Това е фенфик, който писах по време на сезон 2 на сериала. Всичките ми останали разкази и фенфикове по бг сериали можете да откриете в ао3 профила ми (под същото име). Приятно четене!
– Препоръчано писмо за Кера Караиванова...
Кера чу името си и се обърна.
– Да, аз съм!
Един доставчик се приближи и ѝ подаде плик, после я помоли да се подпише. Кера остави кафето си и взе химикалката, притеснено питайки се кой би могъл да ѝ изпраща препоръчано писмо. Опасяваше се, че може да носи лоши новини и без да допие кафето, бързо се върна в кабинета си, за да прочете писмото на спокойствие.
Нямаше адрес на подател, само нейното име. Това я притесни още повече. Бързо разкъса плика.
"Здравей, Кера. Димитър съм. Явно не си очаквала вести от мен, след като даже не дойде да ме видиш в затвора. Аз пък те чаках..."
Кера рязко си пое дъх. Димитър! Какво още искаше от нея?! Със сигурност - да я заплашва и измъчва. Беше най-добре веднага да изхвърли писмото...
Но тя продължи да чете.
"...Предполагах, че ще дойдеш да ми се караш, че убих брат си. Явно те е срам, защото смяташ, че съм го убил заради теб. Не се мисли за толкова важна, Керче. Ти беше само последната капка. Несъмнено си забелязала, че брат ми беше Златното момче, любимецът на майка и татко, отличникът, всичко, което правеше, беше великолепно и прекрасно... Никой не ме е питал дали искам ролята на черната овца. Дадоха ми я още щом той се роди, но не заради това го мразех. Скъпият ми брат съзнаваше много добре, че всички го предпочитат, и се възползваше от това. Изобщо не му пукаше за мен, грижа го беше само, че го злепоставям и му развалям имиджа. Затова пък се изкарваше светец на мой гръб. Ти самата знаеш това - едва ли си забравила как започна всичко. Милият ми брат много добре знаеше, че съм влюбен в теб, но това изобщо не му попречи да те налази. Направи го напук. Просто поредното нещо, което ми отнема. Но този път чашата преля. Не, не го убих заради теб. Убих го заради него и хич не съжалявам. Ако очакваше да прочетеш, че се разкайвам и моля за прошка, забрави.
Не ти пиша затова... Керана. Вярно е името ти, защото дори сега, в затвора, не мога да си те избия от главата. Не защото те мразя; защото ти трябваше да бъдеш моя... И накрая ще бъдеш. Познавам те по-добре от всеки друг, знам неща за теб, които ти самата не знаеш. Ако си мислиш, че затворът ще ме задържи далеч от теб, уверявам те, че няма да стане. Ще те намеря, ще те покоря и ще те обладая.
Това не е заплаха, Керана. Обещание е.
Ти притежаваш мен откакто се запознахме. Ще е честно и аз да притежавам теб.
До много скоро, господарке."
Кера с треперещи ръце остави листа на бюрото. Усещаше как коремът ѝ се свива все повече, докато накрая ѝ прилоша. Дишането ѝ беше на пресекулки.
Разбира се, че помнеше как започна всичко... И колкото повече неща се случваха, толкова по-често мислеше за онзи ден...
Царево, 8 години по-рано
– Ей! Не!
– Твое ли е?
Кера срамежливо погледна към мъжа, който бе хванал хвръкналия ѝ заради вятъра лист. Беше толкова висок, че трябваше да отметне глава назад, за да види лицето му. Той се усмихваше приветливо и тя несъзнателно се усмихна в отговор.
– Да. Вятърът ми го взе. Благодаря много.
– Явно е важно.
– О, да, много. Документите ми за работа. – Кера облекчено взе листа и го прибра в чантата си.
– Какво работиш? Адвокат? – попита мъжът с лека ирония в гласа.
– Не, не. – засмя се тя. – Счетоводителка съм... Всъщност сега си търся работа като такава.
– Значи те бива с цифрите. Аз съм гола вода. – той поклати глава, после ѝ подаде ръка. – Казвам се Димитър, между другото.
– Кера – тя бързо се здрависа с него, малко притеснена от дългите му големи ръце. Димитър обаче хвана дланта ѝ изненадващо нежно.
– Интересно име.
– Идва от Керана. На персийски означава "слънце", а на гръцки - "господарка". – Кера хвърли поглед към тъмните очи на Димитър, които я гледаха топло, и се изчерви.
– Като те гледам, и двата превода са верни.
– О... – тя смутено се извърна към морето, незнаейки какво да отвърне, но усети, че се усмихва.
– Счетоводителка, казваш? Погледни натам. – Димитър сложи ръка на рамот завъртя към града. Посочи ѝ една висока и представителна сграда. – Това е хотел "Рай". На нашите е, затова случайно знам, че търсят счетоводител. Ако искаш, можеш да се пробваш.
– Наистина ли? Ще бъде супер! Само... не искам да казват, че съм получила работата с връзки. – добави почти шеговито.
– Не се тревожи. Ако им кажеш, че аз те пращам, със сигурност няма да те наемат. – той се подсмихна горчиво. – Всъщност трябва да те предупредя, че майка ми е истинска харпия.
– Сигурно няма да ме вземе, аз нямам никакъв опит... – Кера въздъхна, стараейки се да приеме фактите смело.
Димитър, изглежда, забеляза, че настроението ѝ се помрачи.
– Знаеш ли какво, ще предупредя брат ми и ще говориш с него. Ако той поиска да те наеме, майка и татко за нищо на света няма да му откажат.
Кера усети горчивината в тези думи и импулсивно докосна ръката му.
– Но аз ще знам, че дължа работата си на другия брат, който спаси документите ми.
Той срещна очите ѝ.
– Надявам се да започнеш работа в хотела. Ще е хубаво да те виждам често, Кера.
Кера прокара ръце по лицето си и стисна очи. Това нямаше никакво значение, защото на следващия ден тя срещна Оги и той беше като принца на бял кон, и тя се влюби лудо в него...
Черната овца и принца на бял кон. Дали наистина Димитър бе казал на Огнян, че... че е влюбен в нея? Нима Оги я е поискал, защото... Не! Пълни глупости. Оги се бе влюбил в нея както тя в него. Сърцето не пита. Не е имал избор. Със сигурност не е искал да нарани брат си и е направил всичко възможно да му се извини, че се е влюбил в същото момиче, но Димитър - Димитър не му е позволил. Не можеше да има съмнение, че Оги не бе такъв, какъвто той го описваше в това писмо. Огнян нямаше вина за лошия късмет на брат си, напротив - винаги се бе опитвал да му помогне...
И все пак понякога...
Не; Оги беше добър човек! Тя не биваше изобщо да мисли за това писмо. Ядосана го смачка и го хвърли на топка. Димитър точно това искаше - да я накара да страда, да ѝ вмени чувство за вина и да я уплаши, понеже не можеше да си отмъсти по друг начин. Нямаше да излезе от затвора в следващите 25 години. А тя нямаше да хаби нито миг да мисли за него и да се бои от него. Трябваше да каже на Калоян за заплахите... Но не виждаше защо да го тревожи. Това бяха просто думи. От затвора Димитър не можеше да ѝ направи нищо.
Все пак реши да запази писмото за доказателство в случай, че той продължи да я тормози.
Извади листа от кошчето и несъзнателно го заглади с ръка.
Кера беше вече почти забравила за първото писмо, когато - седмица по-късно - дойде второто. Този път не в работата, а в новата ѝ къща. Откъде знаеше адреса ѝ?!
За щастие поне Калоян го нямаше, когато го доставиха. Марти не прояви никакъв интерес и Слава Богу, защото на Кера ѝ причерня, щом видя името си, изписано по средата на листа точно както преди.
Първата ѝ мисъл беше да изхвърли писмото, без изобщо да го отваря, но си каза, че е длъжна да го прочете. Ако Димитър продължаваше да я заплашва, трябваше да намери начин да сложи край на това. Не можеше да е легално, нали? Той нямаше право да я тормози така.
За да не тревожи Марти, се затвори в спалнята и след няколко дълбоки глътки въздух разпечата писмото.
"Знаеш кой е. Липсвам ли ти? Вече не очаквам да ме посетиш - нямаш сили да ме погледнеш в очите и да ми кажеш да те оставя на мира, защото не го искаш.
Ще те накарам да си признаеш, че ме желаеш. И този път няма да се церемоня само защото си обвързана.
Сигурно си спомняш онази нощ в Царево, когато можех да те взема и ти нямаше да се противиш. На сутринта се направи, че нищо не помниш, но аз знам, че излъга - не беше толкова пияна. Ако исках просто да те изчукам веднъж, щях да се възползвам от състоянието ти тогава. Но, както ти казах и преди, нас ни очаква дълго бъдеще. И ако не беше толкова дяволски ината и почтена, щеше да си го признаеш много отдавна.
Нищо. Скоро ще го направиш.
Не знам ти как си го представяш, но в затвора е ужасно скучно, Кера. Няма кой знае какво за правене и така непрекъснато мисля за теб. Представям си как ще ме умоляваш да те чукам. Като за начало може да те закопчая с белезници за леглото. Това ще ти хареса, нали? Ще ти завържа очите. Няма да ме виждаш и да знаеш какво ще правя с теб. Няма да ти запушвам устата; искам да чувам как ще ме молиш. Как ще стенеш за мен. Как ще викаш името ми, когато те накарам да свършиш...
Но да не се отплесваме в детайли. Със сигурност ще бъде много по-забавно, когато наистина стигнем до всичко това. Засега оставям останалото на въображението ти. Поне имаш бегла идея за какво мисля аз по цял ден и цяла нощ. И се обзалагам, че отсега нататък и ти ще мислиш за това през цялото време.
И двамата знаем, че не те е страх от мен. Явно никога няма да си го признаеш сама, но аз вече няма да те чакам. Ще те накарам да си признаеш истината. Знам, че ме желаеш колкото аз теб.
Ако не беше така, нямаше да прочетеш писмото дотук.
Нямаше да си възбудена.
Нямаше да трепериш цялата.
До съвсем скоро, Керана."
Димитър беше луд. Как можеше да си мисли, че тя... че това жалко писмо ще я... развълнува, че... ще я обърка, ще я...
Кера осъзна, че наистина трепери. Но то беше от страх, нямаше от какво друго да е. Разбира се, че я беше страх. Димитър не знаеше нищо за нея. Нищо! Въобразяваше си разни неща...
Беше се заблудил жестоко. Нима крепеше надеждите си на случилото се онази нощ? Та тя ясно му показа, че трябва да го забравят, че не значи нищо! Беше пияна. Това обясняваше всичко.
Искаше ѝ се наистина да е забравила, но установи, че все още помни съвсем ясно.
В хотела имаше парти за рождения ден на един гост. Оги трябваше да отиде да помогне на майка си за нещо, затова Кера беше домакинка на празника. За да компенсира липсата му, правеше всичко възможно да забавлява гостите. Те явно можеха да пият с литри и смятаха, че и за нея важи същото...
Царево, 8 години по-рано
– За твое здраве, Дани!
Поредният тост накара Кера да се намръщи леко, но тя отново отпи от чашата си - вече не помнеше коя поред. Тези хора сякаш бяха бездънни!
– Ела да танцуваме, Кера! – настоя Адриан, рожденикът.
Кера поклати глава и усети, че тя вече се върти.
– Не, извинявай, не ми се танцува...
– Трябва ти едно истинско питие за настроение, стига с това шампанско! – съпругата му Виктория ѝ пъхна някаква чаша в ръка, после вдигна своята в поредната наздравица.
За да не ги обиди, Кера също отпи. Коктейлът се оказа вкусен и тя така и не разбра кога изпразни чашата. Адриан отново я повлече към дансинга и този път тя не се противи - докато танцуваше, поне нямаше нужда да пие при наздравиците.
Погледът ѝ попадна на Димитър, който стоеше до бара не с чаша, а с бутилка в ръка. Искаше ѝ се и той да не пие. Напоследък обаче все по-често висеше в кръчмата, включително и вечерта на сватбата ѝ с Оги. Огнян се опитваше да го вразуми, преди да е направил някоя глупост, но безуспешно. Кера предложи да му намерят някаква работа в хотела, ала Оги ѝ обясни, че на брат му не може да се разчита и само ще ги изложи. Сигурно имаше право.
Кера не обичаше да пие, но осъзна, че тази вечер от любезност е изневерила на принципите си. Не можеше да координира движенията си, краката ѝ се оплитаха и не я държаха. Въпреки това установи, че се смее. Изведнъж обаче се озова на пода и вече никак не ѝ беше смешно, защото глезенът я болеше.
– Кера! Удари ли се?
Адриан разтревожен се наведе към нея, но в следващия миг бе изблъскан настрани.
– Дай да видя. – Димитър клекна на пода и огледа краката ѝ. – Само е навехнат. Хайде ставай.
Помогна ѝ да се изправи и я хвана през кръста, повеждайки я към изхода.
– Какво правиш, чакай... – измърмори Кера объркано.
– Водя те да си легнеш. Защо пиеш, като не можеш да носиш? – той се подсмихна. – Виж се само. Изобщо не приличаш на себе си.
– Не съм пияна! – възропта тя. Дори ѝ в собствените ѝ уши обаче гласът ѝ прозвуча завалено.
– А, да, бе, хич не си. Само че за малко да се претрепеш.
Кера осъзна, че вървят по тротоара - всъщност Димитър почти я влачеше след себе си и краката ѝ бегло докосваха земята. За разлика от нея, той ходеше съвсем уверено.
– Но и ти си пиян!
– Да, ама аз имам талант. И след две бутилки ракия мога да вървя в права линия, а ти изпи - колко? - три чаши шампанско и един коктейл и вече залиташ.
Той очевидно се забавляваше с нейната излагация. Кера замаяно се опита да го ритне, но единственият ѝ успех беше, че за малко пак да падне. Димитър я стисна за раменете.
– Ще престанеш ли? Стой мирна!
Бяха стигнали до къщата. Митко отключи с резервния ключ от саксията и издърпа Кера в антрето.
– Заключи след мен.
Тя посегна да вземе ключа от него, ала щом гърбът ѝ се отлепи от стената, тялото ѝ политна напред. Димитър едва успя да я улови, преди да се е озовала по лице на пода.
– Ясно, така няма да стане... – повлече я към спалнята, но Кера запротестира.
– Не ми се спи! Върни ме в хотела, искам да танцувам още...
– Кера, не ме нервирай. Ти права не можеш да стоиш!
– Ама искам да танцувам...
Той изпуфтя.
– Добре, като изтрезнееш, ще те заведа да танцуваш. Сега тръгвай!
– Обещаваш ли?
– Обещавам...
Димитър се пресегна да отвори вратата. Кера извърна глава към него и изведнъж спря да диша. Лицата им бяха толкова близо. Очите ѝ потънаха в неговите, вляха се в тъмните им дълбини. Стори ѝ се, че вижда нещо ново там, нещо, което Димитър иначе старателно криеше.
Но той рязко отклони поглед и я издърпа в стаята. Кера усети, че краката ѝ се удариха в леглото, и в следващия миг се озова по гръб на него, повличайки Димитър със себе си. Той не помръдна, взирайки се в лицето ѝ.
– Не бива да се напиваш, Кера. Така даваш възможност на някой злодей да се възползва от теб и да те изнасили... – измърмори с нисък, дрезгав глас. Едната му ръка се плъзна по бедрото ѝ, закрито от роклята. Кера потрепери. – А ти вероятно дори няма да се противиш, объркана и замаяна от алкохола... – той се наведе към нея и притисна устни във врата ѝ. Тя ахна тихо. – Всеки може да те обладае, а мъжът ти дори няма да разбере, че си му изневерила...
Вдигна глава и я погледна. Кера срещна очите му като хипнотизирана, питайки се защо не се дърпа, крещейки за помощ.
Внезапно Димитър се изправи рязко и тръгна към вратата.
– Но... – промълви Кера несигурно.
Той се обърна за миг.
– Ще кажа на Оги, че си се прибрала. Сладки сънища, Кера.
И излезе без нито дума повече.
На следващия ден, когато се засякоха в хотела и Димитър я попита как е, тя каза, че не си спомня почти нищо. Срамуваше се, че бе изпаднала в такова състояние, но бе избрала амнезията и заради него. Ако Оги разбереше как я е докоснал брат му... Но той бе спрял. И тя не го обвиняваше за фамилиарните докосвания - беше пиян, също като нея. Това обясняваше странното им държание. Нямаше нищо повече в тази история, разбира се. Смяташе, че Димитър го знае. Никога повече не я бяха споменавали - досега.
Дали да покаже писмата на полицията? Но в тях нямаше конкретни заплахи, само намеци. Щяха да ѝ се присмеят.
Не искаше да пази тези отвратителни писма. Щеше да ги изхвърли.
Марти я извика. Кера скочи бързо, почти без да забелязва, че прибра писмото в нощното си шкафче...
