- Веси въздъхна и сграбчи Лекси за ръката, когато приятелката й за пореден път се препъна и залитна към земята. Намираха се насред гората и , заедно с принцовете, вървяха по една от тесните, криволичещи пътечки.
- Та, какво казваше, че се е случило вчера? – промърмори по- малкото момиче, което едвам влачеше краката си, а главата й я цепеше ужасно.
- Не съм ти казвала... – промърмори Веси и се прозя.
- И защо, мамка му сме навъ 30 сутринта?! – извика по-силно Лекси, така че останалата част от групата да я чуе.
- Отиваме на лов! – ухили се Кай и , докато минаваше покрай нея и закачи на врата един бинокъл.
Лекси го изгледа свирепо, но нямаше силата да спори, камо ли да го махне.
- А какви животни ще търсим? – полюбопитства Веси, вдигайки поглед към Сухо, който яздеше бял кон от дясната й страна.
- Имаме оплаквания от селяните. Твърдят, че нещо като побеснели хипогрифи ги нападали, докато обработват земите си. Също и огнемети бълвали огън и опожарявали реколтата.
Момичетата потръпнаха, но не казаха нищо.
- Спрете! – извика изведнъж Sehun и всички заковаха на място. – Чух нещо. – допълни момчето. - Слушайте... Това не вили се струва като... плясък на криле?
- ЗАЛЕГНЕТЕ ВСИЧКИ! – изкрещя Чанйеол и останалите изпълниха нареждането, хвърляйки се на земята. Сухо и Д.О. скочиха от конете си и се снишиха при останлите. В този момент над тях прелетяха 2 драконовидни същества, чиито тела бяха покрити с люспи, подобни на стомана, червените им,малки очи гледаха побесняло наоколо, огромните им зъби изглеждаха страховито. Съществата се снишиха надолу и избълваха огън. Чанйеол реагира моментално, подхващайки жарката струя, разпръсвайки я на всики посоки. Мощните криле на драконите, които бяха големи, колкото една улична лампа всяко, се раздвижиха силно, създавайки силен вятър.Беше толкова буен, че момичетата усетиха как започват да се търкалят назад. Лекси вкопчваше пръстите си в почвата, но нямаше резултат.
- Съберете се един към друг! – изгрещя Д.О.
Изведнъж над всички се образува купол, който ги закри. Вътре настана пълен мрак, а звуците ,от ръмженето на зверовете, заглъхнаха. Чуваше се единствено учестеното дишане на хората вътре.
- В-веси? – попита плахо Лекси, като започна да се оглежда на всички посоки, но накъдето и да се обърнеше, беше еднакво – черно.
Не последва отговор.
- Не се шегувай с мен, моля те! Знаеш, че мразя тъмното...
- Мразиш тъмно? – засмя се Чанйеол. – Тогава да олесня положението?
Младежът понечи да щракне с пръсти и точно, когато се появи малка искра, беше полян с толкова количество вода, колкото можеше да поберат 3 чаени чаши.
Момчето започна да кашля, плюейки водата, като триеше лицето си.
- Ей, пръскаш ме! – извика Д.О
- Не съм аз виновен, че Сухо е от гъбоподобните и обича да е мокро и влажно навсякъде. – изсумя Чанйеол.
- Щеше да ни запалиш бе, кретен. – изръмжа лидерът.
- Ъм... – обади се Лекси. – Аз все още не мога да разбера защо Веси не ми отговаря... Веси, сърдиш ли ми се? Ако е за това, че изядох шоколадовия ти пудинг без разрешение...
Внезапно писък, който бе толкова силен, че успя да проникне в купола, накара всички да изтръпнат.
- ВЕСИ! – извикаха Сухо и Лекси в един глас.
Веси отчаяно пълзеше назад, по-далече от драконовидните същества, за които тя се бе превърнала в доста лесна плячка. Момичето гледаше уплашено ту единия, ту другия звяр, без да знае какво да направи. Докопа с едната си ръка голям камък и , когато едното животно се спусна към нея, за пореден път, го запрати към главата му. По някаква случайност, камъкът удари в окото на дракона, той изръмжа яростно и полетя отново нагоре. Веси нямаше време да си отдъхне, изправи се бързо и с треперещи крака се затича навътре в гората, където клоните на дърветата пречеше на летящите същества. Опитваше се да бяга колкото е възможно по-бързо, в резултат на това, кракът и се закачи за издаден корен и момичето се струполи на земята.
- Махни купола! – изкрещя Лекси, без да знае накъде да погледне, заради тъмницата.
- Рисковано е. – отбеляза Д.О. – Не сме сигурни къде са драконите.
- Не ми пука! Ако вас ви е страх да излезете, ще изляза сама!- запротестира момичето. Изправи се, отиде с бавни крачки до стената, стараейки се да не настъпи някой, след което започна да блъска и рита с крака.
Внезапно усети ръце около кръста си.
- Спри. – каза Кай в ухото й, след което я принуди да седне отново, държейки ръката й за всеки случай. – Нищо няма да разрешим с блъсканици и удари. – добави той. – Сухо?
- Д.О, когато свалиш купола, ни уведоми кога го правиш. Щом останем на открито, ще се разделим по двойки. – започна да говори лидерът. – Кай, ти заведи Лекси на безопасно място, заедно потърсете Веси. Аз и Чанйеол ще се опитаме да заблудим съществата. Д.О и Sehun, старайте се да привлечете вниманието им. Разбрано ли е?
- Да! – извикаха всички от ЕХО.
- Добре... – продума Д.О, когато всички един по един се изправиха. – СЕГА! – изкрещя и след секунди, слънчевата светлина ги заслепи. Всички се разпръснаха така, както им бе наредено.
Кай грабна ръката на Лекси и я повлече след себе си. Внезапно бяха пронудени да спрат, когато единият дракон избълва огън, чийто червени езици препречиха пътя на бягащите. Младежът хвърли поглед към Лекси, виждайки че вече е доста уморена. Тя го погледна и му се усмихна леко, прикривайки умората. Той я затегли настрани, така че заобиколиха огъня и отново хукнаха към гората. В този момент обаче един от зверовете плясна силно с криле, от което двамата се струполиха на земята. Лекси стисна зъби, щом болката, от раздраното й до кръв коляно, я застигна. Кай се добра до нея, заставайки отгоре й, притискайки я надолу, щом съществото се сниши над земята и прелетя на сантиметри от тях.
- Добре ли си? – попита я, а тя кимна.
- Дай да видя.
- Не. – отсече тя. – Хайде, ще се върнат... – Лекси понечи да се изправи, но той я хвана за лакътя и я измести в скута си.
- Трябва да знам какво си способна да направиш във всяка ситуация. – отбеляза, повдигайки внимателно крачола й. Въздъхна, след което я вдигна на ръце и тръгна отново.
- Мога и сама да вървя! – извика тя, но той не й обръщаше внимание.
Чанйеол и Сухо се затичаха към напред, започнаха да подскачат и махат, за да привлеат вниманието на драконите. Когато видяха, че се устремяват към тях, протегнаха ръцете си. Огнена и водна струя се сляха в едно, образувайки гъста мъгла. За секунди, не се виждаше абсолютно нищо. Зверовете загубиха ориентация и се сблъскаха едни в други, стоварвайки се на земята.
- Добра работа. – ухили се Сухо и двамата удариха ръцете си.
- Знаете ли, не искам да ви развалям радостта.. – обади се Sehun, който отиде до тях, облягайки се на раменете им.
- Ми недей тогава. – отбеляза Чанйеол, завъртайки очи.
- Добре, ще се постарая да го кажа весело. – кимна на себе си младежът, след което с пресилена усмивка, започна да вика. – Драконите идват насам и ще ни изядат!
- Глупак ! – изсумя Чанйеол, удряйки го по главата, като тръгна в противоположна посока на драконите. – Да се радваш в такъв момент...
Едното чудовище разгневено започна да мята опашката си наляво-надясно, удряйки я в земята, като така създаваше леки трусове. От огромната му паст отново лумна огън, който опожаряваше всичко по пътя си.
Момчетата хукнаха с все сили, а всеки един от тях се стараеше да не е последен.
- СТОП! – изкрещя Чанйеол и останалите учудено заковаха на едно място. – Каква сила имам аз? – попита той.
- Сега не му е времето за амнезии... – потупа го по рамото Д.О.
- Питам сериозно. – отбеляза червенокосият, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Ама... – понечи да възрази Sehun, но беше брутално прекъснат.
- Просто отговорете на шибания ми въпрос!
- Огън. – каза тихо Сухо, без да отделя поглед от беснеещите зверове на няколко метра от тях.
- Каква сила има Д.О? – продължаваше с въпросите Чанйеол.
- Земя. – все така отвръщаше лидерът.
- Sehun?
- Въздух.
- А ТИ?!
- ...вода.
- ТОГАВА КАКВО ПОДЯВОЛИТЕ ПРАВИШ НАЙ-ОТПРЕД?! ДА НИ ОПЪРЖАТ ЛИ ИСКАШ?!
Веси чуваше някъде далече звуците на драконите, но не смееше да спре. Нямаше сили да тича, затова просто вървеше накъдето й видеха очите. Внезапно спря. Погледът й бе прикован към странен кладенец, до който имаше порутена колиба. На разни въжета висяха разноцветни парцали, задвижващи се от полъха на вятъра. Момичето тръгна натам, стоейки нащрек. Мина внимателно под въжетата, така че да не закачи нищо и се приближи до кладенеца. Опря ръцете на каменната му повърхност и се наведе над него. Имаше някаква странна сила, която я влечеше. Веси протегна ръката си и , без да мисли, докосна водната повърхност. Огледалното й отражение потрепери при допира на пръстите й. И тогава стана нещо непредвидено...
Лухан, Лей и Крис вървяха недалеч от мястото, където бе Веси. Крис пристъпваше бавно, по изражението у ясно, че бе единствено телом там. Съзнанието му витаеше някъде другаде.
- Колко ще успее да ги задържи? – попита Лей.
Лухан хвърли бърз поглед към Крис, след което каза.
- Около половин час. Предполагам, че ще е достатъчно.
Изведнъж той спря. Очите му наблюдаваха младата сърничка близо до кладенеца.
- Много интересно... – промълви Лухан, тръгвайки към нея. – Не докосвайте нищо. – предупреди останалите, докато вървеше натам. – Всичко е прокълнато.
- И сам мога да видя това. – въздъхна Лей. – А какво му е интересното на една сърна?
Русокосият приклекна и протегна ръката си към животното. Сърничката пристъпи назад, но той се приближи още към нея и я погали по главата.
- Така значи... – подсмихна се момчето и след минута се изправи. – Дай ми въженцето. – нареди на Лей.
- Ще връзваш сърната?! – изуми се той, подавайки връвта.
Лухан кимна и го уви около врата на сърната. Хвана другия край и го връчи на Лей.
- И ти ще я пазиш, за да не избяга. И после ще разбереш защо. Сега млъкни.
- Нищо не съм казал... – отбеляза Лей с досада.
- Спри да си мислиш тогава.