"Мисли каквото искаш."

Рука беше зашеметена от огромното количество билки, с които Кумо разполагаше. Тя разпитваше търговците относно отглеждането им, износа, съхранението…всичко, което можеше да се сети. Една от целите ѝ беше да направи няколко малки парника в двора на наследствената си къщичка, която се намираше в малко селце на няколко километра от Кири. В момента там не живееше никой… Тя самата беше наела мъничък апартамент в Кири, близо до болницата, където често имаше смени. През останалото време беше на мисии… Всъщност изобщо не прекарваше много време в малкия си дом - използваше го да вземе душ, да сготви нещо и да спи. Нямаше телевизор, само библиотека и един голям шкаф с всичко необходимо за приготвяне на прости мази и отвари. В болницата ѝ беше позволено да използва голямата лаборатория, за да усъвършенства рецептите си. Това беше истинската ѝ страст. И ако някой ден успееше да започне да отглежда редки растения, характерни за много по-различните климатични условия в другите страни, щеше да се оттегли от това да бъде шиноби и да се отдаде изцяло на това - усъвършенстване и приготвяне на мази и отвари.

Амено гледаше с усмивка как Рука пълни торбичка след торбичка с билки и семена, докато в един момент и двете ѝ ръце бяха неудобно пълни.

-Ший-сан, Иттан. - каза Шикамару и всички се обърнаха към него и след това намериха другите двама мъже, приближаващи към тях.

-Какво правите тук? - попита Ший направо.

-Рука помоли да дойдем тук. - обясни Амаи кимвайки към младата жена, която купуваше поредната торбичка с билки. Веждите на Ший се вдигнаха в искрена изненада.

-Очевидно е решила да отворя собствена сергия в Кири… - пошегува се Иттан и леко се усмихна. Той намираше Рука за много симпатична. - Накъде?

-Искаме да обиколим Кумо и да го разгледаме. - отвърна Амено, а Темари кимна. - Но някак… заседнахме на това място. Решихме да дойдем направо тук, но както изглежда, май трябваше да го оставим за последно. - тя се подсмихна.

-И както изглежда ще бъдем тук още неизвестно количество време. - добави Темари със смръщено лице и кръстосани пред гърдите ръце.

-Разходка звучи добре. - кимна Иттан. - Мога да се включа.

Ший погледна Рука отново, тя все още не ги беше забелязала. В момента за нея нямаше нищо друго, освен билките. Дори търговеца, с който говореше в момента изглеждаше впечатлен - в момента тя разлистваше малък справочник с растения и му посочваше нещо там.

-Ший-сан, ще се присъединиш ли към нас? - попита Шикамару от любезност.

-Не. - отвърна той веднага. - Все още имам малко лични ангажименти. - той помълча още няколко секунди, преценявайки отегченото изражение на Шикамару и леко нервното такова на Темари. Амаи и Амено си приказваха и не изглеждаха като да имат нещо против да са тук. Иттан сви рамене, когато срещна очите му. След това Ший отново погледна Рука, която вече си водеше подробни бележки с широка усмивка на уста. Той въздъхна, решавайки, че ще освободи съотборниците си от досадното чакане. - Можете да тръгвате. Трябва да доставя нещо наблизо. Мога да изчакам Рука и след това да я изпратя до страноприемницата, за да се приготви за вечерята. Непрактично е всички да стоите и да чакате.

-Вярно е. - кимна веднага Шикамару, усмихвайки се с облекчение. Без повече дискусии, хвана лактите на Амено и Темари, повличайки ги към края на пазара. - Тръгваме. - обяви той.

Амаи леко се поклони на Ший:

-Благодаря ти. Ще се видим по-късно.

-Да. - Ший кимна и го изпрати с очи.

Рука благодари сърдечно на търговеца, леко му се поклони и продължи нататък. Спря рязко и се върна две крачки назад, впила радостно очи в нещо конкретно. Тя нададе тих вик на удоволствие от откритието си, а Ший не можа да сдържи усмивката. Тя приличаше точно на малко дете, на което си дал торба с монети и си пуснал в магазин за играчки. Той тръгна след нея и спря на педя разстояние. Рука все още не го забелязваше, тъй като цялото ѝ внимание беше насочено към малки лилави сушени цветчета. Ший поклати глава…

-Някой спокойно може да се приближи и да те обезглави. - каза тихо той, гледайки малките цветчета. Той очакваше тя да се сепне, да се стресне, да се дръпне. Затова, когато се обърна към него с широка, щастлива и спокойна усмивка, той беше искрено изненадан.

-Видях какво направи, Ший-сан. - каза те меко. - Беше наистина мило от твоя страна. Те наистина бяха отегчени, а аз имам още малко работа тук. - Рука се пресегна и стисна съвсем леко китката му. - Благодаря ти, Ший-сан.

След това тя вече беше потънала в дълбок разговор със собственика на цветчетата.

Ший имаше нужда от минута, за да асимилира какво се беше случило току-що. Той напълно я беше подценил. Може да изглеждаше малка, сладка и невинна, и да спомагаше лесно да се забрави, че е шиноби… Обаче това не променяше факта, че беше. Той леко се усмихна, само с крайчетата на устните си.

Рука се опита да освободи едната си ръка, премествайки всички торбички в другата. Безуспешно. Тя изпуфтя раздразнено, докато се извиняваше на търговеца.

Ший извади едната си ръка от джоба и се пресегна:

-Аз ще взема това. - каза кратко и изтръгна дръжките на торбичките от ръцете ѝ. Тя го гледаше с благодарност. - Ще те изчакам ето там. - той посочи към малко фонтанче н няколко пейки около него. - Моля, не се бави, имам малко работа, която трябва да се свърши днес. - Ший се обърна и бавно тръгна нататък.

-Приятелят ти е много мил. - изкоментира търговецът, усмихвайки се на Рука. - Омъжи се за него, преди някоя да те е изпреварила. - Ший не видя намигването на възрастния мъж, нито дълбокото изчервяване на Рука. Всъщност той реагира зряло и не даде вид да е чул каквото и да е. Слабо любопитство го накара да се ослуша, но не забави ход…

-Ох, не, не ми е приятел. - каза тя бързо. - Но сте прав, много мил човек е. И която и жена да помоли да се омъжи за него, ще е щастливка. - обясни тя с широка, смутена усмивка, която Ший нямаше как да види, като че се извиняваше.

-А защо не пробваш… - започна възрастният мъж, но тя го прекъсна.

-Моля ви, неудобно ми е. Ние нямаме подобни отношения, дори идея за такива. Не мисля, че е мъж, който ще обърне внимание на жена като мен. Ние сме различни на прекалено много нива… - тя замълча за секунда, а Ший вече беше достатъчно далеч - гласът ѝ почти не се чуваше. Но все пак му се стори, че тя каза още нещо, което звучеше несигурно и малко тъжно. Така и не разбра какво е…

Той се смръщи. Рука определено имаше тенденцията да се подценява… Беше го забелязал вече, а това изказване задълбочи подозренията му. Не знаеше откъде идва тази несигурност, а и не беше негова работа, нито пък представляваше пряк интерес да знае. Но едно шиноби не можеше да си позволи да е неуверено… Макар да не я беше виждал в реална битка. Но неувереността означаваше загуба…често и на живот.

Но проблемите с ниското самочувствие си бяха нейни. Тя беше отговорна за решаването им. Единственото, което той можеше да направи, беше да не ги задълбочава.

—

Каруи поведе групата към апартамента си, който се намираше в долния квартал, където живееха шинобитата без кланове и бяха ситуирани някои от постовете на джоунините, както и големия пазар. Тя спря пред ярко жълта врата и я отвори направо - беше отключена. След това се заизкачква по стълбите до последния четвърти етаж и тръгна към последната врата вдясно. Отключи я и направи стъпка назад, показвайки с жест на останалите да влязат.

Ино и Чоджи влязоха първи, след това и всички останали, като Каруи влезе последна и затвори вратата след себе си.

Шинобитата свалиха сандалите си и ги наредиха до вратата. Апартаментът на Каруи беше наистина малък - от входната врата се влизаше в съвсем малко антре, което побираше точно една закачалка и съвсем малка метална поставка за обувки. Антрето се отваряше в общата част на апартамента - хол с диван, една табуретка и малка масичка за кафе. Срещу дивана имаше малък телевизор точно пред плетена бамбукова стена, зад която можеше да се предположи, че е леглото на Каруи. В дясно от дивана беше малката кухничка, отделена с къс плот. Каруи остави торбите на плота и се обърна с въздишка към останалите:

-Знам, че е малко и не е нищо особено, но си е мое и ми е достатъчно. - обяви тя с опасна искрица в очите.

-Какво говориш?! - усмихна се Ино. - Уютно е! - тя се заобиколи дивана и се хвърли назад, настанявайки се удибно.

-Каруи, моят апартамент в Коноха е от същия калибър, ако не е и по-малък. Аз също го намирам за много уютен. - намеси се Тентен.

-Моят апартамент е по-малък. - ухили се Лий и се хвърли на дивана до Ино, взимайки дистанционното, за да пусне телевизора.

Чоджи не каза нищо, но се придвижи до плота и започна да изважда продуктите от торбите и да ги нарежда по плота. Каруи му хвърли поглед, но той не отвърна.

Канкуро се разходи из малкото жилище и надникна в банята, която беше точно срещу леглото на Каруи - там си имаше всичко - душ, умивалник, кош за пране…но нямаше пералня.

-Каруи? - попита той.

-Да? - тя се обърна към него с присвити вежди. Канкуро почти не говореше с нея.

-Нямаш пералня? - той също се обърна към нея. По лицето му нямаше нищо друго, освен чисто любопитство.

-На първия етаж има няколко общи перални, които всеки от наемателите може да използва срещу малка такса. - обясни тя.

-Умно. - кимна доволно Канкуро и се обърна към дивана, за да седне от другата страна на Лий и да види какво е избрал да остави на екрана.

Тентен въздъхна тихо и се обърна към Чоджи:

-Имаш ли нужда от помощ, Чоджи? - попита тя с лека усмивка, но той поклати глава.

-Каруи ще ми помогне. - отвърна той тихо и погледна червенокосата жена за момент с палава усмивка и топлина в тъмните очи. След което отново насочи вниманието си към зеленчуците.

Тентен сви рамене и се обърна с лице към телевизора.

Каруи наведе глава, усещайки страните си да парят. Беше странно как се чувстваше толкова…неловко около него.. И все пак беше "приятно неловко". Начинът, по който я поглеждаше, с това весело пламъче, сякаш искаше да я покани да играят на игра… Палавата усмивка на устните му, особено сега, когато бузите му бяха прибрани, почти хлътнали, предизвикваше трепет в горната част на стомаха ѝ. Разговорите с него бяха лесни…не трябваше да полага усилия да се хареса, като че ли той я приемаше точно такава, каквато е…

-Каруи? - тя се сепна, осъзнавайки, че той вероятно ѝ беше казал нещо, а тя не бе чула.

-Извинявай? - Каруи тръсна глава.

-Би ли измила зеленчуците? - попита той, а крайчетата на устните му се изкривиха нагоре.

Чоджи никога не беше проявявал интерес към противоположния пол. Нито към същия… Просто това никога не го беше вълнувало и изобще не разбираше натрапчивата идея на Ино да си намери гадже, да излиза по срещи, да бърза да се омъжи… Още откакто си беше загубила ума по Саске преди години, още тогава се беше отказал да я разбере. Изслушваше я, разбира се, предлагаше ѝ рамо, на което да поплаче, когато имаше нужда. Радваше с нея, когато беше щастлива. Но, ако имаше нужда от съвет, никога не се намесваше - това не беше нещо, с което можеше да се справи. Но Каруи… Тя беше нещо различно. Още когато срещна невероятните ѝ кехлибарено очи за първи път, нещо се раздвижи дълбоко в съзнанието му. Той имаше нужда да ѝ се усмихна непрекъснато, да общува с нея, да е близо до нея, да я кара да се усмихва. Дори когато се разпали и започна да се държи грубо, да крещи и псува…Дори тогава той не се беше почувствал отблъснат от нея…напротив.

Сега я погледна - имаше лека червенина по страните ѝ, която тя се опитваше да прикрие с наведена глава… Почувства силен порив да я докосне. Той се пресегна и хвана ръката ѝ. Жестът му нямаше как да бъде видян от дивана, тъй като долната част на телата им беше скрита зад късия разделителен плот.

Каруи рязко вдигна глава, несигурна как да реагира, никога не ѝ се беше случвало да е обект на мъжко внимание. Никога. Ръката ѝ потрепери. Той я стисна леко и я освободи. И ѝ посочи струпаните зеленчуци до мивката. Тя стисна устни в права линия и се зае внимателно да изме всичко приготвено, а Чоджи започна да реже месото на хапки.

—

Тентен въздъхна докато се обръщаше от телевизора към дивана, където вече нямаше място. Тя се приближи и застана с кръстосани ръце пред трите разположили се удобно шинобита. Огледа ги бавно, смръщвайки се все повече и повече. Очевидно и тримата я игнорираха, като дори се накланяха настрана и се опитваха да видят екрана на телевизора зад нея. Тя пое въздух, за да се успокои - беше започнала леко да се изнервя.

-Ще ми направите ли място? - попита тя, повдигайки вежда.

Ино поклати глава без да я погледне, но на устните ѝ се появи усмивчица.

-Аз мога да седна на табуретката, Тентен. Ела да седнеш на моето място. - предложи Лий и понечи да стане, но тя махна с ръка.

-Не искам да ставаш, Лий, а просто да се свиете, за да мога да седна и аз. Можем да се поберем и четиримата…

-Седни в мен? - ухили се Канкуро, потупвайки едното си бедро.

Тентен го погледна с вдигнати вежди. Откакто сподели с него чувствата си към Нежи и видя реакцията му на емпатия, липсата на обвинение и съжаление, тя беше успяла да поеме дълбоко дъх. Истински дъх… Нуждаеше се от това от много дълго време. И започна да говори с него повече, усещаше го много по-близък и някак успяваше да се отпусне още около него. Начинът, по който той мислеше и възприемаше света се различаваше от възприятията на Лий и приятелките ѝ. Той не се опитваше да я успокои - приемаше я с болката ѝ. И все пак… Все пак не се чувстваше чак толкова спокойно, колкото около Лий. Но определено беше някъде по пътя към искрено и дълбоко приятелство.

Никога не беше била по-близо до старото си "аз" след войната, отколкото беше сега. Усещането беше странно. Харесваше ѝ да се чувства както "преди" - по-свободна, по-щастлива, по-лека, по-дишаща… В същото време се случваше дълбока вина да я прободе в гърдите и да не ѝ позволи да си поеме дъх, да стовари едно небе болка отгоре ѝ. На моменти просто не можеше да приеме, че тя е щастлива, че е…жива, а той…него го нямаше. Но сега не беше един от тези моменти… Точно сега, тя беше потънала в своето старо, уверено и по-щастливо аз. Беше склонна да реагира по-леко и по-непринудено, без да прекарва всичко през дълбокото блато на самокритиката си.

-Канкуро…. - започна тя предупредително. - …играеш си със сили извън твоите възможности.

-Дали? - подразни я той, впивайки очи в нейните. - Страх ли те е?

Канкуро вече я познаваше добре, за да знае, че по природа е състезател и рядко отказва предизвикателство. Беше му ясно, че да ѝ предложи място в скута си, беше неудобно и най-вероятно тя щеше да си намери извинение да не приеме. Имаше и малък шанс да приеме, обаче… Той отхвърли тази мисъл, уверен в отстъплението ѝ.

-Смяташ, че се страхувам да седна в скута ти? - Тентен се усмихна с престорено учудване. - Би ли ми обяснил какво точно страшно има в това?

-Според мен няма нищо страшно. Но смятам, че не ти стиска. - обясни той, свивайки рамене.

-Голяма грешка… - прошепна Лий под нос и му хвърли поглед. - Не се шегувай с нея под формата на предизвикателство. Винаги завършва зле… С болка…

Преди Канкуро да успее да реагира или да отговори, тя се завъртя грациозно и седна върху бедрото, което беше потупал при поканата си. Той замръзна.

Тентен погледна през рамо с пакостлива усмивка.

-Не изглежда да ти е особено конфортно, честно казано. - беше неин ред да го подразни.

Лий се засмя чистосърдечно и тупна Канкуро по рамото, съчувствено поклащайки глава.

-Затова предложих да стана. - обясни той. - Няколкото пъти, когато е сядала в скута ми, седалищните ѝ кости винаги се впиваха до болка в краката ми. Имайки предвид, че сега е много по-слаба… - той пое леко дъх през зъби.

-Хей! - тя замахна към Лий с намерението да го удари, но той избегна удара.

-...не ти завиждам. - довърши Лий.

Канкуро не смееше да помръдне. Ръцете му бяха плътно прибрани до тялото, с длани потънали в седалката на дивана. Гърбът му беше изправен и скован, а по-лицето му все още се четеше изненада. Очевидно това не беше точно очакваната реакция.

Истината беше, че Канкуро донякъде очакваше, че Тентен ще седне в скута му. И макар да се изненада донякъде, когато я видя с периферното си зрение да се завърта, не това беше неочакваното. Изненада дойде от собствената му реакция - докосването до нея предизвика експлозия в сетивата му. Вълна от непоносима топлина се разля по цялото му тяло от точката, където тя беше седнала върху бедрото му. Изведнъж сетивата му се изостриха и той осъзна наистина, че тя се допираше до него - усети тежестта ѝ, топлината ѝ, миризмата ѝ… Друга вълна на силна и неочаквана сексуална възбуда го принуди да поеме няколко пъти по-дълбоко въздух. Тя беше далеч от слабините му и нямаше как да забележи, освен ако не погледнеше към чатала му, което за радост, тя не направи.

Тентен сви вежди, когато погледна за втори път през рамо.

-Хей, какво има? - попита тя, тревогата ясно доловима в тона ѝ.

Канкуро поклати безпомощно глава. Трябваше му пространство… Трябваше да се махне… Веднага.

Тя стана и бързо се премести да седне на облегалката за ръце, за да може да го вижда. Сложи едната си ръка на рамото му и се смръщи още повече, когато той леко потрепна при допира ѝ.

-Зле ли ти е? - попита тя ниско. - Дори през грима лицето ти е червено. - тя се пресегна и постави внимателно другата си ръка на челото му.

Канкуро отпусна за момент глава назад на облегалката, и затвори очи за кратък миг. Ръката ѝ беше толкова нежна, кожата ѝ беше мека, макар да имаше не един и два белега. Той стисна устни, налагайки си да спре да мисли по този начин. Не с нея… Не сега…

-Малко си топъл, но като че ли нямаш температура. - каза тя и дръгна ръката си.

На челото му легна друга ръка и той рязко отвори очи. Лий се беше надвесил над него също с искрено тревожно изражение.

-Не, нямаш температура. - заключи той.

-Знаете ли… - Канкуро избута ръцете и на двамата. - Просто ще отида да си измия лицето и да изпия една чаша вода. - мъжът стана и се отправи към банята.

Постара се да се движи спокойно и уверено докато не влезе в банята и не заключи вратата. Пусна водата на умивалника и се надвеси над него, с ръце подпиращи тялото му. Той се погледна за момент в малкото огледало:

-Какво правиш? - попита той отражението си. - Не можеш да се възбуждаш, тя ти е приятелка и изобщо не е готова за връзка. Тя не иска връзка. Ти не искаш връзка. А и не можеш просто да спиш с нея. Стегни се!

Той наплиска лицето си с вода - гримът беше водоустойчив, иначе щеше да се размазва винаги при първата капчица пот, потекла по челото му.

Възбудата му изчезна бързо, но учестените удари на сърцето му по вътрешната страна на гръдния кош отказваха да се успокоят. Той тръсна глава, смъквайки шапката си. Намокри ръце и ги прокара по горещата си шия, след това размисли и пъхна цялата си глава под водата. Пое няколко пъти въздух, дълбоко и бавно, докато студената вода течеше през косата му и се спускаше по страните му.

Канкуро знаеше какво става с него, не беше глупак, нито нямаше навика да се самозаблуждава. Не беше и страхливец, в никакъв случай. Да започне да си пада по Тентен, обаче…точно по Тентен, беше…лошо. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, какъвто често всъщност беше, да си падне по нея не беше точно неочаквано. Заради облога с Куроцучи, той беше започнал избирателно да общува точно с нея. Но бързо откри, че тя всъщност много му допада - и мисленото ѝ, и чувството ѝ за хумор, честността ѝ. Когато изля сърцето си онази вечер, споделяйки с него може би най-личната си тайна, в този момент той знаеше, че най-вероятно е обречен… И дори не беше проблем, че я харесва толкова много, не и проблем сам по себе си. Проблемът беше, че тя определено нямаше нужда който и да е да се опитва да я сваля. Имаше нужда от приятел, от здрава ръка, която да я дръпне и от силно рамо, на което да се опре. Имаше нужда от някой който да срути стените ѝ с трясък, за да може тя да сложи край. Или да я принуди тя сама да ги срути… Но това… чувствата му, щяха да започнат да му пречат. Беше възможно да замъглят трезвата му преценка и той го знаеше, и искаше да го избегне. Което автоматично означаваше, че трябваше да побърза да я извади от малката ѝ въображаема крепост на болката. А когато го направеше, тя щеше да го намрази, да го отблъсне и стои колкото се може по-далеч от него. Беше напълно сигурен в това. Но за да ѝ помогне успешно, не трябваше в никакъв случай да ѝ позволи дори да си помисли че може да има нещо повече от приятелство между тях. Да ѝ даде новото начало, от което тя имаше нужда, беше много по-важно от увлечението му. Осъзнаваше го - приоритетът за нейния нормален живот беше много по-висок.

На вратата се чу тихо потропване. Той спря водата и въздъхна още веднъж преди да се изправи.

Канкуро отключи, отвори и срещна кехлибарените очи на Каруи. Тя го погледна и без да казва нищо, отиде до скрина, намиращ се до вратата на банята, срещу леглото, извади кърпа и му я подаде. Не го попита нищо с думи, но го погледна въпросително. Той ѝ се усмихна леко и кимна вместо благодаря.

Каруи се врътна и се отправи към кухнята.

Когато Канкуро започна да суши главата, Тентен му хвърли разтревожен поглед. Щом ключалката на банята беше щракнала, Ино я беше дръпнала да седнат една до друга, избутвайки Лий настрана. Тя беше казала много внимателно, че според нея има вероятност, на която дума наблегна много, Канкуро да е започнал да си пада по Тентен - твърдението беше категорично отречено. Следващото предположение на Ино беше, че е възможно да е получил физиологична реакция, от която да се е почувствал неудобно, което Тентен беше по-склонна да приеме, макар да се почувства…странно при мисълта.

Но Тентен се уплаши искрено, когато той несъзнателно беше избягнал погледа ѝ, след като излезе от банята ѝ. Тръпка на ужас премина през тялото ѝ. Единствената мисъл в този момент в главата ѝ беше "не"… Този въпрос трябваше да се изясни. Тя не искаше някой да си пада по нея. И ако той беше започнал да я харесва повече от приятелка, тя щеше да сложи край веднага. Не можеше да допусне в главата му да се появят неподходящи идеи…

Тентен се приближи към него. Той спря да бърше косата си и я погледна с мълчалив въпрос, изразен само в леко повдигане на една вежда.

-Трябва да поговорим. - каза тя направо. Тентен не си падаше по заобикалките. Имаше трудни теми, разбира се… Но тя предпочиташе или да не говори изобщо, или да нарича нещата с истинските им имена.

Канкуро кимна и погледна към малката стъклена врата, водеща към почти декоративен балкон пред спалнята на Каруи. Той тръгна натам, отвори вратата и изчака Тентен да излезе отвън, след което я последва и затвори вратата. Сърцето му отново беше започнало да удря бясно в гърдите… Мястото беше много малко и те едва се побираха, без да се допират един до друг.

-Ино смята, че може би си падаш по мен. - Тентен не го погледна, гледаше напред. Не можеше да го погледне, защото я беше страх, че подозренията на блондинката може и да се окажат верни.

За момент, той усети как все едно пропада в дупка. Вече беше наясно, че Ино е много интуитивна, но категорично не искаше тя да слага идеите си в главата на Тентен. Щеше да поговори с нея и да се увери, че каквото и да види, ще го запази за себе си. Сега беше по-важно да се успокои и да се съсредоточи върху разговора. Трябваше да запази спокойствие и трезва преценка.

-Защо Ино смята, че си падам по теб? - той прибра ръце в джобовете си и силно се ощипа по крака. Успя да държи гласа си нисък и спокоен.

-Заради начина, по който реагира преди малко. - обясни Тентен и го погледна само за момент.

-И как реагирах според Ино преди малко? - това беше защитен механизъм, който все още не беше използвал срещу Тентен, защото не беше имало нужда. Но когато ограждаше някого с въпроси, печелеше време и разбираше как точно може да се измъкне най-безболезнено от ситуацията.

-Нетипично? Според нея се беше изчервил, защото аз седях на крака ти и си…се почувствал неудобно… - тя леко се изчерви.

-Защо бих се почувствал неудобно? - той се облегна лакти на перилата на малкото балконче, гледайки напред. Направи се, че не забелязва чаровното, деликатно порозовяване на страните ѝ.

-Заради… - тя пое дъх и заложи на честност. - …Ино смята, че се беше възбудил, защото седях на крака ти. - изстреля тя и наведе глава.

Канкуро помисли за момент. Не искаше да я лъже… Но не можеше да ѝ каже истината. Оставаше само едно - частична истина докъдето беше разумно според поставената цел.

-Права е.

Главата на Тентен се изправи рязко и тя го погледна - лицето му беше сериозно, очите му гледаха в далечината.

-Значи…ти си падаш по мен? - запъна се тя, лицето ѝ беше замръзнало в ужасена гримаса.

-Защо неудобството ми от сексуална възбуда в неподходящ момент трябва непременно да води до извода, че си падам по теб? - той повдигна вежди и извърна глава, за да я погледне право в очите.

-Ох… - тя помълча и сви рамене.

-Ти си жена, при това привлекателна. Физическата близост на привлекателна жена има свойството да възбужда нормален мъж. - обясни той равно. - А ти седеше в скута ми. Реакцията на тялото ми, макар и не особено подходяща, беше…нормална. Колкото до останалото… впиването на седалищните ти кости в плътта ми, наистина беше болезнено. - той сви рамене.

Тентен си отдъхна - скованото му тяло можеше да се обясни с болка. Колкото до другото… Лий никога не се беше възбуждал, когато беше седяла в него… Но Лий я възприемаше като родна сестра. Би било противно да се възбужда от близостта с нея. Положението с другите мъже явно беше малко по-различно…

-Спокойна ли си сега, след като изяснихме този малък…проблем? - попита той кротко.

-Да. - призна тя. - Ласкае ме фактът, че намираш тялото ми за привлекателно… Но не искам да си падаш по мен… Харесва ми това между нас… - Тентен го погледна право в очите. - Харесва ми приятелството ни така и не искам да го загубя.

Канкуро кимна. Да, разбираше болезнено добре какво му казваше. Тя все още обичаше Нежи, макар да не ѝ беше ясно, че обичта ѝ е насочена към спомен, а не реален човек.

-И на мен ми харесва. - беше искрен.

Той се обърна и отвори вратата. Влезе вътре, изчаквайки Тентен. След това затвори и се насочи към останалите двама. Извади табуретката от под масата и седна на нея, спазвайки внимателно дистанция така, че да не привлича внимание с прекаленото си отдалечаване, но все пак достатъчно далеч, за да не позволи физически контакт. Сърцето му най-после се беше успокоило и той щеше да се постарае да остане така.

—

Шикамару ходеше бавно, с ръце, прибрани в джобовете и оглеждаше сградите наоколо. Амаи беше много ентусиазиран гайд и разказваше историческите факти с плам и доста интересно. Темари изглеждаше искрено заинтригувана и дори задаваше въпроси с любезна усмивка.

Амено също слушаше внимателно, кафявите ѝ очи блестяха с жив интерес. Тя често спираше, за да разгледа по-интересна и нетипична къща, или резба на врата.

Кумо имаше наистина интересна архитектура, защото всъщност беше двуслоен. През цялото село се издигаха високи скални стълбове, на някои от които имаше вити стълби. Когато Шикамару беше погледнал нагоре, му беше направило впечатление, че около всеки стълб имаше пристроена тераса, която се свързваше с някои от околните стълбове чрез мостове от дъски и въжета. Когато попита Амаи, той беше обяснил, че това е "втория" етаж на селото, където са предимно патрулите и пешеходци, които трябва да стигнат бързо от едно място на друго. Беше споменал и система от въжета, която позволява много бърз достъп до болницата от портите на селото, което пък предизвика интерес от страна на Амено. И тя започна да го разпитва за това.

След два часа разходки, Амаи предложи да посетят много известна местна чайна и да се разведрят преди да се върнат в страноприемницата, за да се приготвят за вечерята. Когато стигнаха, трябваше да изчакат няколко минути преди да ги заведат до ниска маса, близо до единия от вътрешните ъгли на помещението.

Масата беше вляво от пътеката - елипсовидна, ниска и много гладка. На пода имаше големи възглавници за сядане, а самата маса беше заградена дискретно с плетена бамбукова преграда от околните, осигуряваща усамотение на клиентите.

Шикамару се усмихна съвсем леко на себе си и се оттегли до стената, оставяйки Иттан да влезе първи и да заеме мястото точно срещу пътеката, на чело на масата. Преди Темари да влезе след него, той се вмъкна, настани се отстрани до Иттан, но облегна гръб на стената. Темари леко повдигна вежда, поставяйки ръка на хълбока си:

-Бях останала с впечатлението, че си по-добре възпитан. - отбеляза тя, а той я погледна с крайчето на очите си.

-Темари… След точно пет минути ще поискаш да станеш, за да отидеш до женската стая и ще трябва да стана.

Тя се разсмя, а Амено тактично кимна на Амаи да седне срещу Шикамару, така че самата тя да остане до пътеката.

-Посещавали сме ресторанти и чайни прекалено много пъти. - махна тя с ръка на обърканите погледи на останалите. - Работим заедно от пет години.

Темари не можа да се ядоса. Макар да изглеждаше невъзпитано и нетактично, че не ѝ остави избор на място, всъщност той се беше съобразил с навик, на който тя не отдаваше значение. Така че с лека усмивка, тя седна до него и кръстоса крака под масата.

Шикамару отпусна глава назад и затвори очи веднага след като поръчката им беше взета. Темари и Амено станаха и типично по женски се запътиха към тоалетната. След няколко минути неловко мълчание, Иттан почувства необходимост да каже нещо…

-Ако това са типичните представителки на кунойчита от Суна, бих казал, че тяхното село има хубави жени. - започна Иттан с кротка усмивка.

Шикамару полу-отвори очи и го погледна с любопитство, докато Амаи съвсем откровено се изчерви и кимна.

-Амено изглежда много мила и грижовна. - продължи той помежду другото.

-Да, такава е. - потвърди Амаи с усмивка.

-Но повечето медици са такива по природа, отдава им се да се грижат… - той продължи да се усмихва. - Общувате си доста, вероятно е и приятна компания. - Иттан съчувствено тупна Амаи по рамото. - Просто внимавай и се увери, че гледате в една и съща посока.

Отново се настани няколко минутно мълчание.

-А Темари… - той погледна към Шикамару.

-Темари е най-бруталната и проблемна жена, която има способността да ходи по земята със здравите си крака и да предизвиква остри мигренични пристъпи. - прекъсна го той, а другите двама се засмяха.

-Благодаря. - обади се тя, пристъпвайки иззад преградата на пътеката. - Това беше най-хубавото нещо, което си казвал за мен. - уточни тя, предизвиквайки още една вълна на смях, в която се включи и Амено.

-Пак заповядай. - отвърна той, без да си направи труда дори да отвори очи.

Темари поклати развеселено глава и седна до него, отново кръстосвайки крака. В същия момент чайовете им пристигнаха, както и една чиния с най-различни сладки. Амаи обясни, че баха типични за Кумо. И продължи да разказва за различните типове сладки, които се предлагаха според различните сезони, като вмъкваше по някой интересен факт или малка смешна история. Беше удоволствие да го слуша човек.

Темари посегна към чая си и вдигна чашата към устните си, за да отпие внимателно. Шикамару се изправи и смени позицията на краката си, умишлено допирайки коляното си до нейното - тя се скова за няколко секунди с устни около ръба на чашата. Мъжът не предприе нищо, така че тя го си помисли, че това е всичко…и се отпусна назад, подпирайки гръб на стената.

-Разбирам защо избра тези места. - тя му се усмихна. - Можеш да задоволиш мързела си, облягайки се на стената.

Устните му се извиха в твърде палава усмивка и той я погледна за кратък миг с крайчето на очите си.

-Дали това е единствената причина? - попита той тихо, на което тя се постара да не реагира, но вече беше нащрек.

В следващия момент Темари усети как пръстите на Шикамару се плъзнаха по голото ѝ коляно. Тя го погледна шокирано - той не показваше никаква признаци на каквото и да е, но отвърна с престорена тревожност на погледа ѝ:

-Добре ли си, Темари? - попита Шикамару.

Лицето ѝ започна да се зачервява повече от гняв, отколкото от неудобство. Тя безпомощно прехапа вътрешната страна на долната си устна. Не можеше да хване ръката му и да я премести, защото жестът ѝ щеше да насочи вниманието на останалите към това, което се случваше. А пръстите му баха така топли, загрубялата кожа на ръката му леко подраскваше и предизвика моментално усещане за надигаща се възбуда в долната част на корема ѝ. В следващия момент, тя осъзна, че Шикамару беше планирал какво ще направи още щом беше видял масата. И макар този дързък образ на мъжа, който бе заявил чувствата си към нея, да ѝ се струваше изключително привлекателен, тя все пак трябваше да запази ума си достатъчно бистър, за да не позволи на останалите шинобита да заподозрат каквото и да е… А ако трябваше да е честна, това, което правеше Шикамару, ѝ се струваше неустоимо - страна, която тя не познаваше, но нямаше търпение да опознае.

-Да… - тя постави ръка на бузата,засмя се и махна пренебрежително с другата. - Прехапах се. Нищо притеснително.

Амено се усмихна съчувствано, а другите мъже кимнаха.

-Добре е, че не си отровна змия, в този случай. - подхвърли Шикамару между другото, подсмихвайки се.

Темари го погледна отново с вдигнати вежди, а останалите се опитваха не особено успешно да потиснат смеха си.

-Шикамару Нара, какво точно се опитваш да кажеш? - тя кръстоса ръце пред гърдите си и се извъртя леко към него със смръщено изражение.

-Че се радвам, че отровните ти зъби са само въображаеми. - той завъртя глава към нея и тя най-после погледна в очите му. И изтръпна. Цялото ѝ тяло мигновено настръхна, а в долната част на корема ѝ се появи изключително напрежение, което тя не помнеше откога не е изпитвала. Той беше просто…секси… Тя се прокле наум, че не прозря плана му и не седна до Амено вместо до него.

Пръстите на Шикамару продължиха упорито да рисуват малки кръгчета по коляното ѝ и да я принуждават да се концентрира над потискането на потрепванията си. Главата ѝ бавно се изпразни, разговорът бавно се превърна просто във фон, докато Амено не я повика с повдигнати вежди и очаквателно изражение. Явно искаше да получи отговори… който Темари нямаше как да даде, тъй като никакъв въпрос не бе проникнал в ума ѝ.

-Изглеждаш малко уморена. - отбеляза Амено. - Дали не е добра идея да се прибереш и да си легнеш докато дойде време за вечерята?

Темари благодари вътрешно и кимна в знак на съгласие.

-Права си. Май имам нужда от час сън. - тя се наведе напред и незабележимо бутна ръката на Шикамару. След което стана бавно и се усмихна извинително. - Съжалявам, че ви оставям по-рано от предвиденото, но Амено е права.

-Ще те придружа. - въздъхна Шикамару с видима досада. - Не мога да рискувам да загубя сестрата на Гаара в Кумо. Главата ми ще краси стената му, ако нещо ти се случи. - той също стана и прибра ръце в джобовете си.

-Няма да се загубя! - каза тя остро. - Остани тук и ме освободи от присъствието си за един час. - забележката ѝ беше горчива и някак отчаяна, и той не можа напълно да потисне лекото потрепване на крайчетата на устата си. Тя искаше пространство, за да стъпи здраво на земята…

-За съжаление, трябва да отбележа, че колкото и да си ужасяваща на моменти, Гаара все още води в класацията с личните ми страхове. Хайде.

Темари изпуфтя и се отдръпна, за да може и той да излезе.

-Просто иска да спи… Мързел. - изсъска тя, предизвиквайки леки усмивки от останалите.

Шикамару сви рамене и не отговори.

Когато излязоха на улицата и тръгнаха към страноприемницата, Темари му хвърли унищожителен поглед:

-Това не беше необходимо.

-Ти се трансформира в Лий. - напомни той и отвърна на погледа ѝ. - И ме опипа. - Темари се усмихна, очевидно все още доволна от скроения номер. - Беше напълно заслужено. - заключи той.

Темари отново го погледна, все още с усмивка на нежните розови устни, които той искаше да опитва отново и отново. Тя забеляза къде се взираха очите му и пристъпи малко по-близо до него.

-Искаш да ме целунеш? - попита тя ниско.

Шикамару спря рязко, сложи ръка на рамот обърна към себе си. Пое дълбоко дъх и го изпусна бавно през зъби, очите му горяха със силно раздразнение. Темари повдигна въпросително вежди.

-Темари… Това е най-малкото, което искам да ти направя.

Лицето му беше сериозно, а по нейното полази ярка червенина…

—

Рука се приближи с виновно изражение към Ший, носейки още 7 торбички с различни билки. Нямаше намерение да се бави толкова, но… Не знаеше дали изобщо някога ще стъпи пък в Кумо, нито дали в нейното село някога ще започнат да внасят всички тези неща. И реши да рискува, да бъде смела и да се погрижи да захрани истинската си страст. От онзи първи момент, когато си беше позволила да погали чужда ръка без позволение по време на първия ритуал, в нея малко по малко назряваха смелост и дързост. Тя започваше да се чувства добре в кожата си на моменти… редки моменти, но все пак ги имаше.

-Съжалявам, Ший-сан. - тя се поклони ниско и остана наведена, чакайки позволението му да се изправи.

-Взе ли всичко, което искаше? - попита той и тя не можа да отдефинира дали звучеше развеселен или раздразнен.

-Да, Ший-сан. - потвърди тя.

-Можеш да се изправиш, Рука. - въздъхна той.

Рука вдигна големите си черни очи към него - той я гледаше с неоопродолено изражение, а устните му бяха стиснати в права линия.

-Къде ще побереш всичко… това? - той посочи торбите.

-Говорих с Тентен-сан по-рано. Тя обеща да запечата билките ми с скрол, за да не заемат място.

Ший кимна. "Умно момиче", помисли си той и стана.

-Тръгваме. - каза Ший и стана.

Рука го последва мълчаливо, все още чувствайки се виновно, че го беше накарала да чака. След няколко минути, Ший просто спря, а тя едвам избегна удара в гърба му.

-Би ли престанала да вървиш зад мен? - попита той с леко раздразнение в гласа.

Тя вдигна глава изненадано, а по бузите ѝ плъзна лека червенина.

-Съжалявам, Ший-сан. - тя направи крачка настрани и още една, за да застане рамо до рамо с него.

-Трудно е да провеждаш разговор с някой, който върви зад теб. - обясни той малко по-меко.

Рука се изчерви още и погледна в земята.

-Не осъзнавах, че разговорът с мен би представлявал някакъв интерес за теб. - промълви едва.

-Защо не? - поинтересува се Ший.

-Не съм сигурна, че имам да кажа нещо, което би намерил за интересно. - призна тя още по-тихо.

-Разговорът с теб след "женската вечер" беше доста интересен. - посочи той.

Младата жена се извърна настрана, стараейки се да скрие лицето си. Ший изненадващо за самия себе си, се почувства леко ядосан.

-Какъв е проблемът? - въздъхна той и тръгна бавно напред. - Тогава не беше трудно за теб да говориш.

-Тогава бях под въздействието на алкохол. - оправда се тя. - А сега не съм.

-Беше ли под въздействието на алкохол преди по-малко от 10 минути, когато не спираше да приказваш с търговците от пазара? Или през всичките дни по време на мисията, когато спокойно разговаряше с момичетата, Чоджуро и всъщност всички останали? - попита той малко по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Рука пое рязко дъх.

-Това е различно. - призна тихо.

-Защо е различно? - той беше решил да получи информацията, която искаше и нямаше да я остави да се изплъзне. Защо говоренето точно с него беше проблем?

Рука осъзна, че нямаше точен отговор на този въпрос. Още преди женската вечер, ѝ беше някак трудно да говори с него - без конкретна причина, просто думите някак не идваха. Първоначално, тя го беше отдала на сериозното му лице и дръпнатото му държание. Но след женската вечер, когато Ший беше предложил да се погрижи за нея като съотборник, той се беше държал изключително коректно и дори мило. В онзи момент не ѝ беше трудно да говори с него, беше дори…лесно. Но след това… след това, когато беше изтрезняла, общуването с него ѝ се струваше още по-трудно, макар неговото отношение да не се беше променило с нищо. Тогава какъв беше отговорът на въпроса му? Рука реши да бъде честна за това, което можеше да определи…

-Аз…на пазара… те докоснах…без позволение… - измърмори тя, а Ший инстинктивно погледна към китката, която тя действително леко беше стиснала по-рано, преди да вземе торбите ѝ и да се оттегли настрана. - И те…накарах да ме чакаш…

-Рука, - започна той, налагайки си спокоен тон. Той внимателно разтри моста на носа си, поемайки дъх. - докосването ти беше изненадващо, но аз не изразих по никакъв начин несъгласие с него, нали така?

Тя кимна сковано, упорито гледайки в краката си.

-Не изразих несъгласие, защото ти не направи нищо, срещу което да възразя. Това беше естествен за теб начин да изразиш благодарност. Някои хора имат нужда от допир, за да изразят емоциите си - аз нямам такава необходимост, но ти, очевидно си, си от другия тип. - страните на Рука пламнаха още, ако това изобщо беше възможно. - А относно изчакването, ако бях преценил, че се бавиш прекалено, щях да се намеся и да те накарам да побързаш. - Ший и хвърли бърз поглед. - Дотук разбрахме ли се?

Рука отново кимна.

-Има ли нещо друго, което би попречило на нашата нормална комуникация? - той леко кривна глава, опитвайки се да види нещо повече от лицето ѝ от една изчервена буза. Безуспешно - тя беше по-ниска от него с около една глава.

-Не съм убедена, че мога да кажа каквото и да е повече. - изстреля тя.

-Значи има още нещо? - попита той, а тя нито кимна, нито отговори. -Толкова ли е страшно?

Тя поклати глава.

-Срамно? - опита той с втората най-разпространена причина за отказ от комуникация, а тя кимна. -Уверявам те, че няма да си позволя да реагирам по непочтителен начин, каквото и да ми кажеш.

Той звучеше достатъчно уверен и тя му повярва. Ший не си беше позволил да реагира непочтително спрямо никого… Е, може би няколко пъти умишлено беше непочтителен спрямо Ацуи… Но това беше нарочно. Рука все пак се двоумеше. Тя не знаеше какво мисли Ший за нея, но не искаше да разваля мнението му, в случай, че беше положително. Ако изобщо имаше мнение… И все пак, той беше задал въпрос и беше обещал да не ѝ се смее…

-След като взе торбичките и се оттегли, за да ме изчакаш, търговците бяха убедени, че си ми…специален приятел. Те…познават те… Някои направиха доста…неприлични коментари, които ме накараха да се почувствам много неудобно и…предизвикаха образи в главата ми. Срам ме е от тях. - завърши тя, притискайки ръце към гърдите си.

-Първо… - въздъхна той. - Те ме позвнават, защото съм бодигард на Рейкаге А и са ме виждали по официални поводи. Не ме познават лично и не знаят нищо за мен, освен слухове и спекулации. - Той ѝ хвърли бърз поглед. - Второ, ако образите в главата ти са предизвикани само заради техните коментари, няма никакъв проблем. Съвсем скоро ще изчезнат и ти ще се успокоиш. - той понижи гласа си. - И трето, дори и ти да беше моя специална приятелка, това изобщо не им влиза в работата. - той почти изсъска последните думи.

Ший беше навършил 26 години на 3-ти април. И според голяма част от хората, на които изобщо не им беше в работата начинът, по който водеше живота си, той беше ужасно закъснял да си намери жена. Всяко кунойчи, с което се появеше по работа, автоматично се превръщаше в бъдещата му жена. Беше изтощително… Защо просто не го оставеха на мира? Не можеха ли просто да приемат, че не иска жена? Че не иска деца? Че иска просто да служи на Кумо докато може и да умре достойно? Толкова ли беше трудно да се разбере?

-Съжалявам, Ший-сан. - промълви тя, изваждайки го от гневните му мисли.

-Защо съжаляваш? Не си направила нищо нередно.

-Аз…просто изглеждаш… ядосан и…тъжен в същото време.

-Не съм тъжен - той поклати глава. - Само съм ядосан.

Рука инстинктивно, без изобщо да мисли, посегна и погали лакътя му. И веднага дръпна пръстите си като опарена, когато видя как той извръща глава към ръката си.

-Съжалявам! - проплака тя. - Много, много съжалявам. Това беше прсто израз на емпатия, нищо повече!

Ший погледна към лакътя си, ужасен от лекото настръхване, което докосването ѝ предизвика. Тръсна глава и забърза крачка.

-Вината не е твоя. Гневното чувство е моя отговорност, аз трябва да се справя с него. - каза равно. - Всяко чувство, което изпитвам, е моя отговорност. - добави беззвучно, само с помръдване на устни..

Рука продължи да гледа в земята и започна да брои по време на вдишване и издишване, за да се успокои. Ший беше прав - собствените чувства на една шиноби си бяха негова отговорност. И ако тя се чувстваше засрамена, трябваше тя да го преодолее. Нямаше кой друг да го направи вместо нея. За нейна радост, Ший не каза нищо повече, което ѝ даде време да овладее силните си емоции и да започне да мисли малко по-трезво. Тя превъртя думите му от по-рано през главата си и беше способна да види, че всъщност нищо кой-знае какво не се беше случило. Той не ѝ се беше присмял, не беше омаловажил чувствата ѝ по никакъв начин напротив - беше отговорил логично и уважително, без обвинения. След още няколко минути посмя да вдигне очи и да го погледне - лицето му изглеждаше както обикновено - спокойно и лишено от всякакви изражения, които биха били показателни за някакви чувства.

-По-добре? - попита той без да я поглежда.

-Да, благодаря. - отвърна тя, дарявайки го с усмивка, а той кимна.

Няколко минути по-късно, той спря пред голяма двуетажна сграда и уверено отвори вратата, дръпвайки се настрана, за да може Рука да влезе първа. В коридора имаше много малки шкафчета, почти като в училище, но тези тук си имаха малки ключета в ключалките. Ший избра шкафче и внимателно нареди торбичките една върху друга, след което посегна да вземе останалите от ръцете на младата жена. Подреди и тях. Затвори шкафчето, заключи го и ѝ подаде ключа. Пръстите му докоснаха съвсем леко дланта ѝ - за нея този мимолетен допир като че изстреля мънички токови импулси през цялата ѝ ръка. Тя се уплаши и дръпна рязко ръката си. От друга страна, той изглеждаше незасегнат и само леко присви вежди на реакцията ѝ. Рука успя да потисне порозовяването на страните си и прибра ключето в джоба си.

-Трябва да те предупредя… - въздъхна Ший, спорайки пред голяма врата в края на коридора. - …намираме се в старчески дом. Ще ме изчакаш в общата зала, където има много любопитни и често нетактични баби и дядовци. Те ще се опитат да си заврат носовете в най-личния ти живот и ще те разпитват за…всичко. Съветвам те да им дадеш възможно най-малко информация за каквото и да се опитат да те заприказват. Имат неприятния навик да създават и разпространяват клюки за забавление.

Рука кимна бавно.

-Готова? - попита той внимателно.

-Да. - прошепна тя.

Ший я погледна още веднъж и се усмихна съвсем леко на решителното ѝ изражение - изглеждаше готова за битка, а не за разговори с една шепа изкуфели баби. Той отвори вратата и уверено тръгна към голяма маса до прозорците от дясната страна на помещението.

Рука се огледа - намираха се в малка зала с невисок таван, в която имаше много различни по размер маси, около които седяха поне двайсетина възрастни хора. Някои играеха на шоуги, други - на карти. Имаше една жена, която рисуваше на пано в ъгъла. Трима мъже се бяха разположили в удобни на вид кресла и четяха книги. Всичките носеха очила.

Ший се беше запътил към една маса с четири възрастни жени, една от които шиеше гоблен, друга - плетеше, а останалите две просто приказваха и се смееха. Когато се приближиха достатъчно, жените го забелязаха и нададоха щастливи възгласи.

-Ший-кун! - ухили се тази, която плетеше. - Радваме се да те видим!

-Благодаря, Ния-сан. - той се поклони леко и за изненада на Рука, се усмихна топло. - Добър ден и на вас, мили дами. - поздрави и останалите, които чистосърдечно се разсмяха. - Това е Рука-сан, с която в момента делим обща мисия, заедно с още петнадесетина шинобита. Може ли да остане при вас докато съм горе? - попита той любезно.

-Разбира се! - Ния се обърна към младата жена и се усмихна. - Заповядай при нас, мило момиче. Ший-кун със сигурност ти е намерил най-добрата възможна компания в наше лице. - тя се ухили и махна на Ший като че да го изпъди. - Върви. Тя те чака.

Той кимна и се обърна. Рука го проследи до стълбите от другата страна на залата, след което седна на посочения ѝ стол и насочи вниманието си към жените.

-Добро момче е. - каза жената, която шиеше гоблена. - Посещава баба си редовно и се грижи да е добре.

Рука повдигна вежди. Ший не ѝ беше казал къде отиват, нито защо. И сега разбираше причината - това наистина беше крайно личен ангажимент. Тя дори се почувства зле, че знае нещо толкова…далеч от работата му - това беше нещо от живота му извън това, да е шиноби. И Рука усещаше, че е някак…грешно тя да знае..

-Предполагам, че е. - каза тя уклончиво със смутена усмивка.

-Аууу, виж колко е сладка! - изгука една от другите жени, поставяйки длани на собствените си буза. - Като кукла е!

Страните на Рука се зачервиха от възмущение - жената говореше така, сякаш тя беше статуетка без собствено мнение.

-Стига, Ваала, виж колко неудобно ѝ стана. - сгълча я Ния и се обърна към Рука. - Извинявай, мила. Тук не идват много млади хора. А и ти наистина си много хубава.

Рука за момент се беше почувствала по-добре, когато Ния я беше защитила, но при последното ѝ изречение, ѝ се прииска земята да се отвори и тя да потъне дълбоко. Ший беше прав - бяха нетактични… И очевидно им липсваше чувство за срам.

-На колко години си, мила? - попита жената с гоблена.

-Ще навърша 21 през октомври. - отвърна тя.

-Чудесна възраст. - усмихна се жената. - Помня, когато бях на 21…

-Помниш ти! - засмя се жената, която я беше нарекла сладка. - На 21 беше бременна с второто дете!

-Вярно е, вярно е… - кимна тя с топла усмивка.

-Ами ти мила? Имаш ли деца? - попита Ния.

-Н-не. - Рука се усмихна смутено, заеквайки.

-Ами съпруг? - попита жената с гоблена.

-Също не. - Рука посмя леко да се усмихне, а жените се спогледаха помежду си, сякаш проведоха разговор, в който тя не беше посветена.

-Рука-чан, Ший каза, че си шиноби? - сега говореше само Ния, а другите само се усмихваха топло и слушаха.

-Да, Ния-сан. - потвърди младата жена. - Аз съм шиноби от Киригакуре и в момента имам обща мисия с Ший-сан и още шинобита от другите села.

-От Кири?! - възкликна жената, която до момента не беше казала нищо. - Имам слабо място към жителите на Кири. - усмивката ѝ беше нежна и леко замечтана. - Съпругът ми беше шиноби от Кири. Най-милият и прекрасен мъж, беше той… - гласът ѝ стана тъжен и тя млъкна с въздишка.

Другите жени я погледнаха съчувствено, а Ния се пресегна и я потупа нежно по рамото.

-Какво специализираш? - попита жената с гоблена. - Аз се биех с катана като млада. - допълни, за да насочи Рука към подходящия тип информация.

-Аз… Не се бия с катана. - усмихна се тя притеснено. - В момента довършвам подготовката си за медицинска нинджа. - обясни тя.

-На 21? Не се ли очаква вече да си приключила подготовката си? - попита жената, към която Ния се беше обърнала с Ваала.

-Това е…преквалификация. - смотолеви Рука. - Преди това специализирах в мисии под прикритие. - тя се усмихна широко с надеждата да прикрие и потисне смущението си.

-Мога да си представ, че е изтощително. - кимна Ния. - Да нямаш идентичност, винаги да си някой друг, някъде другаде…

-Да. - кимна Рука с облекчение.

-Разбирам защо си поискала промяна. - тя продължи да кима. Остави плетивото си на масата и започна разсеяно да разтрива ставите на ръцете си.

-Артрит? - попита младата жена, кимвайки към ръцете на Ния.

-Да. - тя се засмя. - Нещо, което медиците не могат да поправят нали?

Рука постави раницата си на коленете и започна да рови докато не извади малко бурканче.

-Не се лекува, така е. - потвърди тя, подавайки бурканчето на Ния. - Това е маз за подхранване на хрущялните повърхности на ставите и облекчава болката. Не лекува, но облекчава до голяма степен. Ако позволите?

Ния кимна с любопитство и позволи на Рука да нанесе леко жълтеникавата маз върху ръцете ѝ.

-Ха! - каза тя с усмивка. - Усеща се хем топло, хем хладно. Много е приятно.

Рука остави бурканчето на масата.

-Ето. Нека остане. Аз мога да си направя друго - билките за тази маз са налични в Кири. - тя се усмихна, искрено удоволствие беше видимо по лицето ѝ.

-Добро ти е сърчицето. - заключи Ния. - Вероятно приятелят ти е много щастлив мъж.

-Може би би бил, стига да имаше такъв. - Рука се засмя и осъзна, че е влязла в капан по начина, по който жените се ухилиха.

-Нямаш приятел, така ли? - уточни Ваала.

-Н-не?

-Какво му е на Ший, че не си го хванала все още здраво за яката? - каза направо жената, чийто съпруг е бил от Кири.

Рука се изчерви и отвори уста няколко пъти.

-Не се прави така, Илуи! - скара се Ния. - Извинявай, мила… Просто ние всички много обичаме Ший - познаваме го от бебе. И всички ние смятаме, че е крайно време да си намери партньор в живота.

-В неговия случай, той е толкова загубен, че жената трябва да го намери… - измърмори сърдито Илуи. - Трябва някоя жена да го притисне до стената и да… - Ния ѝ отправи предупредителен поглед. -...целуне малко разум в горделивата му кратуна. Той смята, че няма нужда от никого.

Младата жена не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да свърже образа на Ший с образа на мъжа, за когото тези баби говореха. Не можеше да един и същи човек…

-Сигурна съм, че Ший-сан има своите предпочитания и критерии за евентуална бъдеща съпруга. - промълви тя тихо, подтикната от някаква изкривена необходимост да защити достойнството му. - Имайте му доверие. Той би трябвало да знае кое е най-добро за него.

-Не мисля така. - поклати глава Ния. - Той е твърдоглав, горделив и ума му е вечно в дълга му към Рейкагето и селото. Не мисли за себе си.

-Това, че е искрен към службата си към своето Каге и селото си, е нещото, което го прави толкова добро шиноби. - контрира Рука. - И ако това e достатъчно за него, защо не е достатъчно за вас? - тя говореше тихо, но гласът ѝ беше станал по-остър. Рука поставяше себе си на негово място - беше същото. Тя изпитваше страст да създава и усъвършенства направата на мази и отвари, да отглежда растения и това беше достатъчно за нея. Но не беше достатъчно в очите на останалите. За другите хора не беше разбираемо как може да не иска да усъвършенства хирургични медицински техники, да не иска да учи бойни техники, да няма желание да става учител на генини или да има стремеж да влезе в редиците на АНБУ.

-Ето това е въпросът, за чийто отговор бих дал лявата си ръка. - гласът на Ший дойде иззад нея и тя толкова се стресна, че се опита да стане, удари коленете си в масата и седна обратно с насълзени от болка очи. - Благодаря ти, Рука. - каза той тихо и застана до нея в цял ръст с леко ядосано изражение на лицето. - Разбирам, че няма да успея да ви накарам да спрете да ме разпитвате, да ме карате да ходя по срещи и да ме тормозите заради липсата на приятелка, жена и деца. Но това, да занимавате съотборниците ми, минава всякакви граници на приличие! Оставете я на мира! - той ги огледа една по една, кръстосвайки ръце пред гърдите си. - Не всеки човек има за единствена цел да се ожени и да има деца. Някои от нас искат други неща. И ако не можете да го приемете за мен, то поне уважавайте избора на другите шинобита!

Той не повиши глас, но тонът му беше много остър и Рука откровено едва потисна треперенето в тялото си. За първи път тя усети авторитета му с пълната си сила. Но това, което я шокира, беше реакцията на жените, които просто се смръщиха леко, а Ния поклати глава, сякаш отхвърляше всяка дума, казана от него.

-Можеш да си мислиш, че искаш нещо друго. - изражението на Ния беше останало спокойно. - Можеш да си мислиш каквото си искаш. Но някой ден ще почувстваш сваткавица, когато нечия ръка те докосне. Ще усетиш как сърцето ти бие толкова бързо и силно, че е чак болезнено. Някой ден няма да можеш да изриташ нечий образ от ума си и единственото, което ще искаш е да заспиваш и да се събуждаш с една и съща жена всеки божи ден. Тогава ще искаш да се ожениш. Ще искаш и деца… Не заради самите деца, а защото ще са нещо, което ще споделяш с този човек, който обичаш толкова силно. - тя махна с ръка, сякаш за да ги изпъди. - Дотогава си мисли за дългове, Кагета и села.

Ший поклати глава и внимателно издърпа стола на Рука, за да ѝ помогне да се измъкне.

-Беше ми приятно. - смънка Рука със зачервени страни и се поклони на възрастните жени. - Дано помогне. - тя кимна към бурканчето на масата.

-О, вече помага. - ухили се тя.

Ший повдигна вежда, но не попита нищо.

-Изчакай ме в коридора, моля. Идвам веднага. - той ѝ отправи лека извинителна усмивка.

Рука погледна набързо жените и им се поклони още веднъж, пожела им хубав ден и крепко здраве. Черните ѝ очи се стрелнаха към лицето на Ший, сякаш за да се увери, че наистина иска от нея да го остави сам с тях. След това пъргаво излезе от стаята и се облегна с въздишка на стената.

-Ший, - започна Ния, поглеждайки го сериозно. - …това момиче е подходящо за теб. Не я пускай да ти се изплъзне.

Той пое ядно дъх, стисвайки ръцете си в юмруци.

-Не, не е подходяща за мен. Не я харесвам за жена. - гласът му беше тих и категоричен.

-Защо не? Тя е мила, сърдечна, хубава, млада-

-Твърде млада… - допълни той под нос, прекъсвайки Ния.

-Разликата ви е пет години. Може да я усещаш сега, след още 10 години, няма да има никакво значение.

-Десет години са много време. Не се знае дали ще изкарам толкова. - отбеляза той и кръстоса ръце пред гърдите си. - Което няма никакво значение, защото нито я харесвам, нито ще я поканя на среща, нито възнамерявам да се оженя за нея.

-Тя те защити. - включи се Илуи, а той я погледна. - Говорили сме с други твои съотборнички. Някои се съгласяваха с нас, някои замълчаваха. Тя те защити. Буквално ни каза да си гледаме работата и да те оставим на мира. Тя е защитник, Ший.

Младият мъж затвори очи за момент, пое дъх и поклати глава. Нямаше смисъл да спори с тях. Те бяха тесногръди и упорити. Каквото и да кажеше, те щяха да си знаят тяхното - намери си жена, ожени се… Беше загубена кауза

-Пак ще дойда. - заяви той и се поклони за довиждане. Жените го изпратиха шумно, а той побърза да се отправи към вратата.

Докато вадеха торбите от шкафчето, Ший затвори очи за момент. Посещенията при баба му винаги бяха много натоварващи емоционално. Обичаше тези жени и точно затова те успяваха да разклатят иначе здравия му самоконтрол.

-Съжалявам, Рука. - каза тихо той, привличайки погледа ѝ към себе си и спечелвайки си топла усмивка.

-Те наистина те харесват, Ший-сан. И загрижеността им е неподправена. Те просто искат това за теб, което смятат за най-добро.

-Което не задължително е наистина най-доброто…

-Да. - съгласи се Рука. - Но начинът, по който Ния-сан описа любовта към друг човек… Кара ме да се чудя дали аз някога ще се чувствам така. - сподели тя замислено, а Ший сви рамене.

-Когато се прибереш у дома, просто трябва да потърсиш подходящ мъж.

Рука кимна бавно. И го последва навън.