– Будна ли си, красавице? – прошепна глас в ухото ѝ.
Кера се усмихна сънено и опита да отвори очи, но с изненада установи, че те бяха вързани с шал. Не виждаше нищо. Понечи да го махне, но не можа. Китките ѝ бяха завързани за таблата.
Полази я студ, почувства как пулсът ѝ се ускори.
– Какво...
– Шшт...
– Калояне, ти ли си? Какво правиш? – Кера се мъчеше да се освободи, но напразно. Не разбираше какво става.
Един пръст бе поставен на устните ѝ. Тя автоматично замръзна и почти спря да диша.
Пръстът бавно се плъзна надолу по шията ѝ, между гърдите ѝ, по корема ѝ... Под него, където нощницата се бе усукала около краката ѝ, откривайки я почти напълно... Там спря. Започна да прави малки кръгове, притискайки леко плътта ѝ.
– К-какво... – промълви Кера пресекващо.
Една силна ръка сграбчи лицето ѝ и го повдигна нагоре, а нечии груби и жадни устни се впиха в нейните.
Никога не я бяха целували така диво, с такава страст. Тя не беше способна да стори друго, освен да отвърне, пометена от силата на това желание.
Внезапно пръстът, който галеше клитора ѝ, проникна в нея. Кера простена и изхлипа, шокирано осъзнавайки колко е възбудена. Мъжът се дръпна от нея и прошепна срещу устните ѝ:
– Това ти харесва, нали?
– Да... – изплъзна се от нея.
– Знаех си, че ще е така... Керана... – той вече не шепнеше.
Кера извика ужасена.
Този глас...
Мъжът дръпна превръзката от очите ѝ.
Беше Димитър.
– Кера! Кера!
Тя сепнато се завъртя в леглото, озовавайки се срещу загриженото лице на Калоян.
– Добре ли си? Викаше насън...
Кера трескаво се огледа. Нощната лампа светеше, Димитър го нямаше никъде, тя не беше вързана. Дори не носеше нощница, а тениска и шорти.
Било е само сън...
Но дишането ѝ още не можеше да се успокои, сърцето ѝ биеше като лудо. Как бе могла да сънува подобно нещо?! Как...
– Какво има? – настоя Калоян.
– Нищо... Просто сънувах нещо...
– Кошмар?
– Да... – отговори тя след миг. Наистина беше кошмар, нямаше друг начин да се опише този отвратителен, противен сън...
– Всичко е наред. Ела тук. – Калоян я прегърна нежно и я целуна по челото. Кера се сгуши в него.
Трябваше веднага да се сети, че мъжът от съня ѝ не е Калоян. Той никога не би се държал така с нея, не би направил нещо такова...
Когато се върна вкъщи на следващия ден, третото писмо я чакаше там.
Калоян се бе прибрал по-рано и беше приел доставката вместо нея.
– Имаш поща. – каза с усмивка, подавайки ѝ писмото. – Знаеш ли от кой е? Забелязах, че няма адрес на подателя.
– Д-да... Това са едни документи за хотела. – излъга Кера неуверено. Слава Богу, че не го беше отворил!
– А, ясно.
Калоян изобщо не се усъмни в думите ѝ. Кера тихо въздъхна от облекчение. Той си имаше достатъчно проблеми с децата и холдинга. Не искаше да го тревожи и с това.
Изчака го да излезе отново, за да прочете писмото на спокойствие. Калоян щеше да опита да поговори пак с Лора и Крис. Да, добре постъпи, че не му каза, иначе сигурно щеше да отложи разговора, а децата бяха най-важни.
За нея също - само заради това четеше тези писма. Трябваше да знае, ако девер ѝ планираше нещо срещу нея, защото то би могло да навреди и на Марти...
"Много ми харесва червеното бельо, което си купи вчера. Нямам търпение да те видя, облечена в него. Не си го купила за костюмарчето, а за мен, знам, че е така. Знам, че непрекъснато си мислиш за мига, когато ще бъдеш моя. Да ти кажа ли как знам? Ако тези писма не ти харесваха, щеше да се оплачеш на някого и щяха да ми забранят да ти пиша... Но ти не си го направила. Защо, Керана? И на двамата ни е ясна причината.
И аз не спирам да си мисля за теб. Спомням си последния път, когато те видях... Ти говореше колко ме мразиш, а единственото, за което можех да мисля, беше колко си красива... и колко много те желая. Абсурдно ли? Това ми причиняваш ти. Аз застанах срещу майка си заради теб, направих всичко възможно да те защитя от нея, нито веднъж дори не ти посегнах... А ти се държеше, сякаш съм някакво чудовище. Но единственото чудовищно нещо е как отричаш истинските си чувства към мен. Аз може да съм затворен между четири стени, но съм по-свободен от теб. Не се залъгвам за онова, което мисля и чувствам. А ти си си направила собствен затвор, където криеш всички неща, за които наистина копнееш... И които наричаш "грешни". Мислиш, че не съм го разбрал ли? Казах ти, че те познавам по-добре от всеки друг.
Кажи ми, струва ли си? Щастлива ли си така? Вечно да се преструваш, вечно да лъжеш, вечно да оставаш незадоволена...
След като убих Огнян, ми се стори, че си готова да се освободиш от тези глупости, но вместо това ти отиде в София, избяга от мен и си намери нов скучен "благороден" мъж, заради когото да се преструваш. Явно все още имаш нужда от това.
Не се тревожи. Ще те накарам да се отърсиш от тези преструвки. Нямаш търпение, нали?
Или пък можеш да ме спреш. В края на листа има номер. Обади се на него до полунощ на деня, в който получиш писмото и ще разбера, че си решена завинаги да отричаш какво желаеш наистина. Уверявам те, че в такъв случай няма да се занимавам повече с теб. Колкото и да те желая, загубената кауза си е загубена кауза.
Ако не се обадиш, някой ден, много скоро, ще дойда при теб и ще те чукам, докато припаднеш от удоволствие.
Зависи от теб."
Прилоша ѝ. За какъв се мислеше Димитър?! Наистина ли смяташе, че тя няма да се обади? Кера веднага взе телефона си, но ръцете ѝ трепереха и той се изплъзна от пръстите ѝ, разпилявайки се на пода. По дяволите!
Трябваше да се обади веднага, иначе Димитър щеше да си помисли, че е прав. А той си въобразяваше някакви пълни абсурди! Лъжела! Преструвала се! Той нищо не знаеше за нея. Та тя го мразеше. Ужасно много! Презираше го! Такова усилие ѝ бе коствало да влезе в съдебната зала и да види отново този... Този...
Царево, три седмици по-рано
– Обвинението призовава Кера Караиванова, вдовица на жертвата.
Кера чу, че я повикаха, но имаше чувството, че никога няма да може да се изправи и да отиде на свидетелската скамейка. Краката ѝ отказваха да помръднат.
Ако застанеше там отпред, щеше да е точно срещу Димитър.
– Кера, хайде! – измърмори Симона и я побутна, карайки я да трепне.
Нямаше избор. Дичо и Симона вече бяха свидетелствали. Сега беше нейн ред. Така беше редно.
– Да, да, отивам.
Пое си дълбоко въздух и се изправи. Вървеше колкото се може по-бавно. Там нямаше къде да седне, а краката едва я държаха...
Димитър се взираше в нея.
Шокира я колко различен, колко по-опасен изглежда. Беше обръснал косата си, а брадата му бе пораснала още, прошарена с повече бели нишки отпреди. Но най-страшното в него бяха очите му, очи на опасен хищник.
Тя с мъка подтисна импулса да побегне.
Питаше се защо изобщо я повикаха. Не можеше да им каже нищо за убийството. Искаха от нея само подробности.
– Вярно ли е, че девер ви е притежавал оръжие?
– Да.
– Кога разбрахте това?
– В деня преди... преди убийството на съпруга ми.
– Разкажете какво се случи.
– Имаше парти за рождения ден на сина ни. Димитър се появи пиян и продължи да пие все повече, докато изведнъж просто извади пистолет и стреля във въздуха. За щастие никой не пострада, но аз и Оги много се ядосахме... – Кера преглътна, спомняйки си изпълнения с похот поглед на Димитър, когато му се бе разкрещяла. – Оги го помоли да се държи разумно, но Димитър го блъсна и двамата се сбиха, едва ги разтървахме. После Димитър... удари жена си. Аз му казах да се маха, а Оги не издържа и го удари отново. Димитър се изправи и си тръгна, гледайки Оги с омраза.
– На следващия ден мъжът ви отиде на лов и не се върна. Какво направихте вие?
– Обадих се на... на Димитър. – тя погледна към него. Не можеше да повярва, че когато я успокояваше и си просеше от нея съчувствие, вече е бил застрелял брат си.
Димитър отвърна на погледа ѝ, без да трепне.
– Какво ви каза той?
– Че не е чувал брат си днес. Каза, че му бил звънял преди час, но Оги не вдигнал. Посъветва ме да не се тревожа.
Прокурорът не я попита нищо друго, свързано с Оги - неизвестно дали от съчувствие или защото знаеше, че няма какво повече да му каже.
Те не знаеха за опита за изнасилване - Кера не беше казала за това на никого, освен на Люба - и сега беше благодарна, че не ѝ се налага да го преразказва, докато погледът на Димитър я изгаряше.
– Подали сте жалба срещу Димитър. Той опита ли се да ви нарани физически?
Кера се поколеба.
– Не... Не директно. Следеше ме и ме заплашваше, нахлу в апартамента ми и се опита да отведе сина ми...
– С оръжие ли ви заплаши?
– Не, каза ми, че ако не направя каквото поиска, ще "се разделя с хубавото си личице". Предполагам имаше предвид, че ще ме обезобрази от бой.
– Това ли е последният път, когато го видяхте?
– Да.
– Имали ли сте интимни отношения с него?
Тя зяпна изумено. Що за въпрос беше това?!
Чак когато видя полуусмивката на Димитър, разбра, че той им е наговорил някакви лъжи за нея.
– Не!
– Знаехте ли, че смята да убие съпруга ви?
– Разбира се, че не!
– Не се вълнувайте, госпожо. Просто уточняваме някои неща.
Не неговите намеци я вълнуваха, а наглостта на Димитър да твърди подобни неща за нея. Изгледа го с омраза, а той се усмихна хищно, сякаш беше доволен. Как винаги успяваше да я провокира? Кера смутено сведе очи.
– Какви бяха отношенията на съпруга ви с Димитър?
– Оги го обичаше и се грижеше за него, но Димитър го мразеше. Завиждаше му за какво ли не...
Включително и за нея. Нямаше нужда да споменава това.
– Какви бяха вашите отношения с Димитър?
– Говорехме рядко и не бяхме близки. Усещах, че не е добър човек и пазех дистанция.
Някой в залата изсумтя, но Кера не разбра кой. Позволиха ѝ да се върне на мястото си.
След нея беше повикана Лазарина, която с усилие отговори на всички въпроси, свързани с убийството.
Накрая дадоха думата на Димитър. Той каза, че е невинен, че не е убивал брат си и няма нищо общо със смъртта му. Изглеждаше абсолютно невъзмутим, без ни най-малък признак на разкаяние. Не само, че беше безсмислено да отрича, а и сякаш беше почти горд от стореното, но въпреки това се опитваше да убеди съда, че е невинен. Нямаше логика. Вероятно адвокатът му не бе успял да измисли нищо по-добро.
Кера се радваше, че не виждаше лицето на Димитър, когато обявиха присъдата.
На нейното бе изписано огромно облекчение.
Как можеше той да ѝ причини това?! Беше си мислила, че е свободна от него, че няма да я тормози повече, а тези писма... Как смееше да ѝ ги изпраща, как не... го беше срам...
Телефонът ѝ не беше счупен. Слава Богу! Но когато го сглоби, осъзна, че не е сложила СИМ картата вътре. Нищо чудно, при този стрес! Реши да иде да си измие лицето със студена вода.
Оказа се чудесна идея. Беше толкова горещо... Кера свали тениската си и намокри и шията си, после и раменете. Накрая се предаде и просто се пъхна под душа. Редуваше топла и студена вода, опитвайки се да прогони обзелото я напражение, но не се получи.
Когато излезе, посегна към телефона, обаче мисълта да говори неизвестно с кого само по хавлия я накара първо да се изсуши и облече. После сложи картата в телефона си и въведе номера, ала преди да звънне, чу шум от долния етаж. Калоян! Побърза да скрие писмото - не искаше той случайно да го прочете и да се разтревожи - и отиде да разбере как е минала срещата с децата.
Не беше протекло добре - Калоян изглеждаше много нещастен и обезсърчен. Не можеше да го остави така. Прекара два часа с него, опитвайки се да го разведри, докато Марти не я подсети, че е време за вечеря. Съвсем беше забравила, че и Люба ще идва на гости. Постара се да се държи нормално - засега не беше споделила с нея за писмата, а пък и пред Калоян нямаше как да ѝ разкаже. За щастие Люба не забеляза нищо, заета с проблемите около любовния си живот.
След вечеря Калоян помоли Кера да гледат заедно филм, за да се разсее от мисленето за децата. Предложи един от любимите ѝ и Кера не можа да откаже. После и двамата бяха доста уморени и си легнаха веднага, което беше добре, защото тя нямаше настроение за любене.
Внезапно си спомни защо. Обаждането! Беше крайно време! Сепнато погледна към часовника.
Четиридесет минути след полунощ...
