Редактирано: 01.2014 г.
Глава Трета
включва в себе си доста спорове, един подслушан разговор
и завръщането на Драко в "Хогуортс"
Четвърти ноември донесе дъждовни черни облаци, които покриха плътно небето над училището за магия и вълшебство "Хогуортс". Дори глъчката от многобройните закусващи ученици в Голямата зала не можеше да заглуши тътена на приближаващата буря.
Хърмаяни Грейнджър бързаше към масата на грифиндорци с куп тежки книги в ръцете си и тъмни сенки от недоспиване под очите си. Бяха минали две седмици, откакто бе изпила онази отвара на Рон в часа на Снейп, а кошмарите от първата нощ продължаваха да я измъчват. Тя се бе надявала, че с времето ще избледнеят, и че действието на сбърканото питие ще отмине.Вместо това плашещите сънища се повтаряха дословно и дори засилваха въздействието си върху нея. През всички тези денонощия Хърмаяни водеше война с нощта и се мъчеше да остане будна, само и само за да избяга от усещането на пълна парализа във всеки свой сън.
Когато Хърмаяни стигна до съучениците си, тя внезапно забеляза как те си шушукат и разменят странни погледи. Момичето се уплаши да не са разкрили нощните й преходи до библиотеката и постоянното й обикаляне из замъка, за да се държи будна, защото въпреки че използваше заклинания, за да се прикрие, никога не можеше да е сигурна, че е успяла да се изплъзне от любопитните погледи на всички грифиндорци. Запита се наум какво да им каже, ако я попитат директно какво става, и щом измисли три-четири приемливи оправдания, побърза да се разположи между Рон и Хари и да грабне чаша мляко.
Чак тогава Хърмаяни осъзна, че грифиндорци всъщност въобще не я поглеждаха. Явно темата на разговора им беше изрезка от "Пророчески вести", размахвана самодоволно от Рон.
– Хей, Хърмаяни! Чу ли новината? – приветства я червенокосият й приятел, докато тя успокоена остави чашата си и се накани да отвори учебника се по руни за бърз сутрешен преговор.
Затова й не забеляза, че очите на Рон горяха с леко плашещ пламък.
– Да не би да са повишили баща ти в министерството? – това беше единственото, което хрумна на Хърмаяни.
– Е, и това ще стане един ден... – проточи Рон, сякаш това би било малко събитие за него. - Но статията е за нашия любимец пора.
– За кого?!
– За Малфой е – намеси се Хари и продължи с особен тон: – Рон, прочети й онзи абзац, та да се засмее малко.
Хърмаяни зърна неодобрение по лицата на някои грифиндорци, докато Рон и Хари се подсмихваха многозначително.
– Прекалено сте жестоки – изведнъж Джини побутна чинията си настрана и се изправи, гледайки укорително брат си и Хари. – Ставате като слидеринци. Всъщност, вероятно дори и те не биха се смели на тази статия, ако тя се отнасяше за вас. Хърмаяни, моля те, не ги слушай!
С тези думи Джини взе нещата си и се отправи към изхода на Голямата зала. На Хърмаяни и се щеше да изтича след нея и да не се занимава с глупостите на Рон и Хари, но любопитството й надделя и тя издърпа парчето от вестник от ръцете на Рон. Погледът й веднага се впи в грижливо подчертаното с изречение:
"Лека суматоха настъпи, когато Драко припадна, смазан от мъка, до гроба на майка си."
– Нарциса Малфой е починала! – изрече невярващо момичето и усети как ръцете й се вледеняват, докато внимателно четеше вече цялата статия.
– Хърмаяни, къде си била през последните 24 часа?! – възкликна изумен Хари. – Всички говорят само за това! Дори статията е вчерашна, макар че ние се докопахме до нея едва днес!
Хърмаяни просто не знаеше как да му обясни за неведението си. Проблемите й с неспането в момента бяха приоритетни и тя не се беше заслушвала нито в оживените дискусии на грифиндорската кула, нито пък беше чела вестниците и списанията, които й носеха совите. Спомняше си, че наскоро някой е подхвърлил за влошаването на състоянието на майката на Драко, но просто беше изключила за това до този момент, когато истината я удари през лицето.
– Кога е умряла? – попита тихо тя.
– Преди три дни. А Драко е припаднал, Хърм, припаднал е, точно той, който имаше наглостта да се подиграва на Хари за дименторите цяла година. Съдбата е гадно нещо, а? Поне е забавно да гледаш.
Рон изглеждаше доста доволен от разигралата се трагедия в семейство Малфой и това трудно можеше да убегне и на най-незапознатия слушател. Доста грифиндорци показваха неодобрението си, като клатеха глави или мълчаливо гледаха надолу в чиниите си.
Шокът от смъртта на Нарциса Малфой не можеше да се сравни с това, което Хърмаяни изпита, осъзнавайки какво има предвид приятеля й.
– Забавно? ЗАБАВНО?– задъха се тя. – Малфой е загубил съзнание от мъка по покойната си майка и ти твърдиш, че това е забавно?
– Всъщност... – започна Рон и млъкна.
Хари също отвори уста да каже нещо, но Хърмаяни не му даде тази възможност:
– Някога молили ли сте се за чудо, докато стоите в болничния коридор и бавно осъзнавате предстоящата загуба на близък човек? Някога губили ли сте част от семейството си, част от себе си, част от света си? – гласът й вече наподобяваше кресчендо.
Крясъците на момичето привлякоха вниманието на цялата зала и повечето ученици се обърнаха да я гледат смаяни от избухването й.
– Какво се е случило с вас! Нима преживяната болка ви е направила безчувствени!? – продължаваше Хърмаяни, без да се интересува, че всички я слушат. - Джини беше права; смеете се пред лицето на смъртта на непознат човек, без да осъзнавате колко абсурдно нелепо, грозно и подло е това. Това ли би искал Сириус, а, Хари?
– Малфой е наш враг и ти също го ненавиждаш, както много добре знаем – процеди Рон, който се беше зачервил от яд, примесен обаче и със срам. – И затова можем да говорим каквото си искаме за него.
Хари само сви рамене.
– Дори и враговете могат и трябва да покажат уважение един към друг в такъв момент! – изстреля Хърмаяни, а от уморените й очи започнаха да се стичат сълзи. – Хари, очаквах че си размислил след разговора ни при Хагрид, но уви, явно все още нищо не си проумял!
Хари отново предпочете да запази мълчание, и виждайки че няма да получи отговор, Хърмаяни изхвърча от Голямата зала, оставяйки него и Рон да се червят за предизвикания скандал.
Упъти се към библиотеката по навик, а в главата й препускаха хиляди и хиляди мисли – трябваше да поговори сериозно с Хари, още когато за пръв път чуха за Нарциса. Тогава беше сметнала, че реакциите и чувствата му са само временни и той не желае смъртта на майката на Малфой, а само изразява гнева си от случилото се със Сириус. Но нещата бяха излезли доста по-сериозни и тя дори се плашеше от студа, лъхащ от някога милия и благороден неин приятел.
Хари все пак имаше причина да се държи така, а Рон? Само вродената му омраза към слидеринци ли го подтикваше към такива постъпки, или имаше нещо друго?
Хърмаяни дотолкова се унесе в мислите си, че се сблъска с някого в коридора. Тя смутено вдигна очи, за да види на кого се е изпречила и се вледени. Насреща й се усмихваше Албус Дъмбълдор.
– Професоре...аз...извинете, просто не ви видях – започна объркано тя.
– Не се притеснявайте, госпожице Грейнджър, когато човек е развълнуван от нещо, той рядко гледа къде върви – усмихна се приветливо директорът.
Хърмаяни осъзна, че най-вероятно Дъмбълдор бе чул скандала й с Хари и Рон и плахо промълви:
– Случилото се преди малко...
Дъмбълдор я прекъсна:
– Предполагам визирате справедливия си гняв?
– Вие не ме упреквате?
– Господин Потър и господин Уизли постъпиха некоректно спрямо мъката на техен съученик. Знаете, че бяхте напълно права в изблика си. Надявам се вашето мнение да им повлияе, но може би ще се наложи и някой възрастен магьосник да поговори малко с тях за този аспект от живота.
Дъмбълдор се усмихна топло и успокоително. Цялото му изражение сякаш говореше "Всичко ще се оправи, само имайте търпение!".
– Хари страда, професоре! Донякъде го разбирам, но просто в моменти като този губя самоконтрол, докато го слушам. Моля ви, вие поговорете с него, защото аз не мога да направя нищо. А колкото до Рон...
– У Роналд се проявява типична черта на семейство Уизли, само че с изкривена същност – каза Дъмбълдор, сякаш повече на себе си, от колкото на Хърмаяни, която го гледаше очаквателно.
– А вие, госпожице Грейнджър? – внезапно попита той. – Вие какво почувствахте при новината?
Хърмаяни, която се чудеше каква ли е тази черта на семейство Уизли, стреснато вдигна глава.
– Съчувствам на Мал...на Драко, професоре. Никой не заслужава такава мъка – повтори думите си отпреди няколко дни тя. – Дано го понесе.
Разговорът им беше прекъснат от професор Макгонъгол, която се мъчеше да слезе с достойнство по едно особено бързо местещо се стълбище. В ръцете си държеше някакви пергаменти.
– Албус – каза тя. – Пристигнаха сови от Министерството. Трябва да прегледате пощата си.
Директорът кимна и постави ръка на рамото на Хърмаяни.
– Не се безпокойте, госпожице Грейнджър. Един ден господин Потър и господин Уизли ще осъзнаят грешката си. Не им се сърдете чак толкова.
Момичето вече беше направило няколко крачки към библиотеката, когато отново дочу гласът на Дъмбълдор, отправен към нея:
– Надявам се знаете, че господин Малфой се връща днес. По-добре е да не разбира за малката препирня тази сутрин.
– Разбира се, професоре, благодаря ви, че ме изслушахте – кимна Хърмаяни.
XXXXX
Минути след провеждането на този разговор между Хърмаяни и Дъмбълдор, Рон Уизли тичаше из коридорите на "Хогуортс", за да намери приятелката си и да й се извини за тежките думи. Той беше почувствал внезапно разкаяние за жестокостта си към Малфой, и дори се чудеше защо се е държал толкова странно и непривично за себе си долу в залата.
Но Хърмаяни не се мяркаше никъде – Мадам Пинс, при която той първо провери, му обясни, че госпожица Грейнджър се е отбила през библиотеката само за да върне една книга и след това е отишла на час. Бедата беше там, че Рон не знаеше къде се намира кабинетът по аритмантика, предметът, отбелязан на днешната учебна програма на Хърмаяни, и сега се скиташе напосоки, питайки всеки срещнат за упътвания.
– Не трябва ли като префект да поназнайваш какво-що се намира из замъка, а, Уизъл? – подвикна му Ейдриън Пюси, мрачен слидеринец, срещу когото Рон беше излизал миналата година на куидич.
Рон реши да пропусне този коментар покрай ушите си и продължи с кръстосването на замъка. Часовете започваха след пет минути, но на него не му се ходеше особено на пророкуване, и пренебрегна този факт. Навън бурята се беше развихрила и в средата на деня над "Хогуортс" тънеше сумрак.
Протягайки ръка за да мине през един гоблен, внезапно Рон дочу гласовете на професор Макгонъгол и Дъмбълдор. Това бяха последните хора, които очакваше да срещне, тъй като се бе отдалечил много от покоите на Дъмбълдор и централната част на замъка.
Не би се заслушал, ако не беше тревожната нотка в тона на ръководителката на "Грифиндор". Рон надникна през нишките на гоблена и видя малък коридор, запречен в единия си край с куп сандъци. Професорите стояха край един от прозорците, съсредоточили цялото си внимание върху късче пергамент.
– Минерва, всичко това се очакваше след завръщането на лорд Волдемор. Аз нито за миг не съм се съмнявал, че мъгълите ще усетят магьосническата война – въздъхна Дъмбълдор.
– Но войната още не е избухнала! – възкликна Макгонъгол, намествайки очилата си. – Всичките тези бури, рязко започващи и спиращи, летящите във всички посоки сови... може би просто показват безсилието на Вие-знаете-кой.
– Напротив. Волдемор няма просто да се изправи един ден и да ни обяви война. С възвръщането на силите си той иска да си върне постепенно властта – а това ще стане щом всички смъртожадни окончателно се присъединят към него. Най-вероятно ще потърси Малфой, който се намира в Азкабан, а после ще се обърне към върколаците, троловете и всички онези, които някога го подкрепяха.
– Цялата тази история с отравянето на Нарциса е много странна – започна Макгонъгол, клатейки скептично глава. – Изобщо не вярвам, че който и да е аврор или служител на Министерството е способен на подобно нещо, а в "Пророчески вести" намекват именно за това! Намирисва ми на вътрешна работа, ако мога така да се изразя.
– Може би сте права, Минерва. Ето например Белатрикс Лестрандж: маниакалната й преданост към Волдемор спокойно може да я накара да отрови дори собствената си сестра. Вътрешен конфликт между смъртожадните или не обаче, Волдемор ще се възползва от създалата се ситуация, за да подтикне привържениците си към нови безчинства. Като отмъщение, насочено към тези, които той самият ще обвини за убийството на Нарциса.
– Затова ли сменят Фъдж? Защото не е достатъчно компетентен да разнищи тези интриги? – попита Макгонъгол и рязко нави пергамента на руло.
– Има много причини за това действие. Важното за нас е кой ще го замести, защото...
Двамата професори се отдалечиха от Рон и той престана да долавя разговора им. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае какво точно беше чул, след което хукна обратно по коридора, решен да намери Хърмаяни повече от всякога.
XXXXX
– Това минава всякакви граници, Белатрикс! – гласът на Опаш, по-писклив от всякога, цепеше каналите на „Мракон-али", временната база на смъртожадните в Лондон. – Никога не съм подозирал, че ще приемеш докрай плана на този хлапак! Никога!
– Съгласих се с идеята на Драко поради липса на други стойностни идеи, драги ми Питър – подигравателно отвърна събеседничката му. – Къде беше ти, когато решавахме съдбата на Луциус? Къде беше Макнеър, който сега кима мрачно в твоя полза? Спотайвахте се като плъхове!
– Уместно сравнение, Белатрикс – засмя се Нот, който старателно се мъчеше да изчисти елегантните си кожени обувки от полепената канализационна мръсотия.
Неколцина смъртожадни бяха наобиколили спорещите Опаш и Белатрикс и внимателно ги наблюдаваха. Скандал между фаворитите винаги беше интересен.
– Синът на Малфой има право да участва в цялата акция – включи се ненадейно Ейвъри. – Кръвното право!
– Кръвното правило не важи, когато единият магьосник е непълнолетен – развика се отново Опаш. – Откъде-накъде това сукалче ще ни командва! Понесох някак целия този фарс около погребението на Нарциса, но никога не съм и допускал, че ще оставите Луциус да замине!
– Докато ние тук вършим работа, Малфой и женичката му са на ваканция в Швеция! – не млъкваше и Макнеър. – Повече ни помагаше в Азкабан, отколкото сега ще ни помага в Стокхолм!
Белатрикс трепна. Тя много добре знаеше за тази пробойна, и когато я съобщи на Черния лорд, очакваше той да се изсмее над плана на Драко. Но не стана така. Изненадващо Волдемор прие изцяло хрумванията на племенника й и изглежда остана много доволен от него.
Белатрикс бе пресметлива магьосница и бързо се усети, че мястото й като любимка на Лорда е силно застрашено. Драко, въпреки възрастта си, изобщо не беше наивен – разкарваше баща си и майка си, уж за тяхна безопасност, но всъщност си разчистваше пътя към стола отдясно на Волдемор. С оригиналните си идеи, с бързия си ум и с фамилното си име си гарантираше сигурен успех.
В крайна сметка Белатрикс предпочиташе добре познатия й Луциус за конкурент, а не твърде отдалечения от нея негов син. Именно затова си позволи да преправи почерка на Ремус Лупин и да прати бележка на Дъмбълдор. Ако Малфой-младши се издъни още първия път, Волдемор нямаше и да го погледне повторно. Белатрикс не бе предала нито един смъртожаден с писмото си, но беше подсказала на врага къде да се рови. Беше сигурна, че Дъмбълдор няма да я разочарова.
Същевременно Опаш й лазеше по нервите, защото той също беше от най-верните на Волдемор, а изглежда обожаваше да й противоречи. Трябваше да го разкара някак, но засега не й хрумваха никакви идеи.
– Луциус ни е нужен тук! Не просветли ли синчето му, по дяволите? – изсумтя Петигрю.
– Решенията на Господаря ли оспорваш, Опаш?! Това ли трябваше да чуя от теб? – Белатрикс тропна с крак, а всички присъстващи подскочиха.
– Как се осмеляваш – озъби й се Петигрю и сви сребристата си ръка в юмрук.
– Стига, стига вече – всички присъстващи рязко се обърнаха, щом самият лорд Волдемор се материализира в канализацията. Имаше отегчена физиономия.
– И двамата грешите, както обикновено. С теб, Опаш, отдавна съм свикнал, но за Бела...
– Господарю – прошепна стреснато Белатрикс. – Простете ми за моите, макар и все още скрити от мен, грешки.
– Въпреки, че е безумно заблуден, Питър все пак е прав за едно – ти не успя да се противопоставиш на Драко за Швеция.
Опаш доволно кимна. Явно бе свикнал на половинчати похвали.
– Между другото, изгнанието на Луциус в чужбина беше най-хубавата част на плана, но вие не се досетихте за нея – продължи сурово Волдемор. – А трябваше.
– Нашите умове не могат да се мерят с вашия, господарю – Белатрикс объркано стрелкаше с погледи всички наоколо, но явно никой не разбираше смисъла в думите на Черния лорд.
Волдемор се засмя.
– Бела, Бела! Понякога ме изумяваш. Откъде такива почтителни слова у теб? Но грешиш, моят ум не е родил този план. Замисълът е изцяло на Драко и той сподели с мен всеки дребен детайл.
Белатрикс Лестрандж почувства как сърцето й се изпълва с омраза. Племенникът й изобщо не бе допускал безсмислена визитация на Швеция, просто бе скрил тази дребна подробност от нея. Е, този път той спечели. Една спечелена битка не беше достатъчна за надмощие.
– И какво ви сподели Малфой-младши, господарю? – попита мазно Опаш.
– Докато вие се мотаете и се карате, той поне е успял да научи, че учениците от "Хогуортс" ще отидат в Швеция през зимната си ваканция – училището трябвало временно да се преобразува в щаб-квартира на аврорите. Някакъв план на Тонкс и Лупин, доколкото разбрах. А горката хогуортска младеж, сред която има и доста мътнороди, ще е далеч от всяка защита в уж безопасната Швеция. Без огражденията на "Хогуортс" за нас няма да е никаква пречка да влеем ум в тези дечица. Луциус има няколко месеца на разположение, за да ни създаде щаб и скривалище и в Стокхолм, както и да привлече евентуални съмишленици сред шведите.
Една част от смъртожадните закимаха удовлетворени, но повечето се втренчиха във водача си.
– Нали подписахме договор с шведите преди 15 години, господарю? – рече накрая Белатрикс. – Обещахме им да не ги закачаме, да няма убийства на тяхна земя. Те са чистокръвни.
– Договорите са за да се нарушават, Бела – отвърна спокойно Волдемор. – Договорите са за да се нарушават.
Белатрикс се спогледа с Опаш. За миг те сякаш забравиха за спора си. Имаха общ враг, който не си губеше времето да се изтъква пред Волдемор и те трябваше да го унищожат, преди да е станало прекалено късно.
Е, Петигрю си имаше и друго наум...
XXXXX
Междувременно Рон беше успял да намери кабинета по аритмантика и чакаше свършването на часа, за да се види с Хърмаяни. През вратата на стаята дочуваше някакви ужасни думи като "интеграли" и "логаритми" и мислено горещо благодари на брадата на Мерлин, че аритмантиката не беше задължителна учебна дисциплина. Най-сетне звънецът удари и Хърмаяни, с доста бледо лице, бе една от първите излезли.
– Няма за какво да говорим, Роналд – заяви тя, щом го видя. – Не желая да те слушам.
– Извинявай, Хърмаяни, не съм искал да те обидя – отвърна й тихо Рон.
– Не си обидил мен, ти обиди себе си с подобно недостойно поведение.
– Беше просто порив...Хари ме увлече с ентусиазма си, пък и аз ненавиждам Малфой – не се предаваше Рон. – Толкова ядове ми е причинил.
– Не ставай и ти като Хари. Гневът му е безграничен, и това го съсипва, ако не си забелязал.
– Ако ти обещая никога да не казвам нищо лошо за Малфой? – подкупващо я погледна Рон. Едва ли и сам си вярваше, но беше мило да го предложи.
Хърмаяни, на която скарването с Рон и Хари й идваше в повече, усети как се усмихва въпреки волята си и реши да му прости поне този път. Все пак по-добре двамата да се опитат да вразумят Хари, отколкото да се карат и да го вбесяват още повече. Нали и Дъмбълдор това й беше казал? С Рон бяха преживяли толкова много неща, щяха да се оправят и сега.
– Тогава може – въздъхна тя и протегна ръката си, а Рон я стисна с облекчена въздишка.
– Чудесно, щом всичко е наред, мога да ти кажа какво дочух днес, Хърм. Преди това, моля те, бъди ми подкрепа докато обяснявам на Трелони защо, по дяволите, не съм влязъл в часа й.
Пренебрегвайки укорителния поглед на Хърмаяни, Рон хукна към Северната кула, повличайки я със себе си.
XXXXX
– О, да, много добре знаех, че нашите аури няма да се пресекат в нормалното им време за днес, господин Уизли – говореше професор Трелони, а Хърмаяни седеше на стълбичката под капака на кабинета по пророкуване, и се заливаше от беззвучен смях.
– Съжалявам, професоре – Рон се опитваше да изглежда тъжен, но ако можеше, би се смял повече и от Хърмаяни. – Отсъствах защото...
– Вътрешното Око ЗНАЕ защо – снизходително му съобщи Трелони. – Вие сте пресякъл граница, вървял сте под дърветата и сте чул пчела.
– Ами да, ходих до Хагрид – изтърси Рон и в миг съжали, защото навън така силно валеше, че дори мисълта някой да "отскочи" до колибата на Харгид в това време беше доста невероятна.
– Добре, моето момче, извинен си, но се пази, и прочиствай мислите си винаги щом се сетиш. Пророкът вижда тъмна сянка над бъдещето...
Навън Хърмаяни вече едвам си поемаше въздух, когато чу Трелони да произнася:
– Овладей поривите си! Контролирай ги...
– Контролирай се! Овладей го! Възползвай се!
Студени вълни обляха Хърмаяни и тя внезапно отново се намери на полето, вкочанена, парализирана, безпомощна.
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
След секунди, които сякаш траеха векове, Хърмаяни отвори очи, за да установи, че се е свлякла няколко стъпала надолу. Най-сетне се бе досетила чий е онзи глас от страшния сън.
Гласът принадлежеше на професор Сибила Трелони.
– Да, професоре, благодаря, приятен ден! – точно в този момент Рон се измъкна от таванската стаичка и видя пред себе си още по-пребледнялата Хърмаяни.
– Хей, добре ли си?
– Да, Рон, но знаеш ли, мисля че е крайно време да се извиня на професор Трелони за онзи глупав инцидент в трети курс. Така и така съм дошла дотук...
– Ти полудя ли? – шашна се Рон.
– Цял ден ви натяквам да сте добри към другите, но ето че аз самата съм била несправедлива. Не ме чакай, само кажи на професор Флитуик, че ще закъснея малко.
– Щом толкова искаш, давай, но не забравяй че имам много да ти разказвам –каза Рон и се бързо заслиза по стълбите, без да се обръща. Явно искаше да се отдалечи малко, за да се насмее до насита на глупостите на Трелони.
Хърмаяни решително бутна капака на капандурата и влезе при Трелони. Тежки благовония обгърнаха момичето и то си спомни как за последен път бе излязло от това помещение.
– Добро утро, госпожице Грейнджър – изрече меко професорът.
– Вие помните името ми? – учуди се Хърмаяни.
– Наложи ми се да си го припомня, когато вие най-нагло нахлухте в сова пространството ми – усмихна й се Трелони.
Хърмаяни не разбра последните й думи, но усети нещо по-особено в тях. Трябваше да помоли за прошка и да разкаже за съня си.
– Прощавам ви – сякаш прочете мислите й Трелони. – А въпросите, които търсите, ще намерят отговор, ако пожелаете да ми помогнете при брането на билки за чай утре привечер зад колибата на Хагрид. Аз съм стара жена, трудно ми е да се навеждам.
– Утре! Но професоре...
– Бъдете търпелива, госпожице Грейнджър. Не повтаряйте грешката си отпреди три години.
Нещо подсказваше на Хърмаяни, че въпреки налудничавия си вид, Трелони знае много неща, ако не за друго, то поне за сънища и сънни отвари. И инстинктивно почувства, че в нейно лице е намерила помощ за кошмарите си.
XXXXX
Няколко часа след края на учебните занятия за деня, Хърмаяни се разхождаше из поляните на "Хогуортс" и се опитваше да събере мислите си. Дъждът най-сетне беше спрял, но въздухът тежеше от влага.
За един ден Хърмаяни се бе изпокарала с най-добрите си приятели в замъка, бе открила че не друг, а именно най-омразната й преподавателка има нещо общо със странните й сънища, а след това за капак на всичко Рон й беше съобщил, че Фъдж е уволнен и скоро ще има нов министър на магията.
Войната бе дошла незабележимо; мерките за сигурност доказваха това. Хърмаяни беше чела в "Политически схеми на магьосническо управление", че принудителна смяна на министър е извършвана само веднъж в историята на магията – в началото на Първата война с Волдемор.
Всички нечистокръвни и семействата им бяха в непосредствена опасност и Хърмаяни за първи път си позволи да се страхува за себе си и за родителите си.
Разхожда се до настъпването на пълен мрак и след това бавно тръгна към замъка, още по-уморена и несигурна от преди. Само след 24 часа щеше да научи истината за отварата на Рон от Трелони, само след 24 часа светът щеше да гръмне с вестите за предстоящите избори...
Когато стигна до "Хогуортс", Хърмаяни сложи изкуствена усмивка на лицето си и тръгна да прекосява уверено пустата Входна зала. Един префект винаги трябваше да изглежда сигурен в себе си, дори когато мислеше, че е сам в помещение.
След няколко крачки Хърмаяни осъзна, че Входната зала изобщо не е празна. Един младеж, целият облечен в черно и с куфар в ръка, се бе подпрял близо до вратата на Голямата зала и явно чакаше някого.
Хърмаяни изтръпна, щом осъзна кой стои пред нея – Малфой се беше върнал! В цялата тази суматоха тя съвсем бе забравила за думите на Дъмбълдор, и сега спря неуверено на около десет стъпки от Драко.
За да отиде на вечеря нямаше друг избор, освен да мине покрай него, и тя се зачуди трябва ли да му каже нещо. Малфой сякаш не я забелязваше. Той гледаше в пода и изглеждаше ужасно мрачен и потиснат.
У Хърмаяни се пробуди състраданието, което бе позабравила от сутринта насам, и докато минаваше покрай Драко, тихо прошепна:
– Моите най-искрени съболезнования.
Тя ускори крачка, защото не искаше да съзира презрението в очите му. Каква бе изненадата й, когато зад гърба си чу едно промърморено "Благодаря, Грейнджър".
Хърмаяни рязко се обърна, но Малфой отново не гледаше към нея. В този момент вратата на Голямата зала се отвори и професор Снейп, с подобаваща тъжна физиономия, каквато рядко се забелязваше на лицето му, се упъти към любимия си ученик.
Изненаданата Хърмаяни се шмугна през все още незатворилия се процеп на вратата на Голямата зала, и забърза към масата на грифиндорци. Трябваше да седне някъде, защото необичайните случки днес й бяха дошли, меко казано, в повече.