Петнадесета глава

Светлината в тунела

Бела

"Леле Боже, косата ми е неописуема, очите ми са подпухнали, а анцугът, който нося, си купих, още в гимназията!" - палеше се суетното ми Аз. Не можех да повярвам, че приоритетен за мозъка ми бе външният вид, точно сега, когато Кълън стоеше на прага на дома ми. Точно навреме сивото ми вещество бе осенено от брилятната идея да кажа нещо. Едва ли от ресурсите ми с достойнство щеше да остане кой знае какво, ако продължавах да го зяпам малоумно.

- Какво търсиш тук Кълън? - попитах уморено аз. Действително ми се щеше да вложа в тона ми нужната язвителност, но изтощението си казваше думата. Нямах енергията да се карам с него. А ако трябваше да бъда напълно честна - и желанието...

- Мисля, че този разговор много по-добре би бил воден вътре...не би ли казала? - попита ме вежливо. Когато не реагирах веднага, великолепните му вежди се събраха, образувайки тази така чаровна вдлъбнатина на челото му, безспорен знак за притеснение, вероятно породено от вероятността за евентуален отказ от моя страна.

- Аз... да, извинявай, заповядай - заплетечих аз. Никога няма да мога да си обясня внезапната липса на каквито и да било ораторски умения у мен, когато Едуард беше наоколо... Във всеки случай това ме изнервяше ужасно. Но сега нямах време за градивна самокритичност. Изгарях да разбера как се е сдобил с адреса ми...

- Едуард, откъде знаеш къде живея? - попитах спокойно аз. Гласът ми бе контролиран, безстрастен. Или поне така се надявах. "Бела, колко ти е IQ-то и имаш ли въобще такова? Та, нали работеше за него, естествено, че ще има координатите ти!" - смъмрих се мислено.

- Помогна ми едно птиченце. Всъщност, леко прекъснах почивката на майка ти, тя ми помогна. Трябва пак да я посетя, много мила жена. Може да я наема като асистент, не мислиш ли?

- Защо не? - отвърнах закачливо аз, внезапно очарована от милата усмивка, която си проправи път на лицето му, докато търпеливо ми разясняваше ситуацията, както винаги, давайки воля на чара си. Типично... Настъпи неловко мълчание. Всеки от нас се бе вгледал в лицето на другия, сякаш опитвайки се да избегне задаването на неудобни въпроси и техните отговори, като просто прочете мислите на другия. Няма нужда да казвам, че не пожънахме особен успех, нали?

- Едуард, знаеш, че трябва да ми кажеш защо си тук, нали? - наруших тягостната тишина първа.

- Да...този разговор е доста закъснял. Колкото и странно да звучи, няма да ти говоря безкрайни глупости. В главата ми се въртят само две изречения и се надявам, че след като ги чуеш, ще можем поне да бъдем приятели. Не съм тук, за да те моля да се въреш, не искам да се връщаш, ако това би ти донесло само лоши чувства. Ето какво имам да ти кажа: Бела, съжалявам, че бях такъв задник към теб през цялото време, в което работехме заедно. Повярвай ми, не беше нарочно, просто главата ми не беше където трябва. Искам само...само едно...моля те, бъди пак част от живота ми. Като мой най-добър приятел...или в този случай приятелка. Моля те...

Да зяпам Едуард Кълън с отворена уста и ококорени очи се превръщаше във втора природа за мен... И този случай по никакъв начин не се различаваше от всички ситуации, в които ме е оставял безмълвна, било то от яд или по друг повод. Независимо от обстоятелствата, не можех да отрека огромното въздействиие, което този мъж имаше върху мен.

- Нямам представа как да постъпя, Кълън - отвърнах накрая, възможно най-хладно. - След всичко, което се случи, след цялото напрежение и непоносимост межу нас... Не знам дали е възможно да общуваме нормално. - заключих, тенденциозно скръствайки ръце пред гърдите ми. "Нали не мислеше, че ще улесня нещата за него така бързо?", запитах се самодоволно наум. "Дори да му простя, ще се цупя детински, докато сметна за нужно" - мислено тропнах с крак аз. Божичко, държах се като 5-годишна! Но още докато траеше мисленият ми бръвеж, осъзнах, че вече отдавна съм му простила. Още когато ме намери в болницата, по-красив от всякога.

- Не те карам да решаваш веднага. В никакъв случай не те притискам, единствено искам да помислиш, защото, колкото и да не го вярваш, ти се превърна в моята съвест. Когато видя как те наравям с действията си, разбирам колко глупаво от моя страна е да не зачитам чувствата на тези около мен. Времето прекарано с теб ме научи, че не мога вечно да се държа като малко раглезено дете. Благодаря за което, найстина ме промени. Просто...помисли.

Този красив, интелигентен, духовит и арогантен кучи син е на път да ме накара да се разплача... Отново. Но този път естеството на сълзите ми щеше да бъде съвсем различно. Защото момчето срещу мен бе различно. Беше ранимо и разкаяно. Беше искрено. Беше истински мъж, склонен да призане осъзнатите грешки и да изрече на глас краткото, но понякога твърде трудно да произнасяне "Извинявай", без, след това, да се чувства победен.

- Искаш ли нещо за пиене? - изтърсих аз, без да му мисля много-много

- С удоволствие - светкавично отговори той. Лицето му мигновено се озари от красива усмивка, показваща ред бели зъби и много надежда. - Какво би могла да ми предложиш? - попита ме игриво, а нещо в мен искаше той да няма предвид само напитките... "По дяволите, Бела, овладей се!" - скарах се сама на себе си аз.

- Имам уиски, енергийни напитки, мартини... - започнах да изброявам аз небрежно, опитвайки се да отклоня вниманието си от бесния ритъм на сърцето ми.

- Не бих искал да ти досаждам след като пиина малко, затова само една енергийна напитка...моля - усмивката му остана все така непроменена.

- Е, щом ме молиш така учтиво... - отвърнах аз с лека усмивка, запътвайки се към хладилника. Дали този човек бе наясно със способностите си буквално да заслепява? Действително, не се сещах за друг мъж с подобно обаяние. - Можеш да седнеш, Едуард - подвикнах през рамо аз. - Настани се удобно.

- Това кресло наистина изглежда удобно... - каза той доволно... Обърнах се тъкмо навреме, за да видя и конспиративната му усмивчица.

- И не само изглежда - отвърнах, подавайки му Red Bull... Аз, от своя страна, нямах нужда от такъв... Или от каквото и да било, даващо крила. Адреналинът, с който ме зареждаше присъствието му, ми бе достатъчен. Начинът, по който отпиваше от тази кутийка, ме накара истински да й завидя... Отново моето мръсно подсъзнание, знам. Осъзнавах обаче, че се налага да поговорим и то сериозно. Седнах на дивана, отдалечавайки се от него, доколкото ми бе възможно. Той изстена лекичко, блаженството, както и умората бяха ясно отчетливи по съвършените му черти. Погледна ме, а изражението му се промени. Явно и той си даваше сметка за посоката на разговора ни.

- Бела, виж, знам, че няма да успея да се реванширам за всички неща, които съм ти наговорил, но си мислех, че може би...не знам и аз...да поговорим пак...след един хубав филм...? - изрече той така бързо, че ми трябваха няколко секунди, за да осъзная същността на това, което ми каза. Гледаше му се филм... Не просто филм, а хубав филм. Гледаше му се хубав филм... с мен. Едуард искаше да гледаме филм заедно. Олеле!

- Ами, аз... При други обстоятелства, щях да ти отвърна, че трябва да си проверя графика, но по някаква щастлива случайност отскоро съм безработна, така че... защо не? - отговорих шеговито аз, смеейки се. Чух очарователния му смях и вдигнах очи от скута ми, където бях съсредоточила погледа си, в отчаян опит да се възпра от това да гледам лицето му. Изражението му бе съвсем открито, искрено и... може би дори щастливо. Колкото и абсурдна да беше ситуацията, в която попаднахме, исках да дам шанс на това прелестното същество, седящо на креслото ми. Реших да загърбя проблемите, фактът, че отново съм без работа, и това, че световноизвестен пианист беше в дома ми, и да ида на кино, не с интровертния музикант Едуард Кълън, криещ грижливо същността и ранимостта си зад маската на безразличието, а с момчето Едуард, което в именно този момент ме даряваше с най-красивата усмивка, която бях виждала.

- Супер! Аа..искам да кажа... радвам се! - заговори ентусиазирано и с твърде висок тон той. Нямаше как да не се засмея. Приличаше на тийнейджър, съвсем неопитен по отношение на момичетата.

- Ще мина утре към 8, надявам се да ти давам достатъчно време, Мiss Vain. - каза ми игриво, докато го изпращах. Не можех да му се разсърдя, така че просто се засмях тихичко. В крайна сметка, къде отива удоволствието, ако спрем да се заяждаме?

- Гледай да не удариш Aston Martin-а на идване, Кълън... Или поне не в моята кола. - отвърнах аз. Исках репликата ми да прозвучи хапливо, но прихнах да се смея. Двамата бяхме неподправени идиоти.

- Оооо, мила Бела, не се притеснявай за колата в момента...все пак, нали ти няма да заплашваш хората по пътищата с твоето каране, така че и колата ми е в безопасност. - И дватама се смеехме на глас, без да се притесняваме за реакцията на съседите ми.

- Кълън, искаш ли ти и топките ти да се приберете заедно у вас? - попитах аз, опитвайки се да си придам сериозен вид.

- Защо, искаш да останат при теб ли? - попита той, повдигайки веждите си подканващо.

- Едва ли ще ми свършат кой знае каква работа, така че по-добре изчезвай. - казах аз, секудни преди нова вълна неудържим смях да ме залее.

- Казвай каквото си искаш, но знам какво се мъдреше в главата ти... Права си обаче, трябва да тръгвам, все пак на света му е мъчно за мен... - заяви той, опитвайки се контролира смеха си.

- Сигурна съм, че е така, Кълън - казах саркастично аз.

- До 8... - усмихна ми се нежно той

- До тогава - не можех да не отвърна с усмивка.

Тази нощ не можах да заспя, въпреки всичкото старание, което влагах във въпросното занятие. Какво изпитвах към Едуард Кълън си беше същинска мистерия за мен. Възможно ли бе, да изпитвам каквото и да било към човек, чието присъствие не понасях до преди няколко часа? Нещата се развиваха светкавично... Толкова бързо, че не можех да си обясня кога са се зародили чувствата ми към този, така близо до съвършенството, мъж с проблемен характер. "Чакай малко, Бела, чувства? Имаш чувства към Едуард Кълън?" - веднага се намеси вътрешното ми аз. А имах ли? "Да, имаш" - отговори то почти пренебрежително, посочвайки очевидното. Боже, трябва да спра да си говоря сама! Но сега, не това е от първостепенно значение... Аз имах чувства към Едуард. Мамка му!