Устните му плъзнаха по нежната, бяла шия. Парещият му дъх събуждаше тръпки по цялото й тяло. Веси се размърда, очите й все още бяха затворени. Тя усети дланта му да докосва лицето й. Пръстите му погалиха трепкащите клепачи, спуснаха се към нослето, достигнаха до устните, заиграха се с кичурите коса...

Що за сън беше това...?
Непознатият , чието лице оставаше в сянка, се наведе до ухото й, а после захапа леко връхчето му. Сърцето й ускори ударите си, щом той прошепна

- Ще бъдеш моя...

Веси се сепна и прокара ръка през косата си, въздъхвайки тежко. Всяко докосване... беше толкова истинско...

- Е, предполагам, че все още имам температура. – засмя се тя на себе си, смъквайки от челото си мокрия парцал, чиято освежаваща хладина бе изчезнала. Отвори очи и замръзна. Над нея се бяха надвесили повечето принцове и я гледаха съсредоточено.

- КАЗАХ ДА СЕ МРЪДНЕТЕ! - долетя отнякъде раздразнения глас на Лекси, след което Веси зърна приятелката си, която разбута всички останали и се приближи до леглото. – Добре ли си? – усмихна се сладко тя, а невинният й глас напълно котрастираше с предишния заповеднически тон. Веси само поклати леко глава в знак на съгласие и се изправи в седнало положение.

- Помислихме, че сме те загубили. – въздъхна облекчено Suho.
Чу се малко пук и Кай се озова до Лекси, която подскочи от уплаха. Тя го перна по рамото, мърморейки

- Спри да ми изкарваш акъла.

Младежът, който държеше в ръцете си табла със вкусно ухаеща супа, се ухили леко и след като остави подноса на шкафчето до бюрото, се обърна към нея.

- Ти имаш акъл? – засмя се, докато я гледаше в намръщените очи. Лекси преглътна „обидата" и , като го игнорира напълно, помогна на Веси да се намести по-добре, след което взе внимателно топлата куп подаде.

- Къде беше? Виждам, че дъждът не те е засегнал. – отбеляза Чанйеол, който току-що влезе през вратата. За миг той спря и огледа присъстващите. – Не съм имал толкова много гости от доста дълго време. – засмя се кратко, след което възвърна вниманието си на момичето. – Е?
- Ами...аз...такова...намерих една пещера. – промърмори Веси, която реши да премълчи срещата й с Лей.

- Но как знаеше, че не трябва да излизаш, докато черният дъжд не спре? – продължаваше с въпросите той.

- Ъм... аз винаги се крия от дъжда... Не го обичам.
Лъжа. Най-голямата лъжа, която Веси бе изричала от доста дълго време насам. Тя обичаше...не, обожаваше дъжда. И Лекси знаеше това, но все пак не каза нищо.

- Добрееее, видяхте я, уверихте се, че е жива, а сега СЕ РАЗКАРАЙТЕ! – викна тя и започна да ги избутва един по един навън. Тъкмо щеше да бутне Чанйеол, когато той хвана ръката й и поклати глава.

- Стаята си е моя. Никъде няма да ходя.

През целия оставащ ден Веси си остана в леглото. Беше напълно схваната, но не й стигаха силите да ходи където и да било. За нейно успокоение, Лекси беше при нея, но през час – два й се налагаше да върши поръчките на Нана, за да „не заподозре старата усойница нещо", както се изразяваше момичето. Сухо се бе погрижил да каже на възрастната прислужница, че Веси върши поръчки и е извън замъка.

Веси седеше с втренчен поглед в гърба на Чанйеол, който се бе разположил на едно от канапетата и четеше някаква книга. Момичето се чувстваше неловко да седи в присъствието му и не смееше да обели и дума. Искаше й се Лекси да беше тук, но приятелката й трябваше да помогне в прането на килимите в залата за гости.
Веси въздъхна и, като се зави по-добре, затвори очи в опит да заспи. Неусетно дишането й стана равномерно и дълбоко.
Незнаеше колко време е спала, но по едно време се разбуди, защото имаше неприятното усещане, че има някой над нея. Веси отвори очи и, като осъзна, че се взира право в лицето на Чанйеол, се опита да се изправи, но младежът улови ръцете й, приковавайки ги към мекия матрак.

- Какво... – промърмори тя объркано, но се сепна, щом устните му се озоваха на милиметри от нейните.

- Мислех си и осъзнах, че, по-рано днес, ти не отговори много коректно на въпроса ми...

Младежът се наведе и скоро тя усети горещия му дъх върху врата си. Чанйеол я целуна няколко пъти, от което кожата й настръхна, след което отново се надигна, за да я погледне в очите.

- Кой ти помогна? – прошепна той, усмихвайки се на стреснатото й изражение.

- Никой! – извика тя, но гласът й бе заглушен от устните му, които докоснаха нейните. Тя се опита да го избута от себе си , но той бе твърде силен. Едва когато я остави без дъх, се отдръпна от нея.

- Кажи ми.

- Остави ме намира!
Едната му ръка се плъзна под блузата й , нагоре по корема й. Преди обаче да стигне до гърдите й, момичето извика.

- ПРЕСТАНИ! Добре...беше...

И точно преди да му отговори, Чанйол докосна златния медальон с капаче, който висеше на врата му, и въздъхна.

- Ще си довършим разговора по-късно. – след това излезе от стаята.

В основите на замъка, сигурно скрита, се намираше зала, чиито стени бяха от най-чистия кристал на планетата Ехо. Там, в самия й център, в стъклен купол растеше най-прекрасното цвете, което човешки поглед никога не бе зървал. Уникалните му цветове преливаха от тъмно синьо до наситено лилаво, а около него сияеше сребърна светлина.
Чанйол нахълта в залата и видя останалите членове, наредени в кръг около растението.

- Какво става? – попита той. Тъй като никой не му отговори и срещна само дузина притеснени погледи, мина покрай Сухо и Баекхюн, насочвайки вниманието си към центъра. Очите му се разшириха, а дъхът спря.

- Не е възможно... – прошепна отчаяно. – Но... ние НАПРАВИХМЕ НУЖНОТО! – изкрещя. Гласът му отекна, но замря в тишината. Погледът му обходи останалите принцове, чиито лица излъчваха пълно отчаяние. До един те наблюдаваха сърцето на своята планета – цветето, което загиваше пред очите им.Едното от съвършените му листа посивяваше, губеше своите омайващи цветове, изсъхваше,свивайки се надолу. Сякаш жарките лъчи на слънцето го изгаряха,убиваха.

- Какво можем да направим. – промълви Sehun. – Доведохме ги... Това бе едиствената ни надежда за спасение.

- Имаме 7 дни... – отбеляза Suho безизразно. – 7 дни преди цялата ни планета да загине.
И тогава се случи. В един миг няколко сърца спряха, няколко чифт очи се затвориха, няколко лица потрепериха от мъка и болка. Листото се откърши и докосна земята. Силна светлина започна да струи от него, докато в един момент лъчите се пречупиха в стъклените стени на купола, цялото помещение стана бяло. После всичко отново стана нормално, но листото го нямаше. Земята се разтърси, късчета от кристания таван започнаха да падат и да се разбиват. Останали без капка сила, младежите се струполиха безжизнени на пода.

„Убий..."
Шепотът му бе толкова отчетлив, толкова близо, че тя можеше да го усети.Сякаш невидима ръка докосна лицето й, карайки я да отвори очи. После хвана нейната студена длан и я накара да стане от леглото. Но съзнанието на Веси бе празно. Тя не виждаше източника на този глас, който така отчаяно сетивата й искаха да последват, нито осъзнаваше действията си. Времето за нея – обикновеното човешко създание, неспособно да се противопоставя на външните влияния, бе спряло и сякаш... нищо нямаше значение. Нищо освен този глас и тази ръка, които все така настоятелно я викаха. И тя се подчиняваше. Босите и крака запристъпваха напред, но тя не усещаше студа. Единственото, което разбираше бе, че някаква невидима сила я тегли. Веси се озова в коридори, в които никога не беше била преди. Дори , когато застана срещу огромен портрет, докосна го и той се отмести настрани, не и се стори нещо необикновено и странно. По пътя не срещна нито един човек.Беше сама...дали?
Ето че най-накрая тя спря. Намираше се пред най – вътрешната врата, която бе акрустирана с изящни митологични образи и 6 различни знака, които тя не можеше да разпознае.
"Влез вътре... Знаеш какво трябва да направиш... Побързай."

Веси, чието лице бе станало толкова безизразно, сякаш бе направено от лед, кимна леко, повдигна ръката си и постави дланта си на грапавата повърхност на вратата. Не бе минала и минута, когато се чу леко щракване. Пътят напред се отвори и момичето пристъпи навътре. А в стъклената зала цареше пълен хаос. Земята продължаваше да се разтърсва периодично и на момичето му беше трудно да върви в права линия. На няколко пъти падна, но успя отново да се вдигне на крака. По пода продължаваха да лежат безжизнени 6-те принцове , а отвсякъде се откъртваха парчета кристал и се разбиваха около тях. Всичко се рушеше.
Веси насочи вниманието си към изящното цвете в центъра. Човешките й очи не бяха способни да видят цялата му прелест и за нея, то се бе превърнало в едно най-обикновено растение. Вървейки като в сън към него, тя на няколко пъти настъпи острите стъкла и скоро стъпалата й започнаха да кървят, оставяйки алени следи след себе си. Нямаше болка. Нямаше каквото и да било чувство.
Спря. Наведе се. Погледът й се задържа върху растениято.
"Хайде... Откъсни го..."
Шепотът в главата й ставаше все по-нетърпелив, по – настойчив.Пръстите й вече докосваха купола, когато...
- ВЕСИ!
Гласът на Лекси я сепна. Но скоро тялото й отново бе под чуджия контрол и тя забрави за присъствието на приятелката си. Повдигна капака и го захвърли настрани. И точно преди да докосне нежното стъбло, Лекси сграбчи ръкат издърпа настрани.

- КАКВО ПРАВИШ! – извика по-малкото момиче невярващо. – ДА НИ УБИЕШ ЛИ ИСКАШ?!
Веси се хвана за главата, която изгаряше от изпепеляваща болка. Затвори очи, съзнанието й се проясни.

- Къде съм...? – промълви тихо, докато се оглеждаше уплашено.
В този миг огромно парче се откърти от тавана и полетя стремително надолу. В последния момент Лекси се затича към приятелката си и я бутна настрани, поемайки част от последвалия удар. Веси падна на земята. Едва щом успя да се изправи в седнало положение, осъзна какво се бе случило.

Помощ... – прошепна тя, от очите й се спуснаха сълзи. Те замъглиха погледа й, пред който се разкриваше разрушителната картина. Всички принцове лежаха по земята, а сега и Лекси, от чието лице се стичаше струйка кръв.. Какво се случваше?!
Тя се опита да се изправи, но земята се разтърсваше твърде силно и Веси губеше равновесие, струполявайки се отново долу. Виждайки, че няма избор, момичето започна да пропълзява го Лекси, която лежеше недалеч от нея. На няколко пъти й се наложи да спре и да се върне назад, за да избегне падащите парчета кристал. Най-накрая стигна до приятелката си. Надвесвайки се над нея, притеснено докосна врата й. Пулс имаше и Веси можа да си поеме облекчено дъх.
Трябваше да измъкне всички оттук. Но как щеше да го направи?! Беше толкова слаба. Физическата сила никога не бе била неин плюс. И все пак... Трябваше да опита. Беше длъжна.
Момичето се обърна. Хвана Лекси за китките и ги изтегли нагоре, така че да ги прехвърли през раменете си. После напрегна сили и успя да качи приятелката си на гърба. Олюлявайки се под тежестта й, както и от странните трусове, тя тръгна бавно към вратата. Както можеше и да предположи, опитът не бе особено успешен, тъй като три пъти се препъна и падна. Въпреки това тя бе решена да се справи и упорито подновяваше опитите.
И ето, че най-накрая излезе от стаята. Уморено смъкна от гърба си Лекси и я подпря възможно най-внимателно на една от стените в коридора. Да вика помощ бе немислимо, тъй като нито знаеше къде се намира, нито имаше времето, за да потърси когото и да било. Трябваше да се справи сама.
Първият, до когото се добра, беше Sehun. Той просто лежеше там, а лицето му изглеждаше толкова спокойно, сякаш спеше. Отнякъде на Веси и дойде желанието да го фрасне. КАК, МАМКА МУ, МОЖЕШЕ ДА СПИ В ТАКЪВ МОМЕНТ?!
Веси въздъхна отчаяно, но все пак го хвана за ръката. Видя колко е абсурдно да си мисли, че може да понесе 181 см. мъж на гърба си?! Та той беше 2 пъти колкото нея.
- Ако можеше просто... да има нещо, което да ми помогне да ги изкарам по-бързо навън...
Още неизрекла това, Веси се сепна, осъзнавайки как от земята, от всички страни, се показват дълги зелени растения. За секунди те обхванаха принцовете и ги пренесоха навън. Щастлива, без да може да повярва какво се бе случило, Веси изтича след тях. Когато се озова в коридора, а странните растения отново се върнаха вътре, затръшна вратата след себе си.Чувстваше се изключително странно да седи изправена около 7 лежащи тела.
Но... как се бе озовала тук? Какво беше това място?
Веси въздъхна и тръгна по коридора. Трябваше да намери прислугата.