БА: От както започнах да пиша fiction все ми се искаше да напиша нещо на родния си език. Знам че е кратичко, но се опитах да му вдъхна поне малко живот...или смърт.

Dune

Без страх войни чакат зората,

Очите техни са сини докрай

Извоювали са те свободата

И от ада ще направят рай

А над мене слънце грее

Имама пясък, но търся вода.

Аз ще тръгна сам,

Ще посоча пътя, виждам вече там

войни вървят,

Аз ще тръгна сам,

Докато смъртта очаквам, виждам вече там

Вестители.

-БТР

Вече всичко свърши.

Вече всичко тъне в мрак.

Хари стоеше в тишината на широкото поле, една фигура като че ли издялана от камък – неподвижна, студена, на фона на слъцето, залязващо в кървав пламък.

Той не помнеше колко време вече стоеше там, студените му бездушевни очи втренчени в далечината. Кърваво червени сенки на умиращото слънце играеха върху неподвижната му фигура, проблясвайки злокобно при срещата си със студения метал на острието в ръката му.

Дрехите му бяха разкъсани където проклятия и мечове се бяха опитали отново и отново да го спрат по неговия път към целта му. Не бяха успяли. Мъжете и жените които ги бяха използвали сега лежаха някъде из безкрайното поле от кървани тела в краката му, повалени от неговата ръка, покрита с все още незасъхналата кръв на тези които се бяха опитали преди тях.

Каменната фигура на прекалено мадият войн стоеше вкаменена, невиждащи очи вперени някаде зад хоризонта.

Слънцето наближаваше своето убежище, последните му лъчи събуждащи удължени сенки върху бойното поле, върху хилядите тела на мъртвите.

Преди няколко часа все още се чуваха стенанията на умиращите, сега и те бяха затихнали. Тишината след битката, безформен демон от Ад по-жесток от всеки, който човекът може да си представи и все пак създаден от човеци.

Последната битка беше жестока, сблъсък между два човешки идеала в своето начало и жестоко клане в своя край.

Войната се бе проточила твърде дълго, хората бяха вече загубили от своята човечност и в този последен отчаян опит и двете страни бяха захвърлили всякакви задръжки. В Последната битка не бе имало Добро и Зло, само Ние и Те, като само едните щятаха да оцелеят. Нямаше Непростими проклятия, нито черни магии, имаше само оцеляване и всеки бе използвал всичко което би му позволило да е един от оцелелите.

Хари гледаше, с очи премрежени, как слънцето изчезна в болно зелено сияние за хоризонта, неподвижен.

Съдбата му беше посрещната. Волдеморт бе мъртъв.

За какво му бе останало да живее?

Нощта се спусна и въздухът стана студен, духът на смъртта вече улягаше вурху полето. Труповете вече бяха студени.

- Хари...

Той не се обърна когато чу тихият, студен глас на мъжа който някога бе наричал свой враг.

- Хари

За първи път от много часове той обърна главата си за да погледне мъжа които стоеше на няколко крачки от него.

Руса коса, почти бяла, и сребристо-сини студени очи го посрещнаха.

Топлината вече не беше в очите на хората, а погледите на войните бяха по-студени от повея на безпощадна зима.

- Все още имаш работа, Хари

Мъртви тъмно зелени, почти черни в тъмнината на ранната нощ, очи се срещнаха със ледените сребристи ириси на мъжа до него.

Те стояха така известно време, нито един от тях не се интересуваше от времето което мина.

Накрая Хари кимна леко с глава е се обърна изцяло към мъжа.

- Прав си – той каза със студен, леко хрипкав от неизползване глас – все още има Смъртожадни на свобода.

Малка, почти незабележима, но злокобна усмивка се появи на устните на другия и той кимна в съгласие.

Хари не се усмихна но изкра, като от среща на две остриета, проблесна в мъртвите му очи.

След това думите бяха излишни и с две едва чути припуквания полето беше пусто, само телата на мъртвите и кръвта превръщаща земята в кал останаха в широкото тихо поле.

БА: Би ми било приятно да чуя какво мислите. Review.