8

Здравейте :)

Харесва ми да пиша - правя го за себе си :) Но знанието, че още някой изпитва приятни емоции покрай моите писаници (като изключим вечно ангажирания ми редактор), наистина би ме зарадвало. Затова, ако имате идеи или нищо друго за споделяне, отворена съм за предложения.

Този фенфик ми хрумна наскоро като концепция. Отне ми две седмици да намеря геройчета, които са живи след войната - беше трудничко, особено за не толкова засегнатите в мангата/анимето села - там изборът беше много оскъден. Някои от героите не са ми достатъчно познати и личните им характеристики са предимно измислени. Ще бъде интересно пътуване да се "управляват" едновременно толкова много персонажи.

Е, това е в общи линии.

Ще се постарая да не протакам твърде следващите глави.

Надявам се да се забавявате четейки по колкото мен, докато пиша. ^^

Ново начало

Свърши се….

Четвъртата шиноби-война приключи… В зората на новия ден, всички си поеха въздух с пълни гърди, знаейки, че няма да се наложи да излагат пряко живота си на риск. Но това имаше цена… И тя беше висока - цената, която плати всяко едно от селата, които участваха в обединената армия. Жертвите бяха много във всяко едно от скритите села. Много шинобита погребаха приятелите си… роднините си… партньорите си… някои и децата си…

Естествено с края на войната, дойде и срещата на всички Кагета от петте големи Скрити села. На тази среща, всички Кагета изразиха желание да се сложи подходящ край, заедно с официалното обединение на скритите села. Може би символ, символ за мир. Който да се пренесе през годините, за да им напомня за всички шинобита, които бяха загубили животите си. Кагетата, към момента на срещата, бяха представени от: Ооноки - Цучикаге на Селото, скрито в скалите; Ай (А) - Рейкаге на Селото, скрито в облаците; Теруми Мей - Мизукаге на Селото, скрито в мъглата; Гаара - Казекаге на Селото, скрито в пясъка и Хатаке Какаши - Хокаге на Селото, скрито в листата… и техните бодигардове.

-Фестивал. - каза Ооноки и погледна останалите изпод гъстите си сиви вежди.

-Фестивалът звучи твърде… обикновено? - не се съгласи Мей, внимателно отмятайки дългата си кестенява коса назад.

-Парад? - включи се Рейкагето, слагайки единствената си ръка върху масата. Никой от останалите не реагира на предложението му. Това доведе до нацупване от негова страна.

-Мисля си… - започна тихо Гаара. - …трябва да е нещо, което символично да напомня, че няма разлика между шинобитата в различните села.

Оноки и Мей кимнаха одобрително, а Какаши замислено потърка брадата си през маската.

-Паметен ден на маските? - попита Какаши. Всички очи се обърнаха към него, а той се усмихна сконфузено. - Ден, в който се почитат всички жертви на Четвъртата война, като всички шинобита носят еднакви маски.

-Не е ли безлично? - попита Мей, леко присвивайки красивите си зелени очи.

-Това е идеята. - кимна Гаара, който разбра чудесно какъв смисъл влага Какаши в предложението. - Да няма разлика, да няма значение от кое село идват шинобитата. Аз бих отишъл още по-далеч - еднакви дрехи и перуки.

-Това звучи прекалено! - поклати глава Рейкагето.

-Тук ще се съглася с теб. - кимна Мей.

-Гаара може и да има право. - замислено се обади Ооноки. - Ясно е, че през годините този ден ще остане много по-символичен. Но за всички нас, които пряко сме загубили толкова много другари, може би не е прекалено, а е някак… необходимо, за да се превъзмогнат загубите, заедно…

-Нека тогава тази година да го направим така - еднакви маски, дрехи и перуки. - включи се Какаши. - Да се "смесим", точно като го направихме на бойното поле.

-Как ще осигурим безопасността? - попита Рейкагето. - Не бива да забравяме, че макар и обединени, ние все още имаме врагове.

-Ще осигурим постове около съответната зона. - Гаара кръстоса ръце пред гърдите си.

-Значи трябва да осигурим и зона… - намеси с Мей със забележка на място.

-Тъй като Огнената земя е по средата, най-логично е да е там. - Ооноки смръщи вежди и също кръстоса ръце пред гърдите си.

-Това може да се осигури. - кимна Какаши.

-Но… Дори да сложите маски на всички и да ги облечете еднакво, всички ние имаме уникална чакра. Познатите и приятелите ни могат да ни познаят безпогрешно много добре. Смесването, за което говориш, няма да се получи така, както си го представяш. - Мей поклати глава.

-Защо да не се получи? - полюбопитства Гаара.

-Защото всяко шиноби ще предпочете да бъде сред своите, сред познатите си. - обясни Рейкагето, леко присвивайки очи.

-Значи, за да се получи смесването добре, трябва да елиминираме фактора чакра? - вдигна Гаара вежди и леко потупа брадата си с пръст.

-Повече или по-малко, това е условието. - съгласи се Мей и се наведе леко напред, поставяйси лакти на масата.

-Всеки джоунин може да прикрие чакрата си почти до съвършенството, когато това се изиска от него или нея. - намеси се Какаши.

-Това е така… Но ако използваме това умение на джоуните, то трябва да изключим шинобитата с по-нисък ранг, нали така?

-Не мисля, че можем да съберем целия остатък от армията на едно място, така или иначе. - каза Оноки. - Бъдете реалисти. Цялата тази организация трябва да е доста по-символична.

-Ами ако… - Какаши заговори с леко отнесен глас. - Нека организираме Фестивали едновременно във всички села. А паметния ден да бъде почетен чрез неголяма група шинобита, които да обиколят заедно всички села и да покажат благодарността на всички ни. Всяко село да реши и излъчи представители, но не по-малко от двама и не повече от 5 човека. Какво мислите?

Настана кратко мълчание, докато всяко едно от Кагетата внимателно обмисляше идеята.

-Харесва ми. - Гаара беше първият, който се обади.

-Намирам идеята за добра. - съгласи се А.

Мей и Ооноки кимнаха, също в знак на съгласие.

-Можем да съберем представителите на северната граница на Огнената земя и оттам ще започнат обиколката си. - Ооноки се ухили. - Сега следва другият важен въпрос, а именно, къде ще е първата им спирка?

-Предлагам Суна. - Гаара се облегна назад и леко се усмихна. - Също така предлагам първата спирка да се мести всяка година, за да е честно. - предложението му бе единодушно прието.

-В такъв случай потискането на чакрата става напълно излишно. - обади се Мей.

-Да, така е. - кимна Какаши. - Маските и еднаквите облекла ще са задължителни само по време на официалната част в самите села. Така е доста по-смислено, наистина.

-Не е задължително да е излишно. - заговори А. - Може би е смислено да потискат чакрите си в самите села, за да не ги разпознаят местните шинобита.

Настана кратко мълчание, кратка дискусия, но в крайна сметка беше решено, че в селата, чакрите трябва да бъдат потискани.

-Относно участниците в обиколката… - Ооноки се намеси. - Мисля да предложа условие да изберем млади шинобита… - той се усмихна с хитра усмивчица. - Нищо не сплотява по-добре от съвместно пътуване, прекарване на време заедно. Затова нека се възползваме и изберем тези, които ще дойдат след нас.

Кагетата погледнаха най-възрастния с умерена изненада. По лицето на Мей плъзна усмивка. Тя се обърна към Чоджуро:

-Нещо против да се разходиш в млада и приятна компания за около месец? - гласът ѝ бе нисък и кадифен. Момчето, почти млад мъж леко се изчерви от внезапното внимание към него.

-Както заповядате Мизукаге-сама. - беше краткият му отговор. След това смутено наведе глава.

-Шикамару, надявам се, че разбираш…? - Какаши каза тихо без да се обръща.

-Да, можете да разчитате на мен. - кимна младият тъмнокос мъж.

-Също така ще те помоля и да избереш…

-Вече съм ги избрал. - прекъсна го тихо Шикамару.

Какаши се засмя сконфузено и се обърна към него, кимвайки.

-Канкуро… - Гаара се обърна към брат си, стоящ спокойно две крачки назад. - Темари и ти ще отидете, също. - Канкуро кимна, без да каже каквото и да е.

-Даруи… - започна А, но мъжът поклати глава.

-Нека отиде Це. - помоли той, на което Рейкагето кимна замислено.

-Разбира се, Куроцуши също ще се включи. - Ооноки се ухили на внучката си, която не изглеждаше особено трогната от най-новата си задача.

-Разбира се… - каза тихо, едва чуто и леко се смръщи.

Гаара стана и завихри малко количество пясък - смеси го с чакрата си и след няколко секунди в ръцете си държеше маска. Остави я по средата на кръглата маса. Маската само символично напомняше човешки черти - имаше дупки за очите, малки дупки в основата на носа, но нямаше уста - липсваше каквото и да е изражение.

Кагетата бяха впили очи в маската безмълвно за около минута.

-Мисля… - въздъхна Оноки. - …че не може да се направи по-добра маска от тази.

Гаара кимна и се усмихна, съвсем лекичко…

-Фестивал, наречен Празник на мира и Паметен ден на маските. - прошепна тихо Мей и се усмихна нежно, гледайки маската.

—-

Канкуро погледна останалите членове на малката им група: Темари, сестра му, която познаваше по-добре от дланта си; Амено - медик и изключително мил и щедър човек, която по стечение на обстоятелствата се беше сближила със сестра му донякъде след войната; Итецу - младо шиноби, което искрено се възхищаваше на Гаара… с което и си спечели и мястото в групата.

-Изглежда всички са тук. - отбеляза Темари и сложи ръце на хълбоците си.

-Тогава е време да тръгваме. - каза Канкуро и намести раницата на гърба си.

-Малко е странно да имаме мисия, която не изисква битки. - обади се Амено и погледна към Темари, която просто сви рамене.

-Никога не се знае. - намеси се Канкуро, поглеждайки я с крайчето на много тъмните си очи. - Все пак не трябва да се отпускаме напълно.

-Наистина ли вярвате, че всичко ще мине мирно и спокойно? - попита тихо Итецу. Той се чувстваше изключително некомфортно в близката компания на единия принц и принцесата на Суна. Чувстваше се… дребен, макар Темари да стигаше едва до носа му на височина.

-Ще съставим група от около 15-20 способни шинобита… Не мисля, че някой ще посмее да ни нападне без съответната подготовка. Имайки предвид, че решението беше взето преди 5 дни… Да кажем, че ми изглежда невероятно някой да успее да се подготви да ни нападне. А и каква би била целта според теб? - Канкуро обърна за момент боядисаното си с няколко дебели лилави линии лице.

-Да всее смут? - опита Итецу.

-Единствената смислена причина да бъдем нападнати, е да се симулира битка помежду ни, за да се постави под въпрос здравината на съюза, като се цели разклащане на доверието. - Темари се ухили без никаква следа от веселост.

-О… - младото шиноби наведе притеснено глава при вида на пресилено озъбената ѝ усмивка и насмешливата искрица в зелените ѝ очи.

-Темари, плашиш момчето. - подкачи я Канкуро. Сестра му понякога не усещаше кога да спре…

-Понякога момчетата трябва да бъдат плашени. - отвърна тя невъзмутимо.

Амено се засмя тихичко, поставяйки ръка пред устата си.

-Нали разбираш, че с такова държание никой мъж не би се съгласил да се омъжи за теб? - попита Канкуро повдигна иронично едната си вежда.

-Защо смяташ, че да се омъжа е нещо, което изобщо искам? - отвърна му тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше.

-Не знам дали искаш. - каза бавно той и се извърна изцяло към нея. Бяха решили да запечатат униформите си в скролове, затова мъжът беше облечен в традиционните си черни дрехи, с качулка на главата и боя на лицето. В този си вид, той определено изглеждаше по-страшен, отколкото в стандартната си униформа. - Казвам ти, че и да искаш, няма да стане, ако продължаваш да се държиш така!

-Все едно теб ще те избере някоя жена доброволно! - изсъска му тя.

Итецу осезаемо се сви и се приближи внимателно до Амено, която нагласяше раницата си и се опитваше да намести бялата си туника без ръкави, която се беше усукала в процеса. Той леко се наведе към нея и притеснено прошепна:

-Така ли се държат един с друг по принцип? - попита той.

Тя го погледна и донагласи яката си. Усмихна му се мило и сви рамене:

-През повечето време, когато не се налага да се говори по сериозни въпроси, са така.

Младото шиноби ги погледна отново - Темари заплашваше с юмрук брат си , а той изобщо не ѝ оставаше длъжен. Ръцете ѝ изглеждаха лъжливо нежни в дългите ръкави на бледолилавата ѝ блуза, върху която имаше подобно на бронежилетка сиво горнище. Късата ѝ тъмносиня пола се отваряше изцяло отпред и разкриваше дългите ѝ мускулести краката, обути в къс черен клин.

Толкова се беше разпалила, че посегна за огромното ветрило на гърба си, готова да отвее брат си в гнева си.

-Дори когато Гаара сама е там? - попита невярващо Итецу.

-Да, дори, когато той е там. - Амено провери дали дългата ѝ светлокестенява коса е вързана добре. - Гаара-сама просто ги игнорира и ги оставя да спрат сами.

-О… - беше всичко, което Итецу успя да каже.

-Нямаш ли братя и сестри? - попита тя, поглеждайки го с крайчето на окото си. Итецу несъзнателно се замисли какъв цвят точно бяха очите ѝ - приличаха на кехлибарени, но и на кефяви в същото време. За себе си реши, че са светлокафяви.

-Не…

-Често отношенията между братя и сестри са такива. Те изглеждат като че се мразят, но всъщност просто се закачат грубо, защото са достатъчно близки, че да си го позволят.

Той отново погледна Канкуро и Темари, които вече бяха приключили спора си - в момента изглеждаха сърдити един на друг и макар да вървяха рамо до рамо, гледаха в различни посоки.

-Е, сега ще е спокойно за момент. - засмя се тихо Амено и кимна към тях с глава. - Хайде да тръгваме.

Тя направи няколко грациозни крачки напред, а Итецу я последва.

—-

Младото кунойчи притеснено стоеше до портата на Киригакуре. Беше много изненадана, когато Мей-сама я повика преди два дни. Тогава тя ѝ обясни, че я е избрала да участва в специално организирана група шинобита като представител на селото. Целта на групата беше да обиколи всички скрити села и да поднесе почитта на всички шинобита към жертвите на войната. Тя трябваше да прекара с тези непознати, чужди хора следващия почти месец. Трябваше да носи маска, перука и военна униформа във всички села докато изпълнява заедно с тях ритуал по отдаване на почит. Чувстваше, че това е много голяма и тежка отговорност. Страхуваше се до известна степен да не изложи селото и Мей-сама по някакъв начин.

Късата ѝ до основата на врата тъмнокестенява коса леко се полюшваше от сутрешния бриз. Усещането да няма протектор на челото беше повече от странно. Мей-сама беше настояла за това - беше казала, че в тази група… по време на пътуването не трябва да има принадлежност…

Черните очи на младата жена се зареяха в далечината, където внимателно проследиха контурите на кораба, който щеше да ги закара до сушата на континента. Тях… Тя чакаше някого, но не знаеше кого. Просто знаеше, че ще бъдат двама…

-Добро утро, Рука-сан.

Тя се обърна рязко, а косата ѝ се заметна и влезе в очите ѝ. Насреща стоеше не друг, а един от личните бодигардове на Мизукаге-сама и понастоящем член на Седемте нинджи-мечоносци от Мъглата. Младият мъж беше свенлив на пръв поглед и Рука никога не беше общувала с него, по никакъв повод. Дори не беше го виждала от толкова близо. Сега обаче имаше възможност да го огледа - имаше симпатично лице с леко зачервени от притеснение страни. Синята му коса беше късо подстригана, а тъмните му очи бяха защитени от очила, както имаше и протектори на ушите. Те ѝ заприличаха на слушалки в първия момент.

Кобурът на меча му Хирамекарей минаваше върху лявото му рамо и през гърдите. Под него Чоджуро носеше семпло синьо полуполо с дълги ръкави. Краката му бяха обути в обикновен светлобежов панталон. Тя си даде сметка, че ако не беше дръжката на Хирамекарей, стърчаща над дясното му рамо, тя изобщо нямаше да може да го разпознае…

-Добро утро, Чоджуро-сама. - отвърна тя вежливо и леко се поклони в знак на почит.

Той се усмихна срамежливо, разкривайки подострени зъби, характерни за всички членове на Седемте нинджи-мечоносци.

-Ще се наложи да прекараме следващия почти месец заедно. - каза той тихо. - Можеш спокойно да спреш да използваш "сама"... - когато погледна в очите ѝ, пълни със съмнение, допълни бързо. - …ако сметнеш, че е подходящо.

-Мисля, че ще го запазя засега. - тя се засмя от неудобство и обърна очи към кораба, за да смени темата. - Може би трябва да се качваме?

-Да, нека да се качим на палубата. Корабът трябва да потегли след петнайсет минути. - мъжът си погледна часовника.

Чоджуро мина покрай нея на почтителна дистанция и се насочи към пристана. Рука пое дълбоко дъх и го последва. Не очакваше него. Всъщност не знаеше какво очакваше, но със сигурност не беше него… Той забави малко темпото, позволявайки ѝ да го настигне. Тя имаше въпроси… доста… Просто не беше сигурна дали е удачно да ги зададе. Не го познаваше дори бегло. И макар да изглеждаше благ, може би щеше да се ядоса, ако започнеше просто да пита…

-Виждам, че нещо те тревожи? - попита той без всъщност да я поглежда.

Рука го погледна с умерено притеснение и реши, че честността е най-добрата политика.

-Не познавам никого… Там ще сме заедно с шинобита, за които не знам нищо… - тя го погледна.

-Те също ще са с шинобита, за които не знаят нещо… Поне по-голямата част от тях. - той сви рамене. Беше прав, разбира се.

-Но, но… - тя пое въздух, затруднявайки се да формулира въпрос.

-Виж… - Чоджуро се обърна към нея малко преди да пристъпи на кораба. - И мен не познаваш. Разбирам, че се тревожиш. Но те не са ни врагове. Аз също не съм. Ще бъда с теб през цялото време. Каквото и да стане, аз ще бъда там и ще се бием рамо до рамо, ако се налага. Знаеш, че можеш да ми се довериш, нали?

Тя кимна кратко. Той беше бодигард на Мей-сама. Тя беше сигурна, че той е един от най-надеждните шинобита в Селото ѝ изобщо.

-Имаш преимущество - ти със сигурност знаеш много повече за мен, отколкото аз за теб. Всъщност единственото, което знам за теб, е името ти.

Мъжът пристъпи на кораба и ѝ подаде вежливо ръка. Тя кимна и я пое.

—-

Двамата мъже вървяха към кулата на Цучикагето. Вече се бяха представили помежду си, така че сега просто вървяха в комфортно мълчание.

По-младият имаше определено притеснено изражение на лицето. Кожата му беше бледа, а черната коса с дължина до раменете, беше покрита от червена кърпа. Беше значително по-дребен от другото шиноби, по-слабоват. По-възрастният мъж беше доста по-висок и едър. Изражението на лицето му беше по-категорично и далеч по-спокойно, кожата - с няколко нюанса по-тъмна. Късата му светлокафява коса стърчеше приятно, а брадата във форма на катинар, му придаваше някак по-сериозен вид.

-Не беше ли по-логично да направим срещата пред портата на Ивакагуре? - попита по-младият.

-Цучикаге-сама иска да говори с нас, така или иначе трябва да отидем до кулата. Просто ще бъде по-лесно Куроцуши-сама да ни чака там. - отвърна по-възрастният спокойно.

Когато стигнаха при охраната на кулата, пазачите разгледаха документите им и ги пуснаха да влязат.

В офиса на Ооноки, удобно се беше разположило ниско кунойчи с къса черна коса и доста особени розови изразителни очи. Тя беше качила краката си на ниската масичка в ъгъла и гризеше ябълка. Когато мъжете влязоха, тя свали краката си, остави ябълката в малка бяла чиния и стана. Приближи се към тях с мила усмивка и подаде ръка първо на по-възрастния мъж.

-Добро утро! Аз съм Куроцуши.

-Иттан. - отвърна мъжът. - Добро утро, Куроцуши-сама. - когато тя пусна ръката му, той направи крачка назад и се поклони почтително.

По лицето ѝ се появи моменто неудобство, но тя не каза нищо. Вместо това се обърна към по-младия мъж и се представи и на него.

-Саган, ваше височество. - промълви той, гледайки в земята с пламнали страни. Това беше принцесата все пак… И той доста се притесняваше да я срещне.

Жената се засмя леко и се обърна към възрастния мъж зад бюрото.

-Ето, те са вече тук. Отивам да си взема раницата и можем да тръгваме. - тя им се усмихна и напусна кабинета.

-Така, сега да говорим по работа. - Ооноки се обърна към двамата мъже в момента, в който вратата се затвори. - Избрани бяхте, защото не сте склонни да създавате проблеми. А в момента проблеми е последното нещо, което ни трябва. - с възрастта прямотата му беше станала пословична. - Искам от вас да се "смесите" с останалите шинобита и не само да не създавате проблеми, но и да се намесвате деликатно в момента, в който се появи индикация за проблем. И да го предотвратите.

Иттан сви вежди и кимна. Саган не смееше да диша…

-Куроцуши също е предупредена, но ако се наложи…. напомнете ѝ… - Ооноки въздъхна и постави ръце на бюрото си. - Това е много повече от съвместна организация за почитане на жертвите от Четвъртата война. Това е и проверка дали ще можем да се разберем помежду си… имам предвид селата. - той ги огледа изпод вежди. Иттан кимна, запазвайки самообладание, а Саган потрепери.

-Ще направим всичко по силите си, за да премине всичко възможно най-мирно. - каза Иттан и отново се поклони леко.

-Добре, добре… - Ооноки поклати глава доволно. - Нара Шикамару ще е там, доколкото ми е известно. Слушайте внимателно какво казва. Той е един от най-умните мъже, които живеят в момента на територията на петте нации.

Очите на Саган се разшириха. По-възрастният мъж отново кимна, все така спокоен, като че не се говореше за нещо с национално значение. Той беше видял Шикамару по време на войната и имаше бегли впечатления от него. Не му беше толкова трудно да повярва - знаеше, че шинобито от Коноха е освен бодигард на своето Хокаге, и негов съветник. Съветниците не се избираха просто така. Щом този мъж беше на този пост, имаше причина да е там.

-Можете да тръгвате. - Цучикагето помаха с ръка, за да ги изпъди извън кабинета си.

Мъжете излязоха в коридора и се насочиха към изхода на кулата, където възнамеряваха да изчакат Куроцуши.

—-

-Нищо няма да се случи, ако чукна с пръст по маската ти! - червенокосата жена с тъмна кожа и кехлибарени очи почука демонстративно върху една от маските. - Виждаш ли? Престани да си измисляш!

-Не е вярно - може да се получи незабележима пукнатина, която да се разшири при промяната на климата в различните села. Особено имайки предвид, че първо ще отидем в Суна… Знаеш, че телата се разширяват при по-висока температура, значи пукнатината ще стане по-голяма. А в Пустинята вятърът е много силен и ще разрони пясъка в пукнатината. Така че когато започне церемонията, маската може да се разпадне и да разкрие лицето ми. Това може да се приеме като висша форма на…

-Просто спри! - жената го цапардоса с юмрук и го запрати няколко метра назад. - Това са просто песимистичните ти глупости и ти го знаеш много добре!

Омои потри недоволно брадата си. Погледна съотборничката си и се смръщи - тя се палеше прекалено лесно. Просто… отказваше да седне и да помисли, както го правеше той. Но така или иначе беше достатъчно изнервена и той предпочете да замълчи. Стана и извади близалка от джоба си.

Каруи изпуфтя и скръсти ръце пред гърдите си. Фигурата ѝ беше слаба, жилава, гърдите ѝ бяха малки, което ставаше чест повод за заяжданията на Омои. Тя намести бялата си бронежилетка върху маслинено зеленото си горнище без ръкави. Бронежилетката ѝ беше стандартна за униформите на шинобитата от Селото, скрито в облаците - минаваше върху лявото рамо, но обгръщаше плътно и сигурно торса ѝ.

Към двамата, в контраст на тъмните кожи на Каруи и Омои, се приближиха двойка светли и руси мъж и жена. Жената изглеждаше отегчена, а мъжът се усмихваше дяволито. Тя се обърна, хвана ухото му без видима причина и го изви болезнено.

-Ацуи… - започна тя спокойно и кротко примижа, напълно игнорирайки протестите му. - …Дръж се прилично. Чуваш ли ме? - попита тя.

-Да, да! Проклятие! Пусни ме, како!

-Ще те пусна, но искам да се уверя, че си ме чул. Затова съм тук.

Той кимна с болезнена гримаса.

-Добре. - жената го освободи, а той нацупено постави ръка на ухото си. - Ако създаваш проблеми, А-сама ще те накаже много строго, когато се прибереш. - допълни тя, разтривайки разсеяно рамото си. - Доколкото разбрах наказанието ти ще включва много мисии ранг Д, три групи деца, все още незавършили академията и почистване на не особено приятни отпадъци.

Мъжът се сви осезаемо и леко се озъби.

-Радвам се, че разбираш.

-Самуи, защо си толкова зла? - извика той.

-Аз съм голямото дете, трябва да съм зла. Върви с възрастовата характеристика.

Каруи искрено се засмя, а Омои вдигна вежди, премествайки близалката в другата си буза.

-Амаи-сан, можеш да слезеш вече. - обяви Самуи и погледна към второто дърво отляво.

От дървото скочи шиноби в стандартна униформа за селото - черна блуза без ръкави, черни панталони, обикновени сандали и бяла стандартна бронежилетка. Щом се приземи, той се поклони почтително на Самуи, след което се изправи. Беше млад, симпатичен, с къса, мека, кафява коса и големи черни очи. Той леко се усмихна на останалите.

-Ти… откога…? - попита Омои, кимвайки към дървото.

-О, от около час. - отвърна той с притеснена усмивка.

-Защо не се показа? - пристъпи Каруи, поставяйки предизвикателно единия си крак през цепката на дългата си тъмнозелена пола. Изглеждаше като че ще го нападне.

-Аз имам обяснение. - обади се Самуи с лека въздишка. - Доколкото ви познавам, а аз ви познавам много добре, вие сте започнали да се карате още преди да сте достигнали до мястото на срещата. На негово място, аз също бих се покрила.

Ацуи се разсмя с глас, а русата му коса, подстригана на черта до равнището на брадата, се разроши. Сестра му го погледна през мигли без да му каже нищо.

-Каруи, Омои… - въздъхна тя. - Омои, постарай се да извикваш всички причинно-следствени предсказания само на ум. - тя погледна белокосия късо подстриган младеж, облечен в широка сива блуза с качулка под стандартната бронежилетка. - Каруи… Опитай се да броиш до десет преди да се развикаш или да удариш някого… Освен ако не е брат ми. За него няма нужда да броиш, той обикновено си го заслужава…

Усмивката на Каруи предизвика неприятни тръпки по гърба на Ацуи. Той прокара ръце по страните на тялото си, сякаш за да провери дали не беше забравил да привърже част от оръжията си. Дрехите му не се различаваха от тези на Амаи, както не се различаваха и от дрехите на русия мъж с къса коса, черни очи и светла кожа, който се показа в далечината.

-Изглежда, че и Це е тук. - каза Самуи и бръкна в джоба си, за да извади скрол.

Когато новопристигналият се приближи достатъчно, тя му попаде скрола.

-Получихте инструкции за отварянето на скрола на Селото, скрито в мъглата, нали така? - попита тя.

-Да. - кимна Це. - Трябва да дадем нашия на шинобитата от Ивагакуре. - издекламира той стегнато.

Самуи кимна. След това се приближи до брат си, постави ръка на рамото му и стисна силно. Той пое дъх през зъби.

-Ще престанеш ли да ме нараняваш? - изсъска той.

-Имате двама медици. - отвърна тя кротко. - В добри ръце си, нищо ти няма. - тя ги огледа за последно. - Успех.

След това се обърна към селото и тръгна по пътеката с не особено бърза крачка.

-Чудесно… В група с четирима мъже… Ще си умра от скука. - каза Каруи тихо.

-Някои жени биха били доволни. - каза Ацуи и се ухили толкова, че сините му очи се превърнаха в цепки.

-Добре го каза. - обади се Омои. - Жени. А не плоски дъски…

Каруи се извърна към съотборника си, а в кехлибарените ѝ очи пробляснаха опасни пламъчета.

-Аз бих побегнал на твое място. - сподели Ацуи и погледна Омои със съжаление.

Каруи се засили към него с готов за удар с юмрук. Омои наистина побягна. Атцуи се засмя. Амаи и Це се спогледаха и просто свиха рамене.

—-

Резиденциите на трите кланове Нара, Яманака и Акимичи споделяха обща граница, на която стоеше красива дървена беседка. Това място беше станало най-често използваното за срещи между тримата представители на тези кланове и бивши съотборници. Макар да нямаха кръвна връзка помежду си, клановете им бяха толкова близки и те бяха заедно от толкова отдавна, че се чувстваха като роднини - като двама братя и сестра. Годините работа между клановете им бяха развили идеалната колаборация между клановите им умения.

Към дървената беседка тази сутрин се насочи мъж с жилава фигура и вързана на висока опашка черна коса. Макар да изглеждаше потенциално много подвижен, той се движеше мудно, сякаш това, което му предстоеше изобщо не беше нещо, което искаше да направи. На лицето му лежеше сянката на отгечението. Ръцете му се стрелнаха към джобовете и удобно се настаниха в тях.

В беседката вече чакаха руса жена и едър мъж с дълга, кафява, стърчаща подобно на бодли коса, спускаща се по гърба. Те си говореха, но очевидно жената нервничеше. Дългата ѝ, искрящо руса коса леко се поклащаше щом по-емоционално тръснеше глава. Когато тя забеляза приближаващия мъж, моментално стана и направи няколко подчертано гневни крачки към него, впивайки светлите си сини очи в него.

-Ой, Шикамару! - Ино се смръщи срещу бившия си съотборник и все още приятел от детските години. - Дали ще те видя някога да се забързаш за каквото и да е? - тя скръсти ръце пред гърдите си.

-Има още десет минути до срещата пред портите. Няма причина да бързам. Така или иначе ще стигнем по-рано. - отвърна той и дори не се опита да прикрие уморения израз на лицето си.

-Трябва да минем покрай апартамента на Тентен. - тя въздъхна с леко тревожен израз на лицето си. - Тревожа се за нея.

-Ти се тревожиш за почти всички. - обади се едрият мъж и пристъпи извън беседката.

-Не е вярно! - отрече тя, поглеждайки го през рамо.

-Вярно е. - въздъхна чернокосият и сви безучастно рамене. - А и защо всички трябва да минаваме покрай апартамента на Тентен? Просто иди до там сама, вземи я и заедно елате до портата. Ние ще ви чакаме там.

-Не мога да повярвам колко коравосърдечен си станал и как не ти пука за нищо! - устата ѝ наистина беше останала леко отворена от изненада докато го слушаше.

-Не бъди досадна. - смръщи се той леко. - Както и да е… Аз отивам към портата. Ти можеш да правиш каквото искаш. - Шикамару се обърна и тръгна в посоката на портата. - Но имай предвид, че ще тръгнем навреме. Постарай се да не закъсняваш. - той беше извърнал съвсем леко глава над рамото си, но и не вдигна много тъмните си очи към лицето ѝ..

-Не мога да повярвам… - повтори Ино шептейки и поклати глава.

Едрият мъж не знаеше как точно се предполага да реагира. Искаше да последва и двамата си приятели едновременно, но това нямаше как да стане. Затова сега стоеше на входа на беседката с отпуснати рамене и поглеждаше с тъга ту единия, ту другия.

-Чоджи, всичко е наред. - тя се обърна към него и се усмихна мило. - Можеш да отидеш с него. Тъкмо ще ми разкажеш как си е раздрал ухото от чесане, защото сега възнамерявам да злословя по негов адрес и ушите ще го сърбят… много…

Мъжът я погледна невярващо.

-Ино, ти не си такава… - каза той успокоително.

-Но заради него… - тя кимна към отдалечаващата се фигура с брада. - …мога да стана.

Чоджи поклати глава с огромно съмнение и се затича след приятеля си. Острите краища на косата му леко се развяха от скоростта, а светлата сива бронежилетка улови лъчите на изгряващото слънце, придавайки ѝ блестящ вид само за секунда.

Ино трепна. Шикамару се беше променил доста след смъртта на баща си. Беше станал по… дистанциран и по… безцеремонен. Някак меката му страна се беше втвърдила. Тя се тревожеше и за него, но той открито и особено упорито отказваше да ѝ съдейства, за да му помогне. А тя наистина искаше, защото той беше много скъп за нея… Той беше един от двамата ѝ братя. Ино, разбира се, нямаше да се откаже - планът ѝ беше леко по леко да му влезе под кожата и да го принуди да сподели чувствата си. Щеше да е трудно, но Чоджи щеше да помогне със сигурност.

Тя се врътна на пети и се насочи тичешком към апартамента на Тентен. Вече закъсняваше и имаше вероятност приятелката ѝ да е тръгнала. И наистина беше - когато стигна там и почука, никой не ѝ отговори. Тя пое дълбоко дъх и го изпусна през зъби, тихичко проклинайки. Погледна към прозореца - когато Тентен си беше вкъщи, винаги беше отворен и тънкото синкаво перде се ветрееше свободно. Сега беше затворено.

Ино стисна за миг очи и се затича към портата на Коноха. И естествено, пристигна последна.

Тентен само кимна. Лий помаха с с ръка с широка усмивка на лицето:

-Добро утро, Ино-сан. - поздрави той вежливо и една идея по-ентусиазирано, отколкото можеше да понесе към момента Ино.

Той обаче не беше виновен за нищо, затова тя преглътна лошото си настроение и се усмихна.

-Добро утро. - след това се обърна към Тентен, усмивката ѝ стана извинителна. - Съжалявам, забавих се повече, отколкото очаквах. - тя стрелна Шикамару с очи. От своя страна той напълно я игнорира.

-Няма нищо. - Тентен се усмихна изморено и притвори красивите си лешникови очи. - Лий бе така добър да дойде вкъщи 30 минути преди часа за тръгване. Не се тревожи.

Ино кимна и огледа набързо другата жена - Тентен, както и останалите, без Чоджи, носеше джоунинската си униформа. Но изглеждаше като чужда, сякаш беше на друга, по-едра жена. Ино знаеше, че Тентен беше започнала да губи тегло след войната. Всъщност тя винаги беше относително по-слаба и жилава, но сега тялото ѝ се доближаваше повече до болезнено слабо и някак… болнаво. Лицето ѝ беше изпито и беше много по-бледа от обикновено. Кестенявата ѝ коса, обаче, продължаваше упорито да следва установения стил - два симетрични кока на теменната част на главата. Ино понякога се опитваше да я накара да опита нещо друго, но тя просто поклащаше глава.

Войната беше направила промени с всички тях - с някои повече, с някои по-малко. Ино знаеше защо Тентен изглежда по този начин… Самата Ино се беше променила, особено след смъртта на баща си.

-Как си? - попита Ино тихо, когато се приближи до Тентен.

-Добре. - тя се усмихна леко. Тя отказваше да приеме нуждата от скърбенето. След войната, тя не бе проляла и една сълза. Просто се беше изправила, беше пренебрегнала собствените си чувства като маловажни и беше продължила напред така, както смяташе за правилно, макар… Ино въздъхна тихо…

-Време е да тръгваме. - обяви Шикамару, метна раницата си на гръб и тръгна бавно напред по пътеката.

Чоджи и Лий го последваха мълчаливо. Тентен и Ино се спогледаха и тръгнаха последни. Пътуването започна много по-тихо, отколкото Ино предполагаше. Може би не беше толкова лошо… Може би?