Къртиците и краят на света

Светът свърши преди две години. Или може би бяха три? Светът свърши, но ние оцеляхме. Скрихме се в убежището малко преди да паднат ужасните бомби. Чухме само как разтърсват хълма и после всичко свърши. Поне за милиардите хора по Земята, които нямаха нашия късмет.

Малката ни общност обаче оцеля. Живеем между стоманените стени на убежището, имаме собствен реактор, разположен дълбоко под земята, системи за пречистване на въздуха и водата, електричество, хидропоника и синтезатор за храни. Някога далеч в бъдещето, когато Земята се пречисти от убийствената радиация, може би потомците ни ще успеят да излязат на повърхността и да започнат нов живот.

Но засега животът продължава под земята.

Помните ли онази стара песен на Скийтър Дейвис? „Краят на света". Точно същата. Започнах да я слушам малко след началото на Битката за Анкъридж. Успокояваше ме. Слушах я и сутринта на двайсет и трети октомври, малко преди китайците да хвърлят бомбите си над нас.

По ирония на съдбата, плочата на Скийтър Дейвис се оказа един от малкото музикални записи, които намерихме в убежището. В багажа ни за спешни случаи така или иначе нямаше място за музика.

Отивам и слагам плочата в грамофона. Мама мрази когато я въртя постоянно, но тя в момента е на смяна в лабораторията. Брат ми пък още не се е върнал от училище. Стаята си е само за мен.

„Защо Слънцето продължава да свети?", пита Скийтър, а аз се чудя свети ли наистина? „Защо морето залива брега?" Ами сигурно го залива, ако не се е изпарило. „Защо продължава да бие сърцето ми?" Виж, това не знам.

Може би защото мама грабна двамата с брат ми в онзи ден, нарами саковете съвсем сама и ни подгони към хълма. Може би защото ни забрани да гледаме към двете слънца на юг, чиято светлина усещахме, и ни вдигаше всеки път, когато паднехме, дори след като се тръшнахме в канавката и обявихме, че никъде няма да ходим.

Трудностите започнаха почти веднага. Нямахме никакъв опит и се наложи да стартираме от нулата. Първите две реколти ги съсипахме. Синтезаторът за храни също своеволничеше. С вода и енергия разполагахме в достатъчни количества, но семената бяха кът. Накрая му хванахме цаката и започнахме да си произвеждаме собствени плодове и зеленчуци, жито и дори пържоли.

Чичо Бил и чичо Джак от първия етаж сякаш само това чакаха. Оборудваха казан и започнаха да варят бренди от всичко, което става за тази работа. Веднъж дори опитаха от краставици, но не се получи. Твърдяха, че е за медицински цели, но всички знаехме, че най-хубавото го отделят за консумация.

В началото надзирателят се сърдеше, но когато началниците спряха да му отговарят, се примири с нашите своеволия. Освен това чичо Бил ми довери, че сключили сделка с него да си мълчи срещу едно шише от всяко варене.

Колкото до мен, и аз работя в хидропониката. Нямам си гадже, но то и няма много момчета на моята възраст в убежището. Или са старци, или пеленачета. Е, не съвсем старци, защото програмата не предвижда настаняването на твърде възрастни хора, но на мен ми изглеждат такива. Все пак, някой ден се очаква да се задомя. Има едно момче, което не е съвсем за изхвърляне, но е много плахо. Казва се Стийв, занимава се с поддръжка на машините. Може би трябва да ида да си поприказвам с него някой път по този въпрос, когато не съм на смяна. Чичо Джак ми обеща бутилка бренди, ако се реша. Може пък да успея да го съблазня с нея.

С другите убежища нямаме връзка. Опитваме се да изпращаме радиосигнали, доколкото е възможно, но явно радиото ни не е достатъчно мощно.

Така че трябва да приемем, че сме сами.

Колкото повече слушам, толкова повече си мисля. Какво означава „краят на света"? За останалата част от човечеството той настъпи на двайсет и трети октомври, но ние още сме живи. Все още дишаме, работим и дори се забавляваме. Вярно, лишихме се от много неща, с които бяхме свикнали, нямаме радио и телевизия, нито компютри, с изключение на надзирателския и учебните, но пък и много неща си произвеждаме. Имаме дори ковачница и дърводелска работилница, въпреки че дървото е на привършване.

Животът продължава. Продължи дори тогава, когато ни нападнаха огромните светещи хлебарки, следвани от радиоактивните летящи мравки и заразените къртици. Помня, че никой не умря, само защото медицинският ни робот разполагаше с лекарства против радиацията и серум срещу заразата. И всичко това, докато радиоактивните зомбита думкаха по външната врата, надявайки се, че ще ги пуснем, преди да са я разбили.

Първо се разправихме с хлебарките – бихме ги с лопати, стреляхме ги с лазери; мравките пръскахме със спрей, после ги налагахме, докато спрат да мърдат; с къртиците се справи стрелковият отряд. Роботът изхвърли труповете в шахтата за отпадъци, а после една седмица търкахме пода с калиев перманганат и го засипвахме с пясък, който после също изхвърлихме.

За щастие, нещо навън отвлече вниманието на зомбитата и те ни забравиха. На мониторите подозрително приличаше на армия от огромни скорпиони, но никой не излезе да провери. Скорпионите нямаха интерес към убежището, така че поне те ни се разминаха.

Записът свършва, но аз отивам и го пускам отначало.

В това време мама влита в стаята, все едно в убежището гори пожар. Подскачам.

– Какво има, мамо? – питам я. – Да не са паднали още бомби?

– Не, Синтия, още по-лошо! – задъхва се тя.

– Някой е умрял? – предполагам.

– Не ми говори за умрели сега! – тросва се мама. Замълчава за кратко, колкото да си поеме дъх, после продължава: – Джени ми довери, че Милдред й споделила, че Санди й се оплакала, че къртиците са изгризали всичкото кафе, преди да ги изтребим!

Ужас! Сега как ще ставаме за смяна?

Май наистина идва краят на света.