Цяла седмица след третото писмо Кера ходеше като призрак, буквално всеки миг очаквайки Димитър да изскочи отнякъде. Непрекъснато следеше новините, предполагайки, че ще чуе за бягството му от затвора. Но времето минаваше и нищо не се случваше. Не дойде ново писмо, нито някаква друга форма на контакт. Колкото и да се оглеждаше, не виждаше някой да я следи.

Калоян забелязваше нервността ѝ, но Кера успя да го убеди, че просто се чувства виновна заради развода и караниците с децата му. Скоро обаче тези проблеми останаха в миналото, след като любовникът на Анелия се появи и децата ѝ набързо разбраха каква лицемерка е всъщност. Анелия си сви перушината и разводът бе приключен бързо и безпроблемно по желания от Калоян начин, така че извинението "тревожа се заради семейството ти" вече не вършеше работа на Кера.

Междувременно с липсата на новини около Димитър тя започна да се успокоява. Уверяваше себе си, че писмата са били просто начин за него да се разсейва от ада в затвора. Та и как би могъл да изпълни обещанията в тях? Нямаше начин да избяга. Всичко беше наред. Тя беше в безопасност. Дори ѝ идеше да се изсмее на себе си, задето бе взела насериозно заплахите му.

Около две седмици по-късно Калоян реши да заведе децата си на планина за няколко дни. Кера с удоволствие би отишла с тях, но разбираше, че за Лора и Крис е важно да прекарват време насаме с баща си. Разбраха се след това тя, Марти и Калоян да си направят друга екскурзия.

Марти обаче не се радваше, че ще остане с майка си.

– Напоследък ти непрекъснато си намусена – обясни ѝ, докато вечеряха.

– Не съм намусена, слънчице, просто... съм уморена. Напоследък имах много работа...

– Да, да, вие възрастните все с това се извинявате...

Кера не знаеше какво да отговори на това сензационно наблюдение, но след малко Марти я попита с по-безгрижен тон:

– Мамо, тази къща не ти ли харесва?

– Разбира се, че ми харесва...

– Аз пък мисля, че не ти харесва. Непрекъснато палиш лампите и повтаряш колко е тъмно, а всеки път, когато седнеш на дивана или до масата, се мръщиш.

Кера остана поразена от думите му. Беше сигурна, че не прави подобно нещо, а колкото до лампите, не ѝ пречеше да ги пали.

– Просто още не съм свикнала, Марти, но къщата и мебелите много ми харесват. Изобщо не съм се оплаквала... Ама ти не си ядеш чушките! Сложи си от този чудесен сос, който леля Люба ни донесе, наяж се и после може да гледаме някой филм, искаш ли? Днес ти е разрешено да останеш буден до по-късно.

Марти много се зарадва, но беше толкова уморен, че заспа още преди да е свършил филмът. Кера го занесе в леглото му и после се върна да догледа комедията. Мислеше, че не ѝ се спи, и все пак след четвърт час едва държеше очите си отворени. Накрая се предаде и посегна да загаси телевизора, но така и не беше сигурна дали го е направила - в следващия миг сънят я надви...

Нямаше представа колко време е спала, когато внезапно някаква силна миризма, сякаш тикната директно под носа ѝ, я накара замаяно да отвори очи. Опита да се завърти на другата страна, само че не можа - ръцете ѝ бяха замръзнали в някаква странна позиция над главата ѝ и не можеше да ги свали...

Бяха заключени с белезници.

В първия момент Кера се уплаши. После обаче си спомни за онзи сън... кошмар... който бе сънувала неотдавна. Несъмнено и това бе кошмар, плод на претовареното ѝ съзнание. Калоян никога не би я вързал, а Димитър не беше избягал от затвора. Със сигурност сънуваше.

Огледа се наоколо и осъзна, че не е сама в стаята. Очите ѝ вече бяха привикнали с тъмнината и тя зърна човешка фигура на края на леглото си. Успя да различи чертите на Димитър на лунната светлина. Потрепера, макар това да беше само сън.

– Здравей, Керана – промълви той и протегна ръка към нея. Кера се сви уплашено, но Димитър я погали по шията, после по гърдите. Зърната ѝ се втвърдиха под докосването му. Тя осъзна, че е облечена само с червеното бельо, което си беше купила наскоро. Още едно доказателство, че сънува - бе заспала с блуза и дънки и без сутиен.

– Липсвах ли ти?

– Д-Димитре...

– Ти много ми липсваше... – той се наведе към нея и намери устните ѝ, целувайки я дори още по-страстно, отколкото в предишния ѝ сън. Дишането ѝ се учести. Кера се изчерви от срам, когато усети да я облива възбуда, но все пак това не беше истинско... Никой нямаше да разбере... Тази нощ Калоян не беше тук, за да я събуди и да я разпитва за съня ѝ.

Тя изпъшка тихо, когато Димитър я целуна по шията. Напомни ѝ за единственият друг път, когато това се беше случвало, и Кера тайничко си призна, че и тогава беше възбудена...

– Също както онази нощ в Царево, нали? – сякаш прочете мислите ѝ той. – Само че сега няма да спра, Кера... – дръпна се и срещна очите ѝ. Неговите блестяха от вълнение. – Ще те направя моя.

Тръпка на желание премина през тялото ѝ. Ако беше будна, би се ужасила от себе си, но това беше сън и тя не избираше какво да става в него, нито пък как да се чувства. Просто сън... Нямаше какво да направи.

– Моля те, не ме наранявай... – прошепна.

Митко се подсмихна.

– Не се тревожи, Кера... Ще ти хареса всичко, което ще направя с теб.

Кера несъзнателно се повдигна към него и се намръщи, когато белезниците я спряха.

– Май и ти го очакваш с нетърпение, а? Предполагах, че писмата ще те направят по-кротка, но не очаквах напълно да сломят съпротивата ти.

– Развържи ме тогава... – предложи Кера колебливо.

– Не още, Керана. Харесва ми да те гледам така. Толкова дълго ти командваше парада. Крайно време е да се подчиниш.

Той се изправи и разкопча панталона си. Кера се изви на леглото, не защото се опитваше да се освободи, а защото беше невероятно възбудена. Копнееше за този мъж и сега, насън, не беше нужно да се преструва, че не е така. Беше пожелала Димитър от първия миг, но Оги бе идеалният мъж, съпругът-мечта, разумният избор. И тя избра него, защото знаеше, че това се очаква от нея. Димитър не беше подходящ за добро момиче, каквото беше тя, и да стои далеч от него се беше превърнало в мантрата ѝ. Заключи дълбоко в сърцето си всичко, което изпитваше към него. Вече нямаше връщане назад. Тя беше с Оги и така беше правилно.

Само че сега Оги го нямаше и това беше просто сън.

Можеше поне веднъж да се отдаде на копнежа си.

– Чукай ме... – прошепна.

Димитър се подсмихна, плъзвайки очи по тялото ѝ.

– Знаех си, че ме желаеш – след което ѝ заповяда, рязко и грубо: – Отвори си краката.

Кера си помисли, че не бива да му позволява да ѝ говори така и да му се подчинява, само че... докато си го казваше, разтвори бедра.

Той свали бикините ѝ, надвеси се над нея и се взря в лицето ѝ, промърморвайки:

– Мислех си да ти вържа очите... Но искам да ме гледаш, докато те чукам.

Тя потръпна силно и се притисна към него, но Димитър се дръпна.

– Искаш ли ме?

– Да!

– Тогава ще трябва да ми се помолиш.

Тя се взря в него, объркана и несигурна.

– Много добре – деверът ѝ понечи да стане от леглото.

– Не! Чакай! – изписка Кера. – Аз... аз... Моля те! Моля те, Димитре, вземи ме! Искам да бъда твоя... Искам да ти принадлежа! Моля те. Моля те – прошепна последното настоятелно, взирайки се в очите му.

В следващия миг той проникна в нея, карайки я да извика късо.

– Наистина ли мислеше, че ще си тръгна, без да съм те чукал, Керана? – изръмжа и започна да се тласка в нея, стискайки силно бедрата ѝ с длани.

Тя изпъшка и се притисна плътно в него. Искаше ѝ се ръцете ѝ да са свободни, за да го докосне, да го придърпа по-близо и да го прегърне... Искаше ѝ се да преодолее смущението си и да стене за него.

Но Димитър знаеше как да я накара да забрави за всичко. Много скоро виковете ѝ огласяха стаята, добродетелността и срамът бяха само спомен. Цялото ѝ тяло трепереше от удоволствие. Митко свали сутиена ѝ, за да потърка силно зърната ѝ и Кера едва не свърши в същия миг, но той не ѝ позволи. Забави движенията си в нея за малко и после отново ги забърза, а едната му ръка се уви около шията ѝ.

– Ти си моя, Кера, моя... Принадлежиш ми... Ясно ли ти е?

– Да, Димитре, да...

Пръстите му се впиха силно в кожата ѝ. Кера се почувства възбудена както никога преди и след миг вече свършваше под грубите тласъци на Димитър...

Това далеч не беше последният ѝ оргазъм за тази нощ.

Събуди я тропане по вратата. Беше Марти.

– Мамо! Няма ли да ставаш вече?! Обед е!

Обед ли? Кера сънено погледна часовника на нощното си шкафче и изумена установи, че синът ѝ е прав. Защо ли беше спала толкова дълго?...

Внезапно си спомни какво беше сънувала и се изчерви цялата.

– Идвам, миличък! – извика с дрезгав от смущение глас. Седна в леглото и примигна объркано. Как ли се беше озовала тук? Та нали снощи заспа на дивана? И защо беше гола...

Ахна беззвучно.

На пода се въргаляше червеното ѝ бельо, а по китките ѝ имаше следи от белезниците.

Не е било сън.

Било е истина!