незнам. Ръката му почти бе докоснала бузата ми когато проговори.

–Пак ли се опитваш да хитруваш малката?- преди да можех да разбера какво става ръката му бе изчезнала от погледа ми и тогава осъзнах, че не тя бе мръднала на някъде, а главата ми. Остра болка в бузата ми още повече потвърди този факт. Намирах се почти на метър от предишната си позиция, върху ледения под.

–Щом не искаш да си усмихната на снимките поне ще ти добавя цвят на бузите.- извика и стъпките му закънтяха отново в стаята.

Но това тук бе по- различно… ръката му бавно се изправи нагоре и обви тази на девойката, премахвайки я от лицето й, а с другата си нежно я погали по главата. Устните му се разтвориха и някакви думи започнаха да излизат от тях, но неможех да ги чуя. Продължаваше да гледа към нея с онзи поглед… изпълнен с любопитство. Не, че бях очаквала нещо друго от него… той… той беше различен. Не можех или не исках да си представя как удря това беззащитно момиче… но при тази нежност която очите ми срещнаха нещо в мен загоря отново.

Пожарът който тъкмо бе започнал да застива, сега направо пламна като факла… ако това чувство което изпитвах до одеве с Джейсън до себе си бе силно… то това сега направо ме разкъса вътрешно на парчета. Всякакъв вид симпатии и съчувствие се изпариха мигновено. Затворих очите си и се концентрирах. Поех си дълбоко дъх за да се успокоя и да се възпра сама ако мога, от извършване на първата глупост която ми бе минала през главата...а тя определено щеше да ме въвлече в неприятности. Повторих ритуала няколко пъти и отворих очи. Джейсън беше изчезнал, а момичетата в колона по една се отправяха към вратата на къщата.

–Еймили защо не си в леглото- стресна ме гласа на Ани.

–Какво става там долу?- дори не си направих труда да й отговоря, а директно минах на въпроса.

–Това не е твоя работа дете, гледай да не си навлечеш неприятности. Лягай веднага в леглото.- нареди ми за първи път тя и изглеждаше съвсем сериозна в намерението си. Постави таблата с храна, която държеше на нощното шкафче и ме погледна строго с поставени ръце от двете страни на ханша .

Погледа й въпреки сериозността си неможеше да ме уплаши, но мисълта, че Джейсън и бе дал и на нея инструкции ме накара веднага да се отправя към леглото. Определено не исках да го ядосам.

–Не разпитвай никои друг по този въпрос.- започна да мърмори докато пререждаше чиниите в подноса.

–Добре, няма. Но моля те кажи ми какво става. Видях Джейсън т.е. г-н Робинсън… т.е. Джейсън- започнах да пелтеча несигурна и аз точно за какво. Пред Ани спокойно можех да наричам господаря си с рожденото му име…нали? Все пак тя ме беше уверила в това. Поех си дълбоко дъх - Моля те кажи ми какво става? Какви са тези жени?

–И аз не знам много- каза толкова откровено, че неможех да се усъмня в искреността й.– Знам само, че братята Робинсън са добри и помагат на много хора. Няколко пъти до тук ми се бе случвало по сред нощес да пристига камион пълен с млади и беззащитни деца. Те не разговарят много, така, че незнам нищичко от тях, но след един два дни идват хора и ги прибират. Ти си единствената която дойде сама - каза й постави таблата пред мен.- А сега яж преди да е изстинало.

–Какво искаш да кажеш идват и ги прибират? Защо не си ми казала по- рано…-това ли ме очакваше сега и мен? Къде ли ги водеха… горките деца!

–Защото ми е забранено да говоря за това и ако г-н Робинсън разбере, че съм се изпуснала нещо ще ми се стори тясна къщата. Обещай ми да не вършиш глупости и да не казваш на никои. Обещай!- загледа ме сериозно и развя показалец пред носа ми.

–Обещавам.- казах спокойно до колкото можех… Толкова много неща. Трябваше да помисля! Трябваше да обмисля цялата информация преди да взема каквото и да е решение. А и не исках да докарам на Ани някоя неприятност.

–А сега се нахрани и заспивай.- каза и зачака търпеливо.

Кимнах и сложих залък в устата си от нещо… незнам и аз какво. В главата ми имах толкова много въпроси които молеха, направо крещяха за отговор… Първо- Кой по дяволите бе Джейсън Робинсън? Какви са тези деца които пристигнаха преди малко? Вариантите които съзнанието ми започна да обмисля ме изплашиха до смърт… ами ако той беше замесен с отвличания, контрабанда на деца и всякакви подобни неща? Виктор никога не бе споменавал името на шефа си, но много често го бях чувала да разговаря с него по телефона… Второ- какво ли правеше папка с моето име на бюрото му? Какво имаше вътре?

Трябваше да разбера! Трябваше да избягам ако това бе истина! Трябваше да отида в полицията и да им разкажа всичко! Но как…? Бъди силна! казах на себе си и оставих таблата отстрани на шкафчето. Сгуших се в меките завивки и се престорих на заспала. Дори да исках в този момент неможех да заспя. Сърцето ми прескачаше като лудо и можех да усетя ударите му чак в главата си. Вратата леко се отвори и бързо затворих очи. Джейсън? Стъпките бяха тихи и неможех да ги разпозная. Които и да бе се доближи до леглото и след миг тишина се отправи обратно към вратата, като изгаси лампата когато стигна до нея. Затвори леко вратата и вече нищо не се чуваше…

Не помръднах още известно време. Отброявах на ум секундите за да съм сигурна, че когато реша да направя това за което се канех никои нямаше да е буден. Премислях го няколко пъти и… това бе единственото решение! Аз трябваше да знам истината!

Когато отворих очи и погледнах към часовника на шкафчето до мен 00: 17… бях почти близо в отброяването си. А и таблата с храната липсваше. Ани. Отместих завивките и се изправих леко. Отидох на пръсти до вратата, съзнавайки, че съм облечена само по тениска и бельо, но надали някои щеше да е буден по – това време на нощта за да ме види. Отворих леко вратата и подадох глава. Огледах целия коридор. Беше тъмно, но очите ми се бяха приспособили отдавна към мрака и можех лесно да различа дори малките предмети, като картини и вази в коридора за да не се блъсна в тях. Тръгнах към кабинета на Джейсън. Място на което щях да получа поне част от отговорите които гризяха съзнанието ми. Стъпвах на пръсти и се движех възможно най- бавно, за да съм сигурна, че няма да сбъркам и да стъпя някъде където не трябва и да събудя цялата къща. Лесно намерих кабинета, но когато застанах пред вратата ме осени една ужасяваща мисъл- ами ако бе заключен? Натиснах леко дръжката надолу и за мое успокоени вратата се отвори безшумно. Въздъхнах с облекчение и пристъпих напред, като затворих след себе си. Кабинета бе тъмен. Слабата светлина идваща от лампите в двора, през прозорците обаче ми бе достатъчна за да се ориентирам. Застанах до бюрото. Папката с моето име бе най- отгоре,както одеве, а до нея бе черното куфарче което видях, че Джейсън получи от шофьора. Знаех, че няма да имам много време и трябваше да избирам. Грабнах папката с името си отгоре и отворих първата страница. Това от което най- много се изненадах бе, че на първата страница се намираше моя снимка! Снимка която Виктор ми беше правил! Значи се познаваха! Може би Джейсън бе негов шеф? Може би той беше отговорника за моето отвличане и за отвличането на тези деца… може би хората които идваха тук бяха като Джейсън- доминанти и той им продаваше момичета? Усетих как сълзите започнаха да пълнят очите ми. Как бе възможно толкова млад и красив мъж да бъде замесен в подобен долен бизнес? И как трябваше точно на мен да се случи това! Преглътнах за да върна сълзите си назад и прелистих страницата. Там намерих още няколко мои снимки една от които си спомних точно кога бе направена:

След като бутнах трипода и той падна на пода Виктор се обърна светкавично.

–Някои има нужда от още уроци.- насочи се към мен и ме хвана за гърлото. Преди да мога да реагирам по какъвто и да е начин бях залепена за стената, а ръката на Виктор се увиваше все по- силно около гърлото ми.

–Спри моля те..- едва казах с последен дъх.

–Ще те науча да кротуваш!- извади от джоба си нещо подобно на въже и го уви около лявата ми китка, стисна силно ръцете ми и ги доближи една до друга след което уви и дясната. Въжетата направо се впиха в кожата ми, дори да исках неможех да извадя дланите си от тях. С една ръка ме хвана за дланите и ме затегли на някъде. От началото се дърпах, но колкото повече го правех, Виктор толкова по – силно стискаше ръцете ми, докато накрая болката не бе по – силна от желанието да се измъкна и аз спрях. Насочихме се към входната врата. За първи път от 3 дни щях да изляза от къщата. Може би щях да успея да се измъкна… Виктор отвори вратата и ме затегли към задната част на къщата. Огледах внимателно цялата околност. Беше прав по – рано когато ме бе предупредил, че никои няма да ме чуе, независимо колко силно викам. Голо поле… и в далечината гора. Ето тук се намирах.

–Един от най-важните уроци ще те науча сега.

–Моля те спри. Боли ме. Моля те!

Виктор рязко спря и се обърна към мен. Очите му се заковаха върху моите и това накара сърцето ми да се смрази. Постави пръст върху устните си.

–Не така! Само усложняваш нещата. Ако кажеш още една дума ще те държа тук затворена за 3 дни.

3 дни? 3 дни? А сега за колко имаше намерение да ме затвори.. и най – важното къде?

–Моля те недей. Сприии – извиках когато почти се спънах от силата с която ме задърпа.

–Казах ли ти нито дума?- спря се отново и извади връзка с ключове. Без да ме пуска с едната ръка започна да прехвърля чевръсто ключовете, докато не откри този който търсеше. Започнах да се оглеждам къде точно се намирахме. Бяхме на десетина метра от къщата на голото поле… за къде за Бога му бе този ключ? И тогава Виктор се наведе надолу, опирайки с ръка земята. Чак сега можех да забележа катинара който бе оставен долу… закачен за 2 малки железни куки. Отключи набързо катинара и го махна от едната кука като го затегли нагоре. С него се надигна и цяло парче земя… може би около метър назад. Очите ми се разшириха като видях черната дупка която зейна пред очите ми.

–Мислех да те държа тук до довечера, но май ще се наложи да удължим периода. – хвана ме за косата толкова силно, че главата ми се килна назад.– В ямата ще се научиш да кротуваш!

Бутна ме напред и дори да го бях предвидила, нямаше как да се задържа. Краката литнаха във въздуха и усетих как започвам да падам. Дупката в която паднах не бе дълбока. Стигаше малко над главата ми, но при контакта на краката ми с земята, кракът които все още не ми бе зараснал ме заболя адски. Извиках с пълно гърло.

–Няма полза от писъците ти. А сега бъди добро момиче и си научи урока, за да не се налага друг път да го повтаряме пак. – и с това затвори капака над главата ми!

Не вярвах, че ще мога да издържа повече от пет минути на това място… тъмнината ме плашеше, но тясното пространство в което се намирах още повече! Опитах се да не викам. Сложих ръка пред устата си, а другата натиснах отгоре и започнах да вдишвам дълбоко през носа. Със затворени очи ми бе по- лесно да се средоточа. Не трябваше да допускам паниката да надделее. Знаех, че Виктор точно това иска. Предполагам сега бе още отвън и се надяваше всеки момент да започна да викам и да се моля, да ме пусне. Нямаше да му направя това удоволствие. Нямаше да му се дам толкова лесно! Започнах да мисля за детството си, за приятелите си… за голямата ми любов – Джон! Така ми бе по – лесно… прехвърлих на ум всички моменти в които тайно се любувах на красивото му тяло на футболното игрище. Предполагам умишлено тренираше без фланелка, но аз нямах нищо напротив! Никога не бяхме говорели… никога дори не бе поглеждал към мен, сякаш не съществувах… но реших, че когато успея да се измъкна от тук, щях да променя този факт! Щях да го накарам да ме забележи!

Часовете се нижеха бавно… ден ли бяхме още, колко време мина? Започнах да огладнявам, докато накрая стомаха ми не започна да пари от болка. Исках да се извъртя, но пространството беше прекалено тясно за каквито и да е движения… дори неможех да седна. Почвата под краката ми бе влажна и краката ми почти измръзнаха. За натъртения ми крак това беше добре, поне нямаше да отече още повече от удара… но за другия? Трябваше да потърся изход от тук. Едва вдигнах ръцете си, прималели вече от изтощение и натиснах с всичка сила, дървените греди над главата ми помръднаха около сантиметър, но не достатъчно дори за да видя какво бе времето отвън. Пръстите ми попаднаха в малки резки наподобяващи следи от нокти. Колко ли момичета бе затварял тук Виктор? На колко деца бе причинявал това?

Опитите ми да избутам капака бяха напразни, опитвах няколко стотин пъти, докато накрая в мен не остана никаква енергия. Ако Виктор бе сериозен в намерението си да ме остави така 3 дни може би тук щях да си умра… незнам колко време мина… часове, дни? Заспивах ли или припадах, но когато над главата ми се появи някаква светлина дори неможех да разбера от къде идва и къде се намирам. Някои изтегли тялото ми и промърмори нещо, което не успях да разбера и след това отново изгубих съзнание.

Виктор така и не ми каза колко време съм била в онази яма, но след това ми трябваха няколко дни за да се възстановя и да започна да ставам.Не исках никога повече да бъда на онова място. Затова и на следващата фотосесия изпълнявах всяка негова команда. Усмихвах се, макар, че ми се плачеше отвътре.

Отместих снимките и на бял лист под тях бе написано:

Име: Еймили Даниел Съмър

Дата и място на раждане: 03.06.1992 година, Мичиган.

ЕГН: 9206033440

Ръст:177см.
Цвят на очите: кафяви

Последен адрес: Мичиган, Уейн, Детройт, Стивънсън 13002, етаж 3.

Родители: Меридит и Даниел Съмърс.

В неизвестност от : 03.06.2010 година, 00:30 часа.

Начало на разследването: след подадена жалба от родителите на 03.06.2010г.

Назначен следовател: сержант Допкинс.

Продължителност на разследването: Започнато на 04.06.2010г в 6:30 часа в регионите Арайз, Сънсет таун, Магхолидей и Вайпър. Разпитани са случайни свидетели, познати и роднини на изчезналата. Издирваното лице наричано с прякора Ем, не бе открито. Разлепени са постери из окръга.

След края на разследването лицето бе причислено към отдел „Безследно изчезнали". Издирването бе прекратено на 10.06.2010год. след като служителите попаднали на женски труп, чието описание съответствало на това на гореспоменатото лице. След изследванията направени от моргата била установена причината за смъртта : нападение от диво животно. Лица идентифицирали трупа: Меридит и Даниел Съмър.

От 22.06.2010година Еймили Даниел Съмър е обявена за мъртва и премахната от списъците в отдел „Безследно изчезнали" и вписана в регистъра на Централната морга МБАЛ"Свети Матей"…

Ръцете ми започнаха да треперят и едва разчитах буквите, а бях стигнала едва до средата на листа.

Значи родителите ми наистина се бяха отказали да ме търсят… вярваха, че съм мъртва. Прелистих на следващата страница… какво още можеше да има за мен… та аз вече бях обявена за мъртва.

На следващия лист с химикал и много, много грозен почерк, който бих разпознала винаги бе написана кратка бележка с телефонен номер, адрес и сумата която трябва да се заплати „половин милион щатски долара"… най- отдолу моето име. Моето име и бонус от приложени снимки.

–Нареждането е да обикаляме на всеки час всички коридори, затова стига си мрънкал- чу се слаб глас почти пред вратата. Изтръпнах. Папката която се намираше в ръцете ми се изплъзна и падна на пода. Наведох се светкавично и започнах да събирам листата с треперещи пръсти.

–Ако си спал колкото мен и ти щеше да се оплакваш да знаеш какъв скандал ми двиг…- започна друг по- унил глас.

–Шттт чу ли това?

–Кое?

Напъхах всички документи обратно и я оставих на мястото й, осъзнавайки, че имам по- малко от три секунди преди да ме спипат. Изтичах на пръсти до задната част на бюрото и се скрих зад него.

–Шум. Идва от кабинета. Ела - и след миг вратата се отвори.

Тишина… гробна тишина. Можех да си представя как оглежда внимателно цялото помещение затова се стараех да не мърдам нито милиметър от неудобната си позиция. Краката ми опираха в земята само на пръстите ми, дланите ми ми помагаха малко да запазя равновесие и да задържаха тялото си… но нямаше да издържа още много.

–Човече причуло ти се е. Хайде да продължим.- вратата се затвори и гласовете станаха много по- слаби- Да знаеш, че маи не само аз имам нужда от една добра доза сън. Имам предложение, на следващата обиколка…-накрая напълно изчезнаха.

Въздъхнах с облекчение и се изправих. Трябваше да се махна от тук моментално. Пътя към стаята ми бе по – труден от колкото този към кабинета и не защото имаше някои, а защото главата ми бе пълна с още повече въпроси. Затворих вратата след като влязох и се насочих към леглото. Ориентацията ми в тази стая бе много добра и нямаше нужда да пускам лампата за да разбера къде е спалнята. Почти бях стигнала до леглото и се канех да се покатеря по него от долната страна, когато се ударих в нещо… в някои!

–Мисля, че този път бях ясен, когато ти казах да не напускаш стаята си!

–Аз.. аз.- строполих се на земята. Трябваше ми време преди да се изправя пред него. Преди да се осмеля да го попитам какво търси папка с моето име на бюрото му.

–Съзнателно този път не изпълни нарежданията ми.- гласът му бе гневен, но идваше от едно място, не се движеше.–Съвсем умишлено си излязла от стаята си и си била някъде из къщата след като ти казах да не мърдаш от тук!- е сега вече беше бесен…

Съзнателно- да… но не и умишлено. Просто исках да знам истината.

–Сър аз-започнах плахо

–Тишина! Съзнаваш ли колко опасно нещо си предприела на своя глава? Охраната е можела да те помисли за… някоя друга.

–За някое момиче от камиона ли?- попитах смело. Може би щеше да ми каже истината…

–Да.- въздъхна тежко.–За някое от момичетата в камиона. Можеше да пострадаш.

–Защо? Какво са направили те? Защо ги държите…?- исках да кажа като животни… но несмеех да прескоча.

–Те не са направили нищо! Те са жертви на насилие, отвлечени от домовете си, от училище, от улицата малтретирани, някои почти до смърт момичета. Помагаме им да се върнат при семействата си. Даваме им шанс да започнат живота си отначало. Да забравят за този кошмар който са изживели.

–Но… защо тогава … охраната?

–Те ги защитават, но психическата травма която е нанесена на тези девойки е много силна и те се страхуват от всеки мъж. Ще имат възможността да говорят с психолог за това, когато се приберат. ФБР ще поемат нещата утре сутрин и всички ще бъдат транспортирани по домовете си.

–Как ги открихте?

–От месеци следим каналите за контрабанда и трафик на хора.

Сега вече можех да си обясня татуировката на врата на Том… той беше полицай или предполагам нещо подобно.

–Щом от утре поемат ФБР, ти за кои работиш? – вместо обяснение на вече възникналите в съзнанието ми въпроси, аз се затрупвах с още и още…

–Това вече немога да ти кажа. Поне не и за момента.

Усетих как ме докосва в тъмнината. Ръката му намери коляното ми и вместо да се уплаша и да се отдръпна назад аз не помръднах.

–С мен си в сигурни ръце.- и ето тук съзнанието ми му повярва безрезервно… но какво тогава търсеше папка с моето име на неговото бюро?

Трябваше да го попитам! В тази папка имаше информация не само от полицията ами и от Виктор. Как е възможно това?

–Ами аз? Какво ще стане с мен? Открих… - и ето тук усетих, че издадох повече информация от колкото трябваше

–Какво си открила? Къде си била?- гласът му звучеше разтроено.

–В кабинета Ви… Сър. Аз съжалявам, но миналия път когато бях там видях папка с моето име и…

–И неможа да дойдеш при мен с въпросите си, а трябваше да се измъкваш посред нощес, да се излагаш на опасност? Нима не ти дадох отговор на всеки един въпрос до сега?

–Да.- признах и неможех да спра сълзите си. Джейсън бе отговорил на всеки мои въпрос без заобиколки. Не ме бе наранил по - никакъв начин. Нямах право да постъпвам така… и все пак го направих!

–Теб те открих по - същия начин както тези момичета. Мъжът от който те взехме е само една пионка, щяхме да го заловим, но издирваме шефа му месеци наред… все намира начин да се изплъзне.

Това означаваше ли, че и мен щеше да върне при родителите ми?

–Ами… аз ще видя ли родителите си?

–Ако желаеш. – отдръпна се от мен и се запъти към другия край на стаята. След миг лампата светна и аз инстинктивно го потърсих с поглед.

Беше застанал до вратата и гледаше към мен. Тялото му все още бе обърнато настрани. В синята риза и черният панталон с който сега бе облечен изглеждаше по – официално, някак делово. Лицето му бе сериозно, но очите… очите му бяха тъжни.

–Не бих те задържал на сила.- призна откровено.-Ако това е което искаш, още утре сутрин ще те откарам лично до Детройт и ще те предам на родителите ти.

Той ми даваше избор? Даваше ми разрешение да си тръгна. Да се върна при семейството си? При приятелите си? Да бъда отново себе си… но коя всъщност бях аз? Родителите ми винаги се караха с мен за нещо, приятелите ми се брояха на пръстите на едната ми ръка, а аз самата… незнаех коя съм. Изведнъж желанието да се върна към нещо толкова старо и почти забравено, да избягам… да си тръгна от това място… от Джейсън ми се видя немислимо. Тръгна бавно към мен и когато бе на не повече от метър спря. Стана нещо немислимо. Нещо което никога не бих и повярвала, че бе възможно да се случи. Мъжът пред мен падна на колене, а в погледа му бе изписана невероятна болка. Златното слънце бе станало кафяво, а небесното синьо тъмно като морето. Сълзи проблясваха в очите му като малки диаманти.

–Искаш ли да си тръгнеш Еймили?

–Аз… аз. – незнаех какво да кажа. Дилемата в сърцето ми ме разкъсваше на парчета. Чувствах се невероятно объркана.

–Само кажи да и ще стане.

–Аз… незнам. Има още толкова неща… - защо бе избрал точно мен? С какво бях по – специална? Защо аз самата не можех доброволно да си тръгна. Едно просто 'ДА' и целият този кошмар щеше да свърши. Всички страхове, всичката болка щеше да приключи… и аз никога повече нямаше да видя Джейсън.

Ето тази мисъл вече беше адски болезнена. Незнаех с какво ме привличаше този мъж, но неможех да си представя, че един ден няма да го видя повече.. че това може да стане още утре!

–Наистина не искам да си тръгваш.

–Защо? – Ама, че тъп въпрос зададох… та той искаше робиня и си беше купил такава. Ако това на бележката написано от Виктор бе вярно…и то за доста солидна сума.

–От момента в който видях снимката ти аз… те поисках.

Дъхът ми секна за секунда. Очите на Джейсън гледаха право в моите и отражението там бе на едно изплашено момиче. Тя гледаше невярващо в този мъж и лицето й го издаваше.

Ръцете на Джейсън се увиха около раменете ми и разстоянието между нас се скъси още повече.

–Аз искам да бъдеш с мен Еймили. По – всеки възможен начин. Искам да прекарвам дните и нощите си с теб.

–Ами нещата който Виктор ми беше казал за този свят, аз никога не съм…- исках да му обясня, да му кажа, че не съм правила секс през живота си, а Виктор ми бе показал част от това което ще се изисква от мен като робиня. Болката… това не бе нещо което исках да изпитам и от Джейсън, но той ме прекъсна.

–Знам, че не си и това може само да ме радва. Онзи свят за който говориш е съвсем различен от това което онова говедо ти е казало. Позволи ми да ти покажа този свят, моя свят!

–Ами болката?- това бе нещото от което най – много се страхувах и не исках да усещам никога повече.

–Болката не винаги е лоша. –той сериозно ли говореше? Как може да не е лоша –Аз ще ти покажа как може да изпитваш удоволствие от нея, стига да ми се довериш.

Поклатих глава в знак на отрицание. Неможех да повярвам, че подобно нещо е възможно и преди да мога да реагирам Джейсън прокара ръката си бързо към врата ми и ме стисна като в същото време устните му се разбиха върху моите. Притисна тялото ми назад докато не опрях пода с гръб. Тялото му бе съвсем леко притиснато върху моето, но можех да усетя колко твърди бяха мускулите под ризата му. След като нямаше вече на къде да се отдръпна, отпусна врата ми и нежно започна да гали рамото ми. Пръстите му затанцуваха надолу по ръката ми, докато езикът му съвсем леко галеше моя, изкушавайки ме за още. Когато стигна до китката ми я обви здраво и я издърпа над главата ми. Устните му се притвориха леко и след миг зъбите му бяха обвити около долната ми устна. Стисна леко от което усетих как тялото ми се извива, но не от болка, а от жажда за още. притиснах корема си в неговия и усетих как захапката стана още по – силна. Лек стон се отдели от устните ми и закънтя в стаята, последван от този на Джейсън. Отдели устните си от моите, задъхан не по - малко от мен и опря челото си в моето. Нужна му бе около минута за да нормализира дишането си.

–По добре да спрем.- затвори очите си.

–Защо?- едва отвърнах изпод дъха си. Устните ми копнееха отново да се опрат в неговите.Имах нужда от още.

–Не бих направил нещо против волята ти. А за това се изисква висока концентрация. – усмихна се леко- ти ме разсейваш.

Неможах да се сдържа и аз се усмихнах.

–Имаш невероятна усмивка.- прошепна нежно и се отдръпна назад. – Нараних ли те? – попита изненадващо.

–Не – отвърнах бързо.

–Видя ли, че болката не винаги е лоша?

Замислих се за момент и прокарах пръсти през устните си. Бяха леко изтръпнали, но предполагах, че това се дължи на целувката… и тогава се сетих, че той ме беше захапал. Докоснах точно мястото на което зъбите му бяха преди минута, кожата почти се бе върнала към нормалното, но съвсем леко можех да усетя следите които ми бе направил. Усмихнах се. Джейсън беше прав, в това усещане нямаше болка, изпитвах единствено… удоволствие.

–А това е само началото - каза изведнъж и ме извади от мислите ми.– Всичко може да бъде много по – силно, стига да ми позволиш.

Исках го. Исках това усещане. Исках всичко което този мъж ми предлага.

–Добре, ще остана с теб!- заявих твърдо.

Джейсън се усмихна широко, а усмивката му озари цялото му лице. В този миг сякаш слънцето изгря и сърцето в гърдите ми започна да бие по - силно.

–Сигурна си, че това е което го искаш?

–Да, сигурна съм. Искам да остана с теб.

–Искам да знаеш, че си тук по собствено желание. Може да си тръгнеш когато пожелаеш. Аз все още съм твой Господар, но ти трябва да си с ясното съзнание, че това е по – твоя воля, а не защото си задължена да го правиш!

Кимнах в съгласие.

–Ако имаш някакви въпроси, ще се радвам да ти отговоря, преди да започнем.

–Как така си полицай, така да се каже- повдигнах вежди срещу него, за да му припомня, че не бе уточнил точно за кои работи, а той явно бе усетил намека и се усмихна леко– и в същото време си и… такъв?

–Всеки човек се ражда такъв какъвто е. Колкото до професията, не харесвам когато някои се измъква безнаказано от престъплението си. Всеки трябва да носи отговорност и да понесе последствията от действията си.- наведе главата си надолу и се загледа в оголените ми бедра с което усмивката почти изчезна от лицето му- Което ме връща отново на теб…

УПС! Преглътнах буцата която заседна в гърлото ми при тези думи и се опитах да се оправдая… но Джейсън постави пръст пред устните ми.

–Не съм забравил за това. Изправи се.- краката ми като, че ли по - бързо реагираха на командата му от колкото мисълта ми и след миг бях изпъната като струна пред него.

Джейсън се усмихна съвсем леко и започна да обикаля с бавни стъпки около мен.

–Нарушила си забраната ми да излизаш от стаята, не си си изяла цялата вечеря и най – важното НЕ дойде при мен когато имаше въпроси!

–Ааааз…- прошепнах плахо.

–Шшшшш без оправдания. Действия и последствия, нали? Дай си ръката.- застана пред мен очаквайки ме да дам доброволно ръката си.

Нужен ми бе само миг за да премисля всичко. Да аз наруших забраната! Да не изядох цялата вечеря, но кои би дори помислил за ядене при цялото това напрежение… и най- важното не отидох при него когато търсех отговори! Всичките ми действия бяха извършени без да помисля за последствията…

Повдигнах ръката си бавно и я поставих в тази на Джейсън. Пръстите му нежно обвиха моите и ме затегли в посока към леглото. Дори не исках да мисля за това което предстоеше. Тайно се молех само да няма болка… или да мине по – бързо ако има такава. Но той ми беше обещал, че няма да има нали? Беше ми обещал да ми покаже един различен свят от този който Виктор бе създал в съзнанието ми. Може би… повече го направих от любопитство. Исках да разбера Джейсън. Да вникна в света, в съзнанието му и това бе най – добрия начин.

Затънала в мислите си аз вече се намирах пред леглото. Разтърсих леко глава, за да се отърва от всичко което можеше да ме разсее и се концентрирах напълно върху мъжът пред мен. Джейсън повдигна леко ръката ми, насочвайки ме да се покатеря на леглото и я пусна. Така и направих. Настаних се на средата на леглото и скръстих краката си в индийска поза.

–Легни назад- нареди ми нежно.

Така и направих. Поставих глава на меките възглавници и се загледах в ръцете му. А те започнаха бавно да разкопчават копчетата на ризата му и когато и последното бе премахнато, той хвана ризата малко под яката и я задърпа надолу по раменете си. За първи път виждах тялото му голо до кръста. Изглеждаше великолепно. Бе застанал с лице към мен, а очите ми неможеха да спрат да се разхождат по тялото му. Определено този мъж знаеше как да се поддържа. Съвсем лек загар се виждаше по- гладко избръснатите му гърди. Ръцете му бяха доста тонизирани, но някак му отиваха. Не изглеждаше прекалено масивен или груб, въпреки размерите си. Релефният му корем и ясно изразените плочки по – него се показаха още по - изразително, когато ризата му падна до китките и той се стегна за да я извади от тях и я метна до краката ми.

–Помниш ли урокът ни от миналия път?

–Да- казах и се усмихнах на спомена.

–Това сега ще е малко по - различно. Трябва да се научиш да идваш при мен когато имаш някакви въпроси, а не да действаш на своя глава.

–Как та…

–Без повече въпроси.- прекъсна ме. – Вдигни ръцете си.

През тялото ми веднага премина една топла вълна. Какво ли следваше?

Хвана ме за лявата китка и я придърпа към края на леглото. Извади от нощното шкафче една тънка като коприна лента и завърза я около китката ми, и след това я уви около пръстите ми. Пусна парчето плат и се насочи към другата част на леглото. хвана висящата ми във въздуха дясна ръка и извади белезници от задния си джоб. С ококорени очи гледах как затяга белезниците за ръката ми и след това за таблата на леглото. Изправи се отново и излезе от стаята…

Колко време мина? Може би три- четири минути преди да се върне отново с още лента в ръката си. Завърза двете крайчета едно за друго, остави лентата на леглото и с ръка повдигна брадичката ми, докато погледите ни не се срещнаха отново.

–Ключът за белезниците е в мен. Ако през нощта се нуждаеш от нещо или каквото и да е друго, само дръпни въженцето и аз ще дойда да ги махна. Ясно?

Кимнах в знак на разбирателство… момент? Това ли щеше да ми бъде наказанието? Да стоя заключена в стаята си! Да определно бе по различно от миналия път, но неможех да разбера с какво по - точно това трябваше да се води за наказание.

–Нуждаеш ли се от нео преди да тръгна?- попита, но сякаш във въпроса му имаше някакъв под контекст които неможех да разбера и което моментално ме накара да забравя предишните си мисли и да се вспусна в размисли какво точно се опитваше да ми каже.

–Не, благодаря.- казах несигурна.

Джейсън само се усмихна леко... сякаш знаеше нещо което аз незнам.

–Лека нощ Еймили.

–Лека нощ Сър.

Изправи се от леглото и в бавни стъпки се насочи към вратата, а в ръката си държеше другия край на въжето.

– И Еймили- каза изненадващо.– Наспи се добре. Утре вечер сме на благотворителен бал.