Глава 11 „Твоя"
Бележка от авторката: Благодаря много на всички за милите думи...и най – вече на теб Преси За мен е истинско удоволствие да пиша този фик и се радвам, че и на вас ви харесва! Скоро(и то много) ще има още. Тази глава беше предвидена да включва и бала, но не исках да бавя повече, затова я пускам, но другата част е почти написана До скоро и ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ! Ако искате оставете коментар. Ще ми е приятно да разбера мнението Ви, ако имате и Въпроси още по - добре :)
Позата беше малко неудобна.. след двадесетина минути ръката ми започна да изтръпва, но това не можеше да ми направи кои знае какво впечатление. Съзнанието ми беше на друго място, а именно в тънката лента която ме свързваше с човека в другата стая. Що за наказание беше това? Какво означаваше въпроса му дали се нуждая от нещо? И най – важното как очакваше от мен да заспя като ми беше казал, че утре ще ходим на благотворителен бал? Нима искаше да бъде с мен, робинята си пред хора? Размърдах се малко, като внимавах да не опъна без да искам лентата и отпуснах главата си на възглавницата.
Живота ми пое в съвсем различна посока от очакваното… всъщност аз незнаех какво да очаквам от него. Преди се страхувах, а сега… сега отново ме беше страх, но не от болката. Не, Джейсън ми беше обещал, че няма да има болка! И аз незнайно защо вярвах в този мъж. Вярвах в думите му. Страхувах се по - скоро от това нещо или някои да не промени бъдещето ми. Да ме отдалечи по – някакъв начин от него. Да разруши това което ми предстоеше.
Минутите минаваха, часовете започнаха да се изнизват постепенно, а аз още неможех да заспя. Още не бях открила отговорите. Почти бях взела решението да дръпна лентата и да задам въпросите си на Джейсън, когато усетих други по - важни човешки нужди. Дори да не исках, вече ми се налагаше да дръпна лентата. Увих пръстите си около нея и затеглих. След около минута изпънатата лента падна на земята и Джейсън отвори вратата. Беше облечен само по - боксери и бяла памучна тениска, очите му изглеждаха сънени, а косата разрошена… но дори така изглеждаше сякаш пред мен стои някакво божество.
–Еймили- каза нежно и погледна към мен очаквайки.
–Сър, ъм може ли да отида до тоалетна?
Усмивката която се разстла по – лицето му сега ми подсказа какво имаше предвид по – рано… явно той успяваше да прецени нуждите на собственото ми тяло, по - добре от самата мен дори.
–Разбира се- доближи се до леглото ми, взе ключа и махна белезниците.
Дори не мислех за изтръпналата ми ръка и това, че трябва да разтрия китката си, поне малко. Веднага скокнах от леглото и се отправих към банята. След кратко освежаване се върнах в стаята и заварих Джейсън седнал на ръба на леглото, загледан в моя посока.
–Ела тук- нареди нежно, но тонът му ми даде да разбера, че трябва да се подчиня.
Застанах пред него. Очите му бяха върху пъпа ми, но не помръдна дори сантиметър.
Толкова красив изглеждаше дори в тези обикновени дрехи. За миг ми се прииска да прокарам ръка през разрошената му коса и да я оправя, но несмеех да мръдна. Бях се съгласила да бъда негова и в следващия момент съзнанието ми сякаш рухна… По всеки възможен начин! Въпреки спокойствието което се излъчваше от него, самото разстояние на което бяхме застанали един от друг бе прекалено малко… прекалено интимно. Той множеше да ме пожелае още сега, на мига и аз нямаше да мога да му откажа! Сърцето ми се раздумка в гърдите, дишането ми стана по - учестено и накъсано, а кожата по - ръцете ми настръхна, сякаш някои я бе погалил с перо. Той май усети надигналата се паника в главата ми и след миг ме гледаше право в очите, които явно нищо неможеха да скрият от него. Изправи се, като смали разстоянието помежду ни. Телата ни почти се докосваха, можех да доловя топлината на неговото… сега вече бях сигурна, това щеше да е момента. Очите му горяха в някаква емоция, недоловима за мен все още.
–Какво се върти в малката ти глава?
Незнаех какво да отговоря… можех ли да му кажа истината?Ръцете му се обвиха около кръста ми и ме притисна до себе си. Носът му започна да гали бузата ми.
–Истината моля- прошепна до ушето ми.
–Аз… аз мисля, че ти…- не намирах точните думи.
–Мхм- промълви със затворена уста за да ме подкани отново, като неспираше да гали бузата ми с върха на носа си, толкова нежно, че самото докосване едва се усещаше, но бе достатъчно за да ме разсее.
– Искаш сега да правим..
–Еймили! - дори неможех да довърша изречението си, когато той ме прекъсна.– Няма да правя секс с теб- отдръпна лицето си от моето, докато погледите ни не се срещнаха.– Не й докато ти самата не го пожелаеш.
–Аз?
–Когато си готова ми кажи. Това не е нещо което искам да свързваш с каквато и да е друга емоция, освен удоволствие.
Но как бе възможно това… ами болката? Виктор твърдеше, че винаги ще има болка…а до колкото знаех, първият път болеше адски. Примесен и с друга болка, просто не исках да си представям агонията в която щях да се намирам…
–Ами болката?
–Първият ти път ще бъде – прокара пръстите на дясната си ръка през лицето ми и погали нежно устните ми - любов. Единствено и само любов. –палецът му премина към брадичката ми и устните му бяха върху моите притиснати в една наистина нежна целувка от която бях готова да се разтопя на мига и която исках да задълбоча, но той се отдръпна.
–Аз мога да бъда и много нежен- увери ме като започна да отпуска ръката си от кръста ми и да се отдалечава бавно – но сега не е моментът.
Все още бях зашеметена от залялата ме страст за да обърна внимание на другите му думи, но те бавно навлязоха в съзнанието ми.
–Когато си готова ще ти покажа и стаята, но за сега не искам да мислиш за това. Сега трябва да говорим за друго?- изчакваше ме да отговоря.
Изгледах го въпросително.
–Има нещо за което искаш да ме попиташ от 2 дни. Е питай.- каза твърдо и сякаш знаеше какъв точно въпрос ще последва, отдръпна се назад за да премахне всякакъв вид разсейване чрез докосванията ни и зачака.
–Как ме открихте?
Джейсън поклати леко глава.
–Не мисля, че точно това искаш да ме попиташ.
От къде ли знаеше? Въпросът който измъчваше съзнанието ми беше съвсем, съвсем различен.
–Ъм… защо точно аз? – можех да съм едно от момичетата в камиона, а можех и да съм в килията на Виктор все още.
Джейсън сведе поглед надолу и се загледа в пръстите на ръцете си, които сега се бяха вкопчели в здрава хватка върху коленете му.
–Когато видях снимката ти за първи път, аз си помислих поредната жертва на съдбата. Очите ти бяха толкова нещастни и сякаш нямаше светлина в тях. Исках да те намеря и да те върна при семейството ти, да те спася от този живот който можеше да те очаква. Не всички са като мен. Повечето са като Виктор Стокович, дори и по лоши- потреперих несъзнателно когато той спомена името му, но за мое облекчение Джейсън сякаш не забеляза… или поне се опита да не го прави и продължи - но колкото повече гледах снимката ти, толкова повече се привързвах към теб. Един ден брат ми дойде при мен и ми каза, че са намерили следа и можем да заловим Витали Кобалски, шефът на Виктор Стокович, но ако го направим, ще рискуваме твоето откупуване. Виктор можеше да прикрие следите си и никога да неможе да те намерим. Качих се в кабинета и за пореден път погледнах снимката ти. В този ден аз вече не бях готов да те загубя. Исках те, но не за да те върна при семейството ти. Исках те за себе си.- той постави ръцете си пред лицето си и издиша тежко- Аз съм такъв егоист. Ще ми простиш ли някога?
Как можеше да нарича себе си егоист? Как можеше дори да си го помисля? Та ако не бе рискувал всичко заради мен, аз нямаше да съм тук сега! Аз щях да се намирам… бог знае къде и с кои? Сърцето ми се развълнува и от признанието му, с такава лекота думите, че не е готов да ме загуби излязоха от устата му и като чиста капка мед попаднаха върху душата ми.
–Не си егоист. Благодарна съм ти за всичко което направи за мен и няма какво да ти прощавам.- гласът ми бе почти шепот.
Джейсън махна ръцете от лицето си и погледна в очите ми. Сигурна съм, че там видя истината! Сигурна съм, че думите които бях изрекла са стигнали до съзнанието му.
–Сега аз имам въпрос към теб.
Кимнах в очакване.
–Защо се съгласи да останеш, като знаеше, че може още утре да видиш хората за които толкова тъжиш?
–Те всички ме мислят за мъртва- прошепнах отново.
–Така е, но не това е причината. Кажи ми истинската причина да желаеш да останеш с мен. Кажи ми Ейми- използва за първи път галеното ми име и като, че ли това ме разтопи още повече.
–Ти.- отвърнах честно.
Лицето му сякаш засия, без дори да помръдва и един мускул от него. Виждах как душата му грееше в очите, сега изпълнени с щастие, радост и… и любов. Лека усмивка, макар и много сдържана се разстла по - лицето му от което сърцето ми заби още по - силно.
–Незнам на какъв ужас си била подложена пред последните месеци. Мога само да гадая, но искам да ти обещая нещо- хвана ме за ръцете и ме придърпа към себе си- НИКОГА повече няма да допусна да ти се случи нещо подобно. НИКОГА!
Гласът му беше толкова уверен и силен, колкото и хватката на ръцете му. На местата на които ме беше стиснал, кожата ми вече беше започнала да побелява. След миг ме пусна, само за да ме сграбчи в още по силна прегръдка и остана така с ръце около раменете ми докато усети, че немога да дишам.
–Късно е. Ако нямаш повече въпроси. Мисля, че е редно да поспиш вече. – остави ме сама да легна в голямото легло. –Лека нощ Еймили.
–Чакай- викнах аз когато той стигна до вратата. Обърна се и ме загледа с повдигнати вежди. –Ще останете ли при мен, Сър?- попитах плахо. Не ми се искаше да си тръгва. С него се чувствах толкова спокойна. Чувствах се… у дома!
–Не мисля, че идеята е добра.
Сега бе мои ред, но дори да не исках, нямаше как да не повдигна веждите си очакващо въпросително. Той само се изсмя леко и прелестните му зъби блеснаха като диаманти.
–Нали ти казах, че ме разсейваш. Трудно е човек да се сдържа около теб. Особено за мен.- усмихна се отново след като завърши изречението си.
–Не бих искала да се въздържате Сър.- признах смутено и сведох поглед към завитите си крака. Истина бе. Исках този човек. Исках отново да ме накара да изпитвам онези пърхания в стомаха. Джейсън обърна тялото си в моя посока и започна да идва към мен с бавни крачки. Всяка негова стъпка караше нещо в гърдите ми да изтръпва и да ме кара да се чувствам сякаш летя в облаците. Изпепеляващата тръпка почти стигна до корема ми когато той беше пред мен. Наведе се внимателно като сложи едната си ръка на таблата на леглото, а с другата нежно обхвана брадичката ми и я избута нагоре. Целуна ме толкова бавно и сдържано, че устните ни едва се допряха.
–Не си готова все още.- каза и се изправи. – Моля те имай търпение. Чакал съм те 3 месеца за да се появиш в живота ми. Сега когато си тук, не искам да избързвам с нищо.
Отправи се отново към вратата оставяйки ме почти без дъх от поредното признание.
–Лека нощ – каза нежно и затвори след себе си.
Лежах в огромното меко легло опитвайки се за сетен път да преосмисля всичко което ми се случи за последните няколко дни… затворих очите си и образа на Джейсън изникна в съзнанието ми. Усмивката му, снежно белите му зъби, прелестните кестеняви, почти руси кичури, мускулестото му тяло, грациозната му походка и очите… потънах в дълбок сън с образа на най- красивото същество на планетата.
Черните като катран очи ме гледаха свирепо. Сякаш звярът се готвеше да ме нападне всеки миг, дебнейки ме, кръжейки около мен. Усещах как се приближава, но неможех да помръдна. Опитах се да бягам, но краката и ръцете ми не помръдваха. Чувството, че всеки момент ще бъда болезнено разкъсана на милион парчета накара сърцето ми почти да експлодира в гърдите ми. Направих опит да извикам, но от гърлото ми не излезе нито звук. Усетих ледено студената пръст под тялото ми и осъзнах, че не съм на мястото на което мислех, че бях заспала. Къде за Бога се намирах? С риск изместих погледа си от дебнещите ме очи и огледах мястото. Намирах се в гора. Непозната, тъмна и смразяваща кръвта студена гора. Около мен бе пълно с растителност, но погледа ми се върна обратно на очите. Бяха изпълнени с омраза и ярост към мен. Потреперих и опитах да се свия на кълбо, ако имаше някакъв начин да се прикрия от него, но дори това нестана. Сянката се приближаваше към мен все повече. Огромните стъпки бяха тежки и отмерени, дебнещи ме. Доближи се на няколко метра от мен. Сега вече можех да забележа и собственикът на тези очи. Виктор. Огромното му туловище застана над мен, като гигант който всеки момент се готви да ме смачка към земята. Опитах се да си поема дъх, но дори това нестана, тогава усетих огромният му крак върху гърдите си. Тежестта му беше убийствена. Постепенно погледа ми се размъти, ударите на сърцето ми започнаха да отслабват, а ръцете ми ми натежаха и паднаха безсилни отстрани до тялото ми, премахвайки дори този малък опит да отместя крака му. За последно се загледах в очите му, преди да умра… и тогава устните му се размърдаха, казвайки нещо което неможех да чуя…
–Събуди се – някакъв глас ме викаше и леко разтърси раменете ми – Ейми събуди се- извика отново.
Отворих очите си и видях белия таван над главата си, а след него и обезумялото лице на Ани.
–По - добре ли си ? Какво ти стана? Влязох да ти донеса закуската, а ти цялата се тресеше в леглото и повтаряше, помощ, помощ? Кошмар ли сънува?
Кимнах опитвайки се да отговоря на Ани и едновременно да премахна образите от главата си. Това бе първата нощ в която сънувах Виктор, от както бях в новия си дом. Макар да го бях очаквала… невярвах, че може да бъде толкова силно. Сякаш наистина бях в гората, сякаш наистина Виктор бе там…
–Ето ти закуската дете.- прекъсна отново мислите ми тя, като сложи подноса с ухаещата храна пред мен.
–Благодаря.
–Хапвай бързо, нямаш много време. Хавиер те чака в салона.
–Кой е Хавиер?
–Инструктора ти. Г-н Робинсън е уредил най – добрия инструктор по фитнес и йога в щата да ръководи тренировките ти, затова не го карай да чака много.- измърмори на бързо. Защо бе толкова припряна тази сутрин? И нарече Джейсън, г-н Робинсън… пред мен винаги го наричаше просто Джейсън.
Изядох закуската си набързо, като се постарах нищо да не остане в чинията ми и се облякох в дълъг розов анцуг който намерих в огромния гардероб. Развълнувана от предстоящото събитие забравих да попитам Ани къде се намира салона. За времето си тук аз бях ходила само в 2 стаи, като изключим моята. Отправих се по - коридора решена да попитам някой, когато се заковах на място.
–Филип погрижи се операцията довечера да премине по план. Не искам никакви усложнения. Еймили ще бъде с мен.- гласът на Джейсън идваше от другия край на коридора, затова бързо се върнах в стаята и притворих вратата, но застанах зад нея за да чуя какво говори. Знам, че не беше правилно. Ако имах въпроси трябваше да го попитам лично, но нещо в мен ми казваше, че той няма да сподели точно тази информация ако го попитам. Все пак ставаше въпрос за работата му… и затова останах така с прехапани устни, за да чуя какво още има да каже.
–Знам, че е рисковано, точно затова си ми нужен ти! Не искам и няма да я оставя сама дори за миг, но това е последния шанс да заловим Кобалски и не искам да го изпускаме. От ФБР вече ми дишат във врата… Да знам, че последния път вината беше моя, но знаеш какъв беше избора нали?– последва дълго мълчание, но мисля, че вече беше гневен… - Кажи на момчетата да са готови точно в 20:00. Черен костюм и вратовръзка. – и с това като, че ли затвори телефона.
Отдръпнах се няколко крачки назад незнаейки какво да правя със себе си. В стаята ми ли да си стоя и да закъснея за тренировката или да изляза в коридора и да рискувам да се срещна с гневния Джейсън… когато на вратата се почука.
–Влез – казах леко. Беше притворено, така, че той със сигурност ме бе чул.
–Добро утро Еймили- немога да кажа, че гласът му сега беше гневен… по - скоро сдържан, дори направи опит да се усмихне.
–Добро утро Сър- поздравих и аз.
–Готова ли си за първата си тренировка?
Кимнах и тръгнах към вратата. Джейсън се усмихна и ме прегърна нежно. Показа ми къде се намира салона – едно наистина огромно място, цялата източна стена бе от стъкло и слънчевата светлина озаряваше всичко.
Махна ръката си от кръста ми, чак когато доближихме инструктора. Джейсън ни запозна и след това се извини, като каза, че има да свърши малко работа. Хавиер се усмихна мило и започна да ми обяснява нещо, но единственото което можех да гледам бе гърба на отдалечаващия се от мен Джейсън.
–Синьорина?
–Да? О, извинете- казах леко, защото Джейсън все още не бе напуснал стаята.
Когато това стана отдадох цялото си внимание на Хавиер и упражненията които ми показваше. Знам едно - беше тежко! Много по – тежко от колкото си мислех, че ще е. Дори йогистките пози ме изтощиха толкова много, че накрая на тренировката имах чувството, че тялото ми е станало на пихтия.
–Трябва да укрепнете синьорина. Много сте слаба.- заяви важно Хавиер.- Сеньор Робинсън не се шегуваше когато каза, че неможете дори едно шише с вода да повдигнете.
Трябваше да се засегна от този коментар, но не го направих. Хавиер беше прав. Мускулите ми бяха толкова слаби, че понякога се изморявах само като стоя права.
–Ще трябва да работим с Вас повече от очакваното. Утре сутрин ще дойда с подходяща за вас тренировъчна програма и диета. А сега си починете.- стисна ми ръката и се отправи към вратата.
Тръгнах по обратния път към стаята си, като единственото нещо което исках да направя бе да легна в леглото и да заспя. Почти бях стигнала трапезарията когато от там се чуха два женски гласа. Спрях на едно място и се заслушах, но освен лекото боботене на гласовете им, думите оставаха неразбираеми. Дали щеше да е добра идея да вляза? Не разбира се. Но кога ли съм слушала вътрешния си глас? Леко открехнах вратата на трапезарията. На масата бяха седнали две женски фигури. Едната я разпознах – Ани, но другото момиче неможех. Беше облечена в черна тениска и дълги дънки, с вързана на конска опашка коса, а в ръцете си държеше чаша. Пръстите й толкова здраво бяха обвили порцелана, че ако беше по - силна, като нищо щеше да го спука.
–Спокойно мила. Всичко свърши. Всичко ще бъде наред – говореше утешително Ани.
Момичето само кимаше нервно с глава… значи и тя е била в камиона!
–Искаш ли да ти налея още чай?
–Да моля.- гласът й бе слаб и изнемощял.
Ани се изправи и тръгна към кухнята. Открехнах вратата още съвсем малко, колкото да мога да я огледам по – добре, но пантите изскърцаха и развалиха прикритието ми, карайки момичето моментално да подскочи и да се обърне в моя посока. До тук с тайния ми оглед, изправих се и тръгнах бавно към нея. Очите й не напускаха моите дори за миг. Погледа й беше ужасен, изпълнен с тревога и страх.
–Хей- казах нежно – Не се притеснявай. Аз няма да те нараня.
Искаше ми се да кажа нещо повече с което да я утеша, но незнаех какво.
–Ти коя си?
–Аз съм Еймили Съмър, а ти?
–Ти не беше с нас вчера- заяви учудено- Щях да те запомня! Аз съм Стейси Хауър.
–Аз дойдох няколко дни преди вас.- до толкова можех да споделя миналото си с това момиче, но бях жадна за нейното…–Кажи ми ти къде беше преди да те доведат тук?
–Аз… аз не мога да говоря за това- тя качи краката си на стола и обви ръцете си около тях.
–Моля те- казах отчаяно.
–Бях собственост на Сър Питърсън преди полицаите да ме спасят. Той… той каза, че ако спомена какво е правил с мен пред някои ще ме намери и ще ме убие. Караше ме да върша ужасни неща- проплака тя с тих глас.
–Какви?- знам, че беше неуместен въпроса и то точно сега, но моето бъдеще зависеше от това да знам колкото се може повече за това какво ме очаква.
–Най- страшно беше когато ме водеше в стаята за мъчения. Връзваше ме… и там имаше… – тя зарови лицето си в ръцете си и започна да плаче неутешимо.
–Имаше какво? Стейси моля те кажи ми!
–Еймили какво правиш тук?- гласът на Ани закънтя в стаята.
–Аз… говорех си със Стейси.
–Няма за какво да говорите. Свърши ли тренировката си?
Кимнах, несигурна в гласа си.
–Отиди да си вземеш душ моля. Ще те извикам, обядът е точно в 12:00.- и с това ме побутна леко за да се изправя.
С нежелание напуснах стаята. Стейси можеше да ми разкаже толкова много…
Замислена за това на какъв ад е било подложено това момиче започнах да събличам дрехите си и се отправих към банята. Тя бе споменала стая за мъчения. Какво ли представляваше това? Джейсън дали притежаваше подобна стая? Отпуснах се в леглото, а главата ми изпълнена с въпроси, които не ми даваха мира. Трябваше отново да говоря със Стейси… трябваше да разбера какво ме очаква. Макар да знаех от самия Джейсън, че той не е като останалите, имах чувството, че един разговор с друго момиче би ми помогнал много в това да разбера Господаря си по – добре.
Времето до обяда мина бързо. Ани ме извика в дванадесет без десет, отново в кисело настроение. Облякох се и слязох в трапезарията. Миризмата на пресни картофи и нещо сладко… може би ванилия се разнесе из цялата стая. Чак сега осъзнах колко гладна съм била. Тренировката на Хавиер ме бе изтощила много повече от колкото си мислех.
Джейсън дойде точно в дванадесет… както винаги. Поздрави ме и целуна челото ми, след което зае мястото до мен.
Ани донесе храната ни и изчезна на някъде, мърморейки. Джейсън само се усмихна тихо и започна да се храни. Последвах го и аз в това действие. Чиниите ни бяха почти празни когато той прекъсна тишината.
–Имаш ли любим цвят?
–Ъм, бял- казах неуверено, но много харесвам и розовия.
–Добре.
–За… какво…- несмеех да продължа, дори тези ми думи бяха като шепот.
–Ще разбереш когато се качиш в стаята си.
Любопитството ми вече скочи до небето. Започнах да лапам на все по – големи хапки храната си и скоро чинията ми бе съвсем празна. Джейсън обаче не бе още приключил. Остави вилицата си, избърса устните си със салфетка и протегна ръка към един от десертите/крем ванилия/ и го постави пред мен с нескрита дяволита усмивка. Ах… с този прост жест ми даде да разбера, че няма скоро да видя каква е изненадата, затова се примирих, до колкото можех и започнах да ям от десерта по - бавно. Когато приключихме и двамата Джейсън се изправи и подаде ръката си на пред, в знак, че иска моята. Подадох му я и той ме изведе от трапезарията. Може би искаше заедно да се качим в стаята ми? Но вместо да тръгнем към коридора, ние се насочихме към предната врата. Загледах учудено, но не казах нищо. Джейсън ме изведе от къщата и след бързи инструкции, които даде на един от бодигардите се насочихме към колата.
Джейсън ми отвори вратата и мина от другата страна.
–Реших, че имаш нужда от няколко неща- усмихна се отново, закопчавайки колана си
На пазар ли отивахме? Джейсън потегли към града без да каже нищо повече и спря чак когато стигнахме града… или по скоро МОЛ-а. Откопчах колана си и тръгнах да излизам, когато ръката му ме спря. Погледа му ми казваше, че забравям нещо… О да! Зачаках той да отвори вратата ми и ме хвана за ръката. Тръгнахме към входа на МОЛ-а като истинска влюбена двойка… или поне така изглеждахме в огледалата на магазините. Беше ми трудно да се средоточа върху дрехите и манекените. Единственото което правех, бе да изучавам всеки жест, всяко движение на Джейсън.
–Нищо ли не си хареса?- попита когато забеляза, че не гледам натам на където трябва.
–Имам прекалено много дрехи, ще ми стигнат за цял живот.
Джейсън само се усмихна и прикова погледа си върху един от магазините, затегли ръката ми натам. Огромен надпис Tiffanyсветеше отгоре.
Влязохме вътре и веднага бяхме посрещнати от дружелюбно настроена дама.
–Добър ден. С какво мога да Ви бъда полезна?
–Бих искал да разгледам колиетата ви.- каза Джейсън.
Дамата ни отведе до една витрина с прелестни дебели верижки. Джейсън издиша тежко.
–Дамските ако обичате.
В този момент жената погледна към мен, което ме смути и наведох главата си надолу за да избегна погледа й.
–С диаманти- добави той.
–Разбира се Господине. Ето тук. Моля изберете си.
Ръката на Джейсън ме затегли малко по - напред до следващата витрина. Все още гледах в земята… несигурна дали жената се е махнала на някъде. Джейсън стоя безмълвен няколко минути.
–Ето тази- посочи накрая той към нещо от витрината.
–Чудесен избор Господине. Желаете ли дамата да я пробва.
Той като, че ли кимна, защото в следващия миг пусна ръката ми.
–Обърни се с гръб- каза нежно, почти до ушето ми.
Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. До колкото знаех Tiffany бяха една от най – известните и скъпи марки бижута. Никога през живота си не съм вярвала, че ще мога дори да докосна подобно бижу, а сега едно такова щеше да бъде сложено на врата ми. Затворих очите си и започнах да вдишвам и издишвам дълбоко. След миг нещо мъничко и студено се докосна до кожата над гърдите ми.
–Мислех си, че след като вече си моя, ще е хубаво и останалия свят да го знае- прошепна в ухото ми след като закачи верижката. Ръцете му останаха на раменете ми, притискайки ме нежно – Отвори очи.
Направих го и в огледалото пред мен намерих най – красивото блещукащо камъче което някога бях виждала. И то никак не беше малко! Може би около сантиметър дори повече! Издишах тежко и го докоснах внимателно… сякаш всеки момент може да се спука.
–Харесва ли ти?
–Прекрасно е- незнам от къде намерих сили да го кажа, но успях.
Джейсън се усмихна.
–Не колкото теб, моя любима.
Истина е аз вече бях негова! Сърцето ми, душата ми… а скоро и тялото ми бяха негови. А вече и останалия свят щеше да го знае.
–Желаете ли да изберете нещо и за себе си, Господине?
–Не. Това ще е всичко за сега.
–Много добре. В брой ли ще платите?- попита нетърпеливо дамата.
Джейсън бръкна в джоба на дънките си и извади от портмонето си карта. Дамата я взе и след малко се върна с нея и касова бележка. Дори неможех да си представя колко ли струва това малко бижу. Сигурно цяло състояние! Но преди да мога да видя цената на касовия бон, Джейсън го прибра заедно с картата си и излязохме от магазина.
–Сигурна си, че от нищо не се нуждаеш?-попита зачуден.
Дали не беше намислил още нещо? Само кимнах несигурна…
–Добре тогава. Да си вървим вкъщи.
Качихме се в колата и аз закопчах колана си. Джейсън потегли и пусна радиото. В колата се разнесе нежна бавна музика.
–Надявам се, че обичаш да танцуваш- каза с усмивка.
–Да, Сър. – това бе едно от любимите ми неща преди…
Неспирах да докосвам красивия диамант върху гърдите си. Неможех а повярвам още какво се бе случило… чувствах се като някоя принцеса от приказките, а Джейсън бе моя принц. Дали всички тези красиви неща имаха някаква цена? Не, не биваше да мисля така! Макар да знаех от Виктор, че всичко в живота се заплаща и няма безплатен обяд, аз вярвах! Вярвах, че нещата вече са различни, че това което бях преживяла ще си остане в миналото ми.
–Довечера ще проверим- усмихна се отново изваждайки ме от мислите ми.
УОУ почти бях забравила, че сме на бал довечера… Изненадата в стаята ми би трябвало да е свързана с това, нали? С това просто изречение Джейсън наля още бензин към огъня в който гореше любопитството ми. Исках щом спре колата на паркинга да се затичам към стаята си и да проверя какво може да се намира там… но вместо да влезем в имението Джейсън продължи да обикаля града.
–Имам малко работа докато сме тук, затова ще те помоля да останеш в колата- каза като спря пред една огромна сграда с лъскави тъмни прозорци.
Кимнах и заключих вратата си.
–Добро момиче- каза той и се наведе към мен. Целуна челото ми и излезе от колата.
Колко ли време мина? По радиото се извъртяха 3-4 песни… предполагам около двайсетина минути… Джейсън се появи от входната врата с още един мъж до себе си. Двамата вървяха към колата и обсъждаха нещо. В ръцете на Джейсън имаше папка… същата като тази в кабинета му с моето име отгоре. След бързо ръкостискане другият мъж тръгна обратно към сградата, а Джейсън влезе в колата. Хвърли папката на задната седалка и постави ключа в стартера
–Вече може да си ходим- каза сериозно. Желанието ми да се обърна и да видя папката бе неудържимо… но с Джейсън до себе си, се въздържах от подобна глупост. Не бе разумно да го ядосвам имайки предвид факта, че вече без да искам, бях подслушала сутрешния му разговор... за което надявах се той не знае!
Когато спряхме пред имението откопчах колана си и зачаках. Джейсън откопча своя и излезе от колата. Мина от задната страна за да ми отвори, което ми даде време … дори за стотна но, да зърна какво пише на папката
…Витали Кобалски…
Операцията! Кръвта ми замръзна. Ами ако довечера нещо се случеше с Джейсън? Вратата ми се отвори, което ме накара да подскоча леко. Джейсън сякаш го забеляза и ми подаде ръка за да се изправя.
–Не се притеснявай. Няма да си сама дори за миг.- прегърна ме нежно и се почувствах по – спокойна в силните му ръце.
Как можех да му кажа, че не се страхувам за себе си, а за него? Нямаше как! Трябваше да замълча. Кимнах отново и се отправихме към къщата. Щом влязохме Джейсън ми каза да си почина в стаята ми и довечера в шест часа да дойда облечена и готова за бала, в трапезарията.
Целуна ме отново, но този път по устните. Една съвсем нежна и лека целувка, но бе достатъчна за да разпали желанието ми да я удължа още. Усещах, че и той се въздържа. Когато се отдръпна от мен издиша тежко и се отправи по – коридора, към кабинета си… предполагам.
Неможех да мисля повече за това къде отива той… знаех аз къде отивам! В стаята си. Затичах се, като почти не се спънах на няколко пъти по пътя си до там, но за мое щастие инцидент не се случи. Отворих и бързо влязох оглеждайки цялата стая…
На леглото имаше бебешко розова –ИЗЯЩНА, ВЕЛИКОЛЕПНА, МАГИЧЕСТВЕНА рокля от коприна. Едва се осмелих да я докосна, но когато пръстите ми го направиха нежния плат се разля под тях като хладен бриз върху нагорещен пясък. След няколко минути на любуване реших, че е време да си взема един душ и да започна с приготвянето за вечерта. Странно колко бързо летеше времето когато бях с Джейсън. Когато погледнах часовника бе почти четири. Съблякох се бързо и влязох под душа. Топлата вода галеше кожата ми, карайки ме да желая да остана тук завинаги, но само факта, че Джейсън щеше да ме чака точно в шест, ме извади бързо от там. Изсуших се с кърпата и се върнах обратно в стаята. Желанието ми да облека роклята бе по – силно от всичко друго, затова вместо да се отправя към гардероба за бельо, аз направо я взех в ръцете си и я нахлузих бързо. Застанах пред огледалото и се огледах.
Момичето срещу мен изглеждаше невероятно. Роклята покриваше цялата дължина на краката й и само една цепка, малко над коленете разкриваше плътта й. Талията й ефирно прибрана, изглеждаше сега още по – тънка, а гърдите й бяха изпъкнали съвсем леко, като допълнителните подплънки им пречеха да прозират, през иначе тънкия плат. Точно над тях блестукаше чудния диамант…
На вратата се почука леко, изваждайки ме от малкия рай в която бях попаднала.
–Донесох ти преса за коса- каза Ани.
Усмихнах се широко. Точно от това имах нужда. Косата ми щеше да изглежда невероятно, ако успеех да я направя цялата на малки къдрици.
–Благодаря- отвърнах мило и поех в ръцете си машата.
Ани остави и една малка кутия с гримове, но преди да излезе ме предупреди да не слагам много грим по - лицето си.
Започнах първо с косата. След старателно изсушаване я накъдрих търпеливо цялата и напръсках с лак отгоре за да се запазят къдриците цяла вечер. Отворих кутията и нанесох съвсем леко розови сенки върху очите си, като в началото на окото нанесох бяло и го прелях с розовото. Малко спирала и гланц и бях готова! Погледнах към часовника 18:01.
Леле закъснявам. Определено бях изгубила тренинг. Грабнах чифт розови обувки с тънък ток и се отправих към трапезарията. Точно както очаквах Джейсън беше там. Това обаче което не бях очаквала, бе колко секси изглеждаше той в черния си смокинг! Пеперудките в стомаха ми се раздвижиха и потреперих несъзнателно. Тръгна към мен с лека усмивка, от която можех да се разтопя… и нещо в мен наистина се топеше! Усещах се топла, тялото ми направо гореше. Докато бе стигнал до мен, сърцето ми направо подскачаше в гърдите ми.
–Изглеждаш невероятно – прошепна до ушето ми и след миг устните му докоснаха врата ми, точно под него.
Едно изключително чувствително място за мен и просто неможех да удържа в себе си стенанието което се отдели от устните ми. Джейсън моментално се отдръпна притискайки ръцете си по – силно към талията ми и се загледа в лицето ми.
–Ще бъде тежка нощ и за двама ни ако продължаваш така- кажа с такава тежест в гласа си, че неможех да разбера на какво се дължи. Сбърках ли някъде? И нима аз бях виновна, че той караше тялото ми да изпитва такива емоции?
–Извинете, Сър. Разсейвате ме – подметнах шеговито, собствените му думи.
–И ти мен. Въздържай се. Ще имаме достатъчно време за това след бала- обещание което тялото ми приветства с отворени обятия.
Хвана ме за ръката и се отправихме към вратата. Имах странното усещане, че съм забравила нещо и неможех да се сетя какво! Когато излязохме отвън, очаквах да видя колата с която днес ходихме до града, но на нейно място имаше огромна черна лимузина с тъмни стъкла, която почти ми спря дъха. Джейсън ми отвори вратата и се качи след мен. Коженият салон за мое учудване бе топъл и мек. От вътре лимузината изглеждаше още по – голяма. Тук имаше място поне за 20 души. В единия й край имаше мини бар, телевизор, двд и още няколко мигащи светлинки които привлякоха вниманието ми, но когато и Джейсън се настани до мен забравих за всичко друго. Топлината от тялото му бе заразителна. Бавно се доближих повече към него и в следващия момент силната му ръка погали рамото ми, придърпвайки ме още по – близо до себе си.
След като шофьора потегли, аз се отпуснах върху ръката на Джейсън с блажена усмивка… и чак сега осъзнах какво бях забравила. Бикини! Аз бях без бельо!