След като пазачите ни върнаха нещата, те посочиха пътя към Коноха и аз въздъхнах мълчаливо. Държах разтревожено ръцете си зад гърба. Химеко-чан... – промърморих. Тя ме погледна въпросително.
- Трябва да се погрижих всички да се приберат, става ли? – Тя се поколеба и спря да върви до мен, веждите й се събраха.
- Какво имаш предвид?
- Искам да кажа да наглеждаш останалите. Аз трябва да остана тук, - отговорих с притеснена усмивка. – Не го разгласявай. Скоро ще се прибера. – Гледаше ме за момент, към групата и обратно.
- Наистина ли ще бъдеш добре? – попита Химеко. – Какво става? Има ли нещо общо с това, което ти каза онзи мъж? – Кимнах и след малко я изпратих обратно при групата.
- Внимавай, Мина-чан... – каза, като се отдалечаваше. Докато си тръгвах, можех да чуя как Хидан разпитва Химеко, настоявайки да знае какво става; част от мен знаеше, че ще се върне, за да ме завлече надалеч оттук... но Химеко трябва да го е разубедила, защото не го направи, по-скоро ме погледна тъжно преди да изчезнат в хоризонта. Поех си дълбоко дъх и се обърнах към пазачите, които бяха на няколко метра и докато ги приближавах, застанаха от двете ми страни, за да ме водят през града. Висока, тясна сграда щеше да бъде новият ми дом засега. Пуснаха ме да вляза и заключиха вратата с резе от външната страна. Това място беше... обикновено. Малка кухня, баня, спалня и всекидневна. Нямаше мебели. Бели стени. Тишина.
Взрях се в голямото огледало, докато двете жени на средна възраст ме оправяха за днес. Минаха няколко дни откакто бях в това ново село и беше много... много далеч от вкъщи. Това беше сигурно.
- Свий се, мис Минами – каза едната от тях. Направих го и тя ми сложи червило с цвят на праскова на устните ми. Потърках ги и направих гневна физиономия, когато всичкият ми въздух беше изкаран. Погледнах назад към дамата, обвиваща кръста ми.
- Хей, по-внимателно! – Дамата ме пренебрегна, връзвайки оранжевия копринен плат на голяма, обемна панделка. Продължиха да ми оправят грима и ми надипляха кимоното и ми дърпаха косата, вдигайки я от врата ми и отгоре на главата ми.
- И сме готови... – прошепна една от тях, слагайки гребен в косата ми, за да не позволява на кичури коса да ми влизат в очите. Погледнах се, осъзнавайки, че наистина изглеждам доста хубаво. Въпреки това не бях готова да бъда омъжена за някакво дете, което дори не познавах, за да изпълня „примирието". Сложиха ми някакви елегантни сандали, каишките се качваха по прасците ми, закопчаващи се плътно над тях.
- Боже, боже, Минами-чан... красива си!
- Да, имаш толкова грациозна аура... трябва да си толкова щастлива. – Имитирах усмивка и погледнах срамежливо към пода. По-високата изцъка с език.
- Но, о, скъпа, трябва да махнеш това ужасно нещо! – посочи към жашиниския ми медальон. Дръпнах се от нея.
- Не си го и помисляй. Остава. – Направи няколко крачки назад, поглеждайки изненадано приятелката си. Скоро бях отведена надолу по дълго стълбище до приемната на голям градски параклис. В ръцете си държах нервно букет с цветя и щом красивото пиано започна да свири и стигнах свещеника и бъдещия ми съпруг, церемонията започна. Беше облечен в собственото си официално облекло и изглеждаше сякаш е по-млад и от мен. Беше сладък, можех да му призная това. Но не беше сладък като Хидан и това не ми харесваше.
Погледнах през воала към него, а той се усмихна и помръдна устни в „красива си". Усмихнах му се неловко и погледнах към проповедника. Явно вече беше започнал да говори без аз да забележа и при тази мисъл се изкисках леко.
- ... който е почтен дом, олицетворяващ Бог, показващо нам мистичния съюз между Христос и църквата: Христос го украси и разкраси с присъствието си и първото чудо, което направи в в Кана Галилейска и е поставен от Свети Павел да бъде почетен сред всички хора: и да не се влиза с лоши намерения или безгрижно, а благоговейно, дискретно, съзнателно, трезво и със страха от Бога. – Стомахът ми започна да се преобръща. Сватбата беше едва първата част от „плана" ми, но все още ме беше страх. Като малко момиченце никога не си бях преставяла, че „сватбеният ми ден" ще протече така...
- В този свят дом тези двама души идват, за да бъдат обединени в съюз. Ако някой има причина защо този брачен съюз не трябва да бъда сключен, да говори сега или да замълчи зави...
И сякаш имах главна роля в сладникав, романтичен филм, вратите на параклиса се отвориха. Всички погледнаха назад, за да видят закъснелите, чувайки как пазачи викат след тях.
- Какво, в името на Жашин, става тук?!
- Хидан! – извиках, чувствайки се толкова щастлива, главата ми се въртеше. Той изтича към олтара с гняв в очите.
- Какво, по дяволите, правиш, Мина-чан? Омъ... Омъжваш се? Кой е той? – Посочи към принца, стискайки ядосано в другата си ръка кървавочервената коса с три остриета и аз отворих уста, за да обясня, но той не ми даде възможност.
- Знаех си, че не ти пука за мен! Шибана кучка такава! Мамка му, знаех си, Жашин... – Покри лицето си с ръце, стискайки нещастно очи.
- Хида...
- Не, не искам да слушам, мамка му, жено! Това е някаква глупост, да ме подведеш! Обичах, - спря се, - беше... ме грижа за теб... – Хидан беше ли сериозен? След цялото това следване, за да го наглеждам, след цялото това, опитвайки се да му покажа точно колко много значеше за мен, ме обвиняваше, че правя точно обратното? Отново започна, говорейки още и още, вбесявайки ме все повече и повече. Когато най-накрая ми омръзна го ударих по главата с букета, за да му привлека вниманието най-накрая и тропнах с крак. Той ме погледна гневно – беше сериозен – и не прекъсна, докато не извиках:
- Ако само млъкнеш за две секунди, тогава ще мога да обясня!
- Д-да обясниш какво, скъпа? – попита с шепот младоженецът до мен. Изкисках му се злобно и го ударих по бузата.
- Не ме наричай така, мамка му! – Залитна назад, падайки от стълбите на олтара. Хидан се взря в мен, в очите му имаше предателство и болка.
- Това е достатъчно! – Протегна ръце напред, опитвайки се да да ни раздели с Хидан и аз поклатих глава. Засмях се, мислейки си колко съм се отпуснала, като се има предвид, че мина толкова много време, откакто имах хубава битка. Наведнъж, докато свещеникът се приближаваше, пазачите също вървяха към нас, мечовете им бяха извадени. Хванах дългата си рокля и направих ритник, удряйки възрастния мъж право в брадичката. Хидан се усмихна самодоволно (вероятно защото бельото ми се показа).
-Х-хей, не си мисли, че няма да си следващият! – промърморих засрамено, отивайки до него с юмруци напред. Хидан се засмя развеселено, разбира се. Паднах на едно коляно, позволявайки му да направи хубава дъга с косата си и отново се изправих, за да огледам положението за секунда. Хидан се изкикоти и каза нещо за Жашин – естествено – а аз изброих всичките ни врагове.
- Деветима... има девет... – Хидан посочи един, - осем по-точно. – Хидан продължи да размахва оръжието си, маниакалния му смях отекваше из стаята. Започнах да тичам и подскочих, за да се оттласна от раменете му и да се завъртя във въздуха, ритайки един от воините по тила; той изпусна меча си и аз го грабнах. Учудих се колко е тежък: едва можех да го повдигна с две ръце. Промърморих си недоволно, но отново погледнах битката, опитвайки се да помогна както можех. Успях да сваля няколко от тях, но Хидан бързо се справи с останалите, използвайки изцяло ритуалните си способности. Честно казано, мислех, че е секси... особено когато изпъшва с удоволствие. Обаче ме накара да се намръщя – не трябваше ли само аз да мога да го карам да се чувства така? Хм.
Скоро в параклиса настъпи мрачна тишина. Погледнах към Хидан и се усмихнах уверено; тази усмивка се стопи, когато попитах:
- Къде отиде този подлец, младоженецът?
- Поне не му ли чу името? – попита той. Поклатих глава и свих рамене. Нямаше голямо значение за мен.
- Не, - продължи той, - дори не съм видял, че се е измъкнал... Надявам се, че Жашин-сама няма да е твърде разочарован.
- Нищо не можеше да направиш, Хидан. Мисля, че пак ще бъде щастлив, - казах тихо и малко неловко. Кожата му избледня до нормалния си цвят. Навън беше странно спокойно и това ме напрегна. С Хидан започнахме да вървим към големите врати и отвън... не трябваше ли още пазачи да идват да направят нещо? Разбира се... между мен и Хидан не бяха казани много неща. Може би, защото Хидан все още беше разсроен или защото, ами, не бяха необходими думи. Не можех да разбера. Усмихнахме се окуражително тук и там един на друг и или гледахме в земята, или към небето. Когато достигнахме портите, чух глас, който бях чакала.
- Спрете! – С Хидан погледнахме през рамо и видяхме едрия мъж, който предлагаше примирие. Държеше някаква измишльотина, която можех да разпозная – сребристо и блестящо, лъскаво и зловещо.
- Наруши примиерието ни, мис Минами – заяви той. Обърнах се към него.
- Това е вярно.
- Започвам да губя търпение – каза той, играейки си с това, което протягаше към мен. Гледах го за секунда, като започнах да ставам неспокойна. Когато не казах нищо повече, той добави: - Аз, Масааки Манабу, не мога да търпя това. Предоставих ти много възможности.
- Ако търпението ти свършва, тогава трябва да попитам защо изпращаш наемни убийци след нас, като за начало? – казах строго.
- Ами, нали разбираш... маскарадът беше планирано събитие. Беше уредено, за да създаде връзката между нашата земя и твоята – ти си престъпница, чрез твоята смърт бихме могли да се съюзим с Конохагакуре и да да се опълчим на Акатски. Долна отрепка такава – не си достойна за званието нинджа.
Въпреки че бях изненадана и малко объркана, го намерих за смешно.
Как можеш да се опитваш да ме обиждаш по този начин, когато уби човек само за да започнеш плановете си? Аз самата съм убивала само веднъж. Ти, твоята страна, сте направили много повече. Но трябва да попитам, какво ще направиш, когато се изправиш срещу нас? Ще поемеш контрол над Коноха?
- Това не ти влиза в работата, жалко момиче такова! – извика Манабу. – Изобщо! – Като викаше, дръпна спусъка на оръжието си и преди да мога да го регистрирам, усетих изпепеляваща болка над дясната си вежда, звукът от изстрела ехтеше. Кожата ми си изгуби цвета, крайниците ми започнаха да се тресат неконтролируемо. Паднах на колене и помислих, че слухът ми си идваше и отиваше, едва можех да чуя Хидан да вика, умолявайки ме да се изправя. Изтича до мен и ме положи да легна по гръб. Докосна леко раната, от нея обилно се стичаше кръв. Очите му бяха широки, като викаше. Кръг тъмнина обви зрителното ми поле. Беше обзет от гняв, когато се втурна към тях.
- Минами – дойде един глас. Не бях сигурна откъде се появи... може би главата ми? Стана по-тъмно и по-тъмно, докато вече не можех да виждам. За известно време остана така и аз лежах там в тъмната тишина. Наистина ли бях мъртва този път...?
- Минами – прозвуча отново. Беше ясно като биенето на звънец. Опитах се да отговоря, но не можех да се накарам. Доста мислех за Хидан, докато стоях там в тъмното, чудейки се как е. Дали беше добре. Умът ми прескочи от него към останалите от организацията, после към Наруто и приятелите му. Лейди Рей. Химеко и агелите. Гърдите ми започнаха да горят сякаш се бях подпалила.
- Не отричай повече – заповяда същият глас. И веднага от черно стана образът на Жашин, животинският череп беше на по-малко от метър от лицето ми. Сърцето ми запрепуска. Не можех да говоря, но този път не знаех дали е физиологично или страх.
- Знаеш за какво говоря, Минами и... – прибави Жашин, - знаеш какво трябва да направиш. Нямам никакво намерение да те насилвам – самата ти душа изразява мислите ти. Всичките. Искала си това. Много е сложна, душата ти. Нерешителна и е понякога слаба. Но в същото време е уверена – уравновесена и волева. Това са особеностите на жашинист. Направи това царство гордо.
И отново цветове започнаха да се завръщат и аз станах внезапно, главата ми пулсираше. Задъхвах се и обърсах кръвта от дясното си око. Сякаш времето беше спряло. Хидан все още тичаше към мъжете, когато всички те извикаха ужасено, гледайки зад Хидан и към мен. Вълната на осъзнаване го удари и той извика радостно. Можех да кажа, че с Хидан щяхме да се забавляваме, докато заличавахме това място.