ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Астрономическата кула
- Хърмаяни! Хърмаяни, събуди се! – Джини разтърсваше енергично приятелката си, която бе заспала на едно от креслата.
- Колко е часът? – бе първото, което й хрумна наум.
- Девет и половина. Заспала си тук – усмихна й се Джини и огънят сякаш прие усмивката й за разрешение да започне да бяга по лицето й.
- Ще си лягам.
„Утре ще е дълъг ден", помисли си Хърмаяни.
- Защо? – Джини я погледна с подозрение. – Утре е събота и няма да ходим до Хогсмийд.
- На глас ли го казах?
- Да и държа да ми кажеш какво става с теб най-сетне! – каза Джини и се втренчи в нея.
- Не мога, Джини.
- Защо?
- Обещах ти, че ще ти кажа и ще го направя. Не сега е момента – отговори с умолителен тон Хърмаяни и нави ръкавите на ризата си.
- Каква е тази гривна? Много е красива – възхити се Джини и се зае да я разглежда. – Кой ти я даде? Трябва да е много богат, само виж изработката! От таен обожател ли е? – не спираше да разпитва Джини, а Хърмаяни се мъчеше да измисли сносно обяснение.
- Не знам от кой е. Намерих я – промърмори под нос момичето и изкачи на бегом стълбите до спалнята си, затваряйки плътно вратата след себе си.
Хърмаяни се облегна от вътрешната страна на вратата и изпусна дълбока въздишка на облекчение да излезе от дробовете й. Ако бе постояла още малко, Джини със сигурност щеше да разбере какво точно става, защото изобщо не беше глупава. Тя бе може би най-находчивият човек, който Хърмаяни познаваше и й се възхищаваше за това. Освен всички други качества, Джини беше и чудесна приятелка и въпреки че Хърмаяни бе сигурна, че тя никога няма да каже нещо ако не е сигурна, че то няма да навреди на близките й, нещо сякаш я възпираше да й каже за историята с Малфой. Просто не можеше. Не и преди да мине утре.
- Не и преди да мине утре, Блейз – каза Драко с тон, който не търпеше възражения и се насочи към спалните. Забини го последва.
- Защо? Какво толкова ще правиш утре? Събота е, нямаш домашни, няма да се ходи и до Хогсмийд.. Какъв ти е проблема? Само една игра – настояваше другото момче.
- Имам работа, представи си – озъби се Драко и уви дебел шал около врата си.
- Каква? Да не е с някоя нова?
- Не.
- Брей, Драко. Променен ми се виждаш – захили се Забини.
Драко изсумтя и влезе в спалнята, затваряйки вратата зад себе си. Забини го последва и двамата си размениха многозначителни погледи.
- И?
- Какво? – отвърна Драко.
- Ще ми кажеш ли какво се случи с теб? – продължи с въпросите Забини. Драко вдиша дълбоко.
- Не – каза той, издишвайки количеството въздух, което бе погълнал.
Забини млъкна. Ето това беше нещото, което накара Драко да се сближи с него. Задаваше въпроси до един определен момент, а след това се отказваше, но само ако обектът на любопитството му го оставяше без никакви съществени отговори. Драко се усмихна самодоволно при мисълта, че контролираше положението и излезе от спалнята. Погледна надолу и самодоволната му усмивка бе заменена с гримаса.
Панси Паркинсън седеше на едно от креслата край огъня, а групичката от следящите я навсякъде приятелки беше около нея и слушаше с интерес поредната измислица относно отношенията й с Драко. Момчето изключи слуха си за безсмислиците на Паркинсън и слезе по стълбите. Нямаше начин да не го забележат, все пак Паркинсън не беше сляпа. За жалост.
- ДРАКО! – слидеринецът чу познатия до болка писък и се направи, че не я забелязва. Надяваше се тактиката му да проработи. Той продължи напред, без да обръща внимание на озадачените погледи на Панси, която очакваше момчето да се втурне към нея и да потвърди всяка една измислица, която тя бе наприказвала на досадните си приятелки. Тя стана от креслото и изтича до него.
- Защо не ми обръщаш внимание? Забрави ли за онзи ден?
- Нищо не се е случвало, че да го помня – проточи отегчено Драко и я подмина безцеремонно, излизайки от общата стая.
Ненавиждаше това момиче. Тя все търсеше богатство и популярност. Драко имаше и двете неща и беше сигурен, че именно това я е накарало да започне да му досажда и да си фантазира въображаема връзка помежду им. Той се заизкачва нагоре по стълбите, стигайки до Астрономическата кула. Пътувайки във влака за Хогуортс му бе попаднал някакъв мъгълски вестник и на последната страница беше написано, че на тази дата има метеоритен дъжд. Той продължи да се изкачва нагоре по стълбите, надявайки се, че небето ще се проясни и ще може да се наслади на гледката. Не след дълго се появи на Астрономическата кула и погледна нагоре. Облаците се разскъсваха, сякаш за да удовлетворят желанието му. Не валеше сняг, но времето беше дори по-студено. Драко се загърна в мантията си и се облегна на парапета. Погледна часовника си. Минаваше десет, което означаваше, че той беше нарушил вечерния час, но не му пукаше.
- Хърмаяни, виждала ли си Рон? – тя и Хари седяха в общата стая пред огъня.
- Не – отговори Хърмаяни и побърза да смени темата. – Ще те помоля за нещо.
- Давай.
- Трябва ми Хитроумната карта.
- Защо? – попита подозрително Хари.
- Моля те.
- Мисля, че трябва да знам за каква цел точно давам някоя моя вещ – отговори делово момчето и вдигна вежди.
- Ще ти обясня веднага, щом всичко приключи.
- Обещай.
- Обещавам.
- Добре тогава. Отивам да я донеса – Хари стана от креслото и Хърмаяни въздъхна с облекчение. Не искаше Хари да й задава въпроси, защото много лесно можеше да разбере какво става.
- Ето я! – оповести момчето, връщайки се след няколко минути със стар пергамент в ръце. – Очаквам с връщането й да получа и обяснение – каза той и седна обратно на креслото.
- Обещах ти, Хари. Спокойно – каза с лека обида в гласа Хърмаяни и отвори пергамента.
- Трябва да-
- Тържествено се кълна, че ще върша пакости – Хари зяпна, когато чу Хърмаяни да произнася думите, за да види истинската същност на картата.
На пергамента пробягаха мастилени петна и скоро познатото му приветствие от Лун, Опаш, Лап и Рог също бе изписано. Хърмаяни се зае да разглежда картата и най-вече тайните проходи за Хогсмийд. Трябваше да избере най-сигурния и най-безопасния за нея и Малфой.
- Защо разучаваш картата толкова усърдно? – попита Хари, наблюдавайки я с интерес.
- Просто любопитство – отговори му кратко и сдържано Хърмаяни, без да отделя очите си от картата. Направеше ли го, щеше да срещне въпросителния поглед на най-добрия й приятел и щеше да бъде подложена на разпит. Тя побърза да вземе картата със себе си и да се изкачи на бегом до спалните, оставяйки любопитството на Хари да го гризе отвътре.
Хърмаяни влезе в спалнята на момичетата и затвори тихо вратата след себе си. Повечето момичета ги нямаше, явно им беше станало навик да нарушават вечерния час всеки петък – нещо, което тя ненавиждаше. Просто не обичаше да нарушава правилата, макар че в постоянно й се налагаше. Но сега почувства облекчение, когато видя, че стаята е празна – така можеше да помисли на спокойствие. Без ужасната миризма, която Парвати впръскваше в помещението с парфюмите си, без Падма, която постоянно щукаше насам-натам и без Лавендър, която си търсеше приятелка за клюкарстване. Тя седна на леглото си и остави картата до себе си, поглеждайки я. Професор Дъмбълдор беше в кабинета си, Професор Макгонъгол също, Филч обикаляше по коридорите на втория етаж заедно с котката си, госпожа Норис, търсейки нарушаващи правилата ученици. Хърмаяни проучи много внимателно картата и накрая откри няколко тайни прохода, водещи за Хогсмийд. Имаше няколко прохода, които водеха натам, но тя не бе сигурна кой да избере. Може би за първи път през живота си не знаеше как да постъпи. Не можеше да провери в каквито и да било книги, защото за картата трябваше да знаят много малко хора, а и останалите не знаеха за съществуването й. Уморена от взиране, тя погледна часовника си и видя, че минаваш единадесет и половина. Вече наближаваше полунощ, а утре трябваше да стане рано, за да има време да се приготви. Тя слезе до общата стая по навик, както правеше винаги преди да легне по някаква странна причина, и видя Хари да седи на едно от креслата. Тя се усмихна насреща му и седна срещу него, разтърквайки слепоочията си.
- Мислех, че си легнала – каза Хари.
- Имах работа.
- Два часа взиране в картата просто така? – почти се засмя Хари, знаейки, че тя се нуждае от помощта му.
- Всеки има своите странни навици – Хърмаяни не можа да се сдържи и се усмихна широко.
- Проходът зад статуята на Еднооката вещица е най-сигурен. Използвайте заклинанието „Дисендиум", за да влезете. Ще ви отведе в „Меденото царство" – наруши тишината Хари, взирайки се в огъня.
Ченето на Хърмаяни почти образува „О". Хари подозираше ли нещо, че говореше в множествено число? Знаеше ли за нея и Малфой?
- Ще си лягам – каза нервно Хърмаяни и пожела също толкова припряно „Лека нощ" от стълбището към спалните. Малко след нея Хари, с усмивка на лицето също се прибра в спалните.
Драко се бе загърнал в мантията си и не помръдваше. След няколко минути метероитният дъжд трябваше да започне и той се усмихна при мисълта какво би казала Грейнджър, ако беше тук с него. Не ми пука дали е тук. Все едно е. Той опита да оправдае мислите си за Хърмаяни, но не бе уверен, че се е получило. Той погледна към небето и видя, че небесното шоу бе започнало. Стотици светлини изминаваха краткия си път по небето, а след това сякаш се изгубваха в безкрайността, замирайки. Изживяваха своя момент слава, а после биваха поглъщани от тъмното зимно небе.
- Красиво е, нали? – Драко чу познат глас зад себе си и се обърна, за да срещне добродушнити сини очи на професор Дъмбълдор.
- Много. Изглежда мъгълите са ценители на тези събития.
- Не подценявай мъгълите и мъгълородните, Драко. Аз самият съм научил доста от тях. Никога не бих се досетил за какво служи съдинката, пълна с пясък, също позната и като котешка тоалетна – каза Дъмбълдор, самоиронизирайки се и наблегна на думата „мъгълородни".
Драко не можа да се сдържи и се усмихна.
- Как вървят отношенията ви с красивата госпожица Грейнджър? Подочух, че имате затопляне – подсмихна се Дъмбълдор.
- Слухове – на свой ред се усмихна Драко.
- Вярвам, че го казваш само, защото не можеш да позволиш на гордостта и егото ти да се пречупят. Тези ти две качества може да ти изиграят лоша шега.
- Съгласен съм за гордостта, професоре, но може да поспорим за егото.
- Забрави за Азът си. Все пак и двамата сме тук за да се насладим на гледката
Драко и професор Дъмбълдор стояха няколко минути без да продумат. „Забрави за Азът си." Какви ги бръщолевеше? Драко гледаше нощното небе, на което вече просветваха последните изпълнители от вечерното шоу, а когато и те изгаснаха, той погледна към Дъмбълдор, който се усмихваше.
- Дори не знам защо се съгласих да й помагам. Дори не знам защо ме помолихте.
- Ти реши да послушаш сърцето си – каза Дъмбълдор. – Мисля, че е добре и двамата да се прибираме по стаите си. Господин Филч и котката му може да ни заловят, а не ми се иска да прекарам нощта мръзнейки в кабинета му.
„Надявам се мадам Помфри да има лек за професора", помисли си с насмешка Драко и не след дълго бе заспал дълбоко в слидеринските помещения.
На другата сутрин Хърмаяни се събуди преди алармата й да звънне точно в шест часа. Тя отвори с мъка очите си и след като обичайното сутрешно премрежване на зрението премина, тя огледа стаята, сякаш я виждаше за първи път. Огледа се наоколо и видя Парвати и Падма да спят на земята, а само главите им бяха положени на леглата. Явно се бяха прибрали твърде заети с нещо друго, че дори не бяха успяли да се доберат до леглата си.. Отчасти. Хърмаяни примигна, вдигайки вежди и стана, прескачайки първо Парвати, а после Падма, мина покрай дълбоко заспалата Лавендър и влезе в банята. Имаше около час да се оправи, а след това да отиде до библиотеката, за да опресни ума си. Пусна водата да тече и влезе под душа. Когато си беше у дома, тя обичаше да взема дълги вани и да се плацика дотогава, когато кожата и жабунясваше и тя се виждаше принудена да излезе. За съжаление, тук бе много по-различно. Тя свърши с къпането бързо и се изми. Излизайки от банята, тя видя, че Падма току-що се беше събудила и съдейки по изражението й, не беше далеч момента, когато тя щеше да повърне. Хърмаяни завъртя очи и помогна на момичето да стане и да отиде до банята. Добре че съумя да си вземе душ преди сестрите Патил да завземат помещението. Тя се придвижи бързо до леглото си и погледна през прозореца. Навън валеше сняг на едри парцали и Хърмаяни се надяваше да спре скоро, защото положението си беше достатъчно сложно и без нуждата да проправят пъртина до „Трите метли". Тя навлече дънки, ботуши и един топъл пуловер, взе палтото, пръчката и малка раничка и се запъти към библиотеката.
В слидеринските помещения Драко се събуди от шумоленето на мантии и тих шепот. Той прокълна наум източника на шума и се зави презглава. Надяваше се шумоленето да спре, защото ако не го направеше, щеше да стане и да прокълне наистина източника му. Можеше да се хване на бас, че това беше Блейз. Той имаше ужасния навик да става по никое време и да ходи до соварника, за да си вземе пощата. Не че получаваше нещо съществено – най-много писмо от родителите му или нов брой на „Пророчески вести".
Шумоленето не спря и Драко не можа да издържи и стана, а русата му коса се разпиля на всички страни. Блейз го погледна учудено, а след това започна да се смее.
- Приличаш на Хърмаяни Грейнджър, Драко – каза приятелят му през смях.
„Мерлин, защо всички я споменават постоянно?! Сякаш е изписано на челото ми, че се срещам с нея. Не, не се срещам!" Драко сбърчи нос при тази мисъл, която му дойде съвсем естествено наум. „Просто й помагам. Тя не може да спаси Уизли сама."
- Благодаря за събуждането, Блейз. Не беше нужно – каза кисело Драко и влезе в банята.
Блейз погледна след Драко учудено, все още не можейки да схване какво точно бе казал приятелят му. Обикновено програмата бе различна. Драко първо се завиваше презглава, после яростно ставаше, правеше гримаси и изливаше целия си сарказъм върху Блейз, а после му се караше, задето го е събудил по никое време. Нещо определено ставаше с приятеля му и слидеринеца бе решен да разбере какво. Откакто започна да се появява все по-рядко в общата стая нещо се бе променило в него. Беше осезаемо. В името на Мерлин, дори Панси Паркинсън го забелязваше и постоянно разправяше, че не бил същия. Докато Блейз, все още зашеметен от неочакваната реакция на Драко, се опитваше да се съвземе, приятелят му излезе от банята, облече се набързо в някакви мъгълски дрехи и излетя от спалните без да дава никакви обяснения. Е, това поне си беше типично в негов стил.
Много съжалявам, че не публикувах нова глава толкова дълго. Просто не ми идваше отвътре. Отново съжалявам и за забавянето в нея, но следващата ще компенсира.
+, три мнения на фенфикшън на БЪЛГАРСКИ. Благодаря ви!