Алис седеше в кръга сред Смъртожадни в щаба на Черния Лорд. Поредната среща, на която се обсъждаше прогреса на мисиите. Едни бяха похвалвани, а други измъчвани. Драко и остатъка от хората, които бяха изпратени в Азкабан на спасителна мисия бяха първо похвалени. Във всяка следваща мисия бяха намирани някакви кусури от страна на господаря. Редът на мисията с "Вода" наближаваше и Алис усети как Нот до нея започваше да се притеснява. В крайна сметка той щеше да бъде обвинен в несериозност, защото беше лидерът. Щом Теодор, най-уравновесеният човек, който Алис познаваше, се тревожеше, значи имаше за какво. Слидеринката бе забила поглед в гърчещата се фигура на Фенрир Грейбек, от който Лорд Волдемор беше недоволен, защото бе започнала да губи подкрепата на някои върколаци.

-Махнете го от погледа ми!-каза с отвращение Черния Лорд. Докато двамата му партньори завлачиха Грейбек, който не можеше да стане, към редицата Смъртожадни, Вие-знаете-кой с абсолютно неутрален глас каза ясно.-Алис Лестранж, Теодор Нот, Закайръс Смит, Дейвид Монтагю.

Алис тръгна напред. Беше слушала внимателно с какъв тон бе говорил господарят й, но нещо в това рязко спокойствие я безпокоеше наистина много.Тревога рязко я обзе. Тя се опита да хване поглед на някои от участниците в тази мисия, но всички гледаха право към Черния Лорд и никой не я удостои с внимание, а пък и не знаеше кой Монтагю и кой е Зак, защото носеха маски.

Четиримата коленичиха пред Черния Лорд. Натъпи дълбока тишина. Всеки един от членовете на мисията чакаше напрегнато думите на господарят им, които след секунда дойдоха:

-Аз съм меко-казано, дълбоко разочарован. –започна той с тотално променен тон в гласа, който звучеше заплашително и изпълнен с ярост.-Бях вложил много надежди във вас, но очевидно сериозно съм ви надценил!-тук той се изправи рязко от трона с пръчка в едната ръка.-Тази мисия ви бе връчена в началото на юли, а сега сме началото на Септември. За два месеца сте успели да премахнете само 5 човека!

Гласът на Черния Лорд отекваше по стените. Всички бяха замлъкнали. До сега на тази група Черния Лорд бе най-бесен.

Изведнъж Алис с ужас разбра, че Закайръс Смит бе тръгнал да се изправя, явно да започне да се оправдва, че е назначен на мисията много по-късно от останалите. С бързите си рефлекси този до него, който бе най-вероятно Монтагю, го бе хванал и дръпнал рязко отново да коленичи. Черния Лорд се направи, че не е забелязал това и заслиза по стълбите с думите:

-Г-це Лестранж, свалете маската си и се изправете.

Алис стисна юмруци. Усети как тримата до нея обърнаха глави към нея, изнендани, че Черния Лорд се е обърнал към нея.

Със свито сърце слидеринката се изправи оставяйки си маската на пода до нея. Тя свали качулката си бавно и погледна към господарят си. Лорд Волдемор бе застанал на около два метра от нея сложил ръце зад гърба си и я гледаше право в очите.

-Ще ми кажете ли колко от петте човека убихте вие?-каза той със саркастична усмивка.

Момичето си пое въздух и каза ясно:

-Трима, господарю.

Черния Лорд се обърна с профил и започна да крачи с ръце зад гърба говорейки сякаш изненадано:

-О, нима? Убили сте цели трима за два месеца?-Алис усещаше какво предстои най много след пет секунди.-Не е ли блестящо!-той рязко се обърна с насочена пръчка към нея.

Слидеринката усети как огромна сила я тласна в гръдния кош и я накара да полети към една колона, която се удари с всичка сила. При удара целия въздух в тялото й я напусна и си удари глава в масивния камък. Пред очите й се появиха бели петна. Тя бавно се свлече по колоната и падна с тъп удар на земята по корем. Наметалото й се бе разкопчало явно при удара и бе паднало до нея. Беше облечена с черен широк панталон с много джобове и тясна черна тениска, благодарениe, на която си личеше, че момичето се мъчеше отчаяно да си поеме въздух. Белите й дробове сякаш отказваха да работят с нея. След като се изкашля дълбоко кислородът най-сетне навлезе в тялото й, но започна да усеща и ужасната болка в тила. Замая се и започна да й се вие свят. Белите петна пред очите й вместо да стават по-малко, ставаха повече. На алис и стана ясно,че ако продължи да стои така на земята щеше да загуби съзнание. Тя разртърси глава само при идеята. Нямаше да позволи само един удар да направи това. Как успяха всички преди нея да се справят с проклятието Круциатус, а тя нямаше да се оправи с един удар! Щеше да е огромно излагане пред всички Смъртожадни. Нямаше да позволи това! Нямаше да позволи да изглежда слаба! Тя рязко сложи длани на пода и се повдигна, така че да види лицето на Черния Лорд.

-О, да г-це Лестранж, спомних си колко добре умеете да неутрализирате ефекта на проклятите Круциатус. –той отново махна с пръчка. Отново огромна сила заби слидеринката странично в отсрещната колона. Удари си главата силно в дясната част на челото и при свличането надолу си ужули силно дясната ръка в колоната. Този път височината бе доста по-голяма и при падането Алис усети, че си счупи ребра. Беше на пода на лявата си страна и не можеше да мръдне от зверската болка в гръдния и кош. С бавно движение вдигна дясната си, ръка, която обилно кървеше и пипна леко мястото, на което си бе ударила главата. Погледна към дланта си, по която се появила алена течност от раната, която се бе завормила на челото й. Из Смъртожадните се разнесе разтревожен шепот. Лежейки на пода Алис се вслуша. Опита се да разбре какво си мърморят останалите, за да си отвлчече вниманието от огромната болка. Значи всички бяха решили, че два удара можеха да я накарат да се предаде. Всички смятаха, че два удара са й в почвече, че не може да издържи на подобна болка. Е, всички грешаха! С обновени сили слидеринката се надигна от пода като бе сложила ръка върху вероятно счупеното ребро. Бавно и поемайки си дълбоко въздух, Алис най-сетне успя да се изправи. Усети как от дясната страна на челото й се спускаше бавно кръв. Чу как няколко гласа ахнаха като видяха, че се изправи. Черния Лорд я гледаше със зла усмивка. Беше на път да замхне за пореден път пръчката, когато из залата се разнсе глас:

-Господарю!-Черния Лорд се обърна към изправента фигура на един от тези, които до преди малко бяха коленичили. Той свали качулката и маската си, разкривайки, че е Нот и продължи.-Алис няма вина. Аз бях назначен за ръководител на мисията, затова вината за нейния провал до момента пада изцяло върху мен!

Лорд Волдемор не удостои Нот с поглед, а само каза предупредително:

-Внимавай Нот! Аз решавам кой не си е свършил работата. За теб нямах по-високи очаквания от убииството на един човек, но от г-ца Лестранж очаквах поне седем. Тя ме разочарова, и затова в момента си плаща. Така че ще направиш добре Теодор да си държиш езика зад зъбите.

Той отново се обърна към Алис, която дишаше тежко и все още притискаше счупеното място. Черния Лорд махна с пръчка и за пореден път момичето се понесе към една от колоните. Усещайки познатото чувство, когато се удари в камъка, тя очакваше да падне надолу, но това не се случи. Вместо това тя се понесе към друга колона, като я удари доста по високо, но и това не беше краят. Усещайки, че броя на счупванията се увеличаваше, Алис се опита да се раздвижи, но тогава тя отново се понесе се удари с всичка сила в тавана. Тогава я обвзе ужас. Усети как тласъка бе прекъснал, което значеше само едно-щеше да се падне на пода от височина поне 20 метра, ако не и повече. Тя затвори очи и започна да пада надолу. Сториха й се сякаш часове, години, докато най-сетне не усети как се блъсна в твърдия под по гръб. Въздуха я напусна и този път беше много по зле от първия. Гръдния кош болеше толкова силно, че не можеше даже да направи опит да раздвижи белите си дробове. С едно рязко движение успя да се обърне по корем, успявайки да сгъне коленете и да се облегне на дланите си. Но веднага съжали след това, защото започна да повръща кръв. След като това спря най-после успя да си поеме въздух на пресекулки, причинявайки с огромна болка.

-Някой да я заведе в болничното крило, защото ребрата й май са станали на трески.-каза Черния Лорд обръщайки гръб на Алис.

Слидеринката усети как няколко човека се втурнаха към нея. Нот тръгна да я хваща за ръката, а Монтагю-за другата. Алис побесня и изтръгвайки се от двамата каза едвам:

-Сама ще се изправя.-гордостта й не й позволяваше да ги остави да я вдигнат. Нямаше да позволи да изглежда слаба пред всички Смъртожадни.

-Не говори глупости!-Теодор тръгна отново да я вдига.-Не можеш да...-не успя да довърши, защото се понесе назад и падна по гръб на около десет метра от мястото, където бе стоял.

Всички погледи се извърнаха от падналия Смъртожаден към Лестранж, която го гледашес ярост и каза тресейки се от гняв:

-Ще се изправя сама!

Нот се бе облегнал на лакти и я гледаше с тревога. От другата страна на слидеринката се разнесе тихия шепот на някой, който бе точно до нея:

-Алис, моля те.-момичето извърна глава и разбра, че Драко бе точно до нея,клекнал.-Може да ти има нещо на гръбначния стълб...

Дланите й вече не идържаха и момичето се сгромоляса на пода. Усети как ръцете на братовчед й се обвиха около нея и той я вдигна на ръце. Момичто започна да се бори, но усети остра болка в лявото рамо и прекъсна. Клепачите й натежаха и тя започна да примигва. Доспа й се. Тя разклати глава, защото това значеш само едно-щеше да припадне, а това бе последното, което й се искаше да стане. Вече не издържаше. Причерня й пред очите и с последен опит да се разсъни-загуби съзнание.

-Как така не знаете след колко време ще е на крак!

-Разберете. Има сериозни наранявания. Ще й отнеме време докато е абсолютно ...

-Единствената причина поради, която сте все още жив е че Черния Лорд намира познанията ви в медицаната полезни, но съм сигурен, че изобщо няма да съжалява, че сте мъртъв, ако разбере, че не сте могъл оправите няколко счупени ребра!

Алис чуваше разгневения глас на Драко и този на сериозно притеснен възрастен мъж. Слидеринката предположи, че това трябваше да е известния доктор от Свети Мънго, който бе отвлечен преди година и половина заедно с една сестра. Лорд Волдемор бе преценил, че ще бъде от полза, ако имат един професионален лечител, който да е винаги на крак в случай, че някой от нужните му Смъртожадни бъде ранен повреме на мисия.

-Н-но но разберете ме. Правя всичко възможно!-с пискливо гласче заговори той.-Спряхме вътрешния кръвоизлив, но не не мисля, че ще е редно да оправим и ребрата с магия. Отварата, която й дадохме може да влезе в реакция с магията за възтановяването на кости и да...

-След колко време ще може да използвате магия върху костите й?-прекъсна го рязко гласа на Нот.

Явно тук лечителят се поколеба да отговори, но явно се предаде и с лека въздишка каза тихо:

-Най-малко четири дена.

-По дяволите!-изруга Малфой.-Зак, я повтори кой кои фронтове води на мисията с терора над Лондон след два дена.

Гласа на Зак заговори:

-На Алис връчиха централен Лондон. Някаква дискотека на Оксфорд Стрийт и маршрут пеша до Пикадили.

-С една дума-невъзможното.-обади се и Монтагю.

Алис вече не издържаше и отвори очи. Беше в малкото тясно легло, което се намираше кабинета за Спешни случаи в Болничното крило. Стаята не бе много голяма, но затова пък бе претрупана с всякаква апаратура, каквато би била от полза за лечителят и сестрата. Беше мрачна с стая с камени под и стени. Слидеринката се размърда. Усети, че цялата област около гръдния и кош бе увите в дебел пласт бинтове, явно сложени, за да не може да мърда. Силна болка в горната част на корема й я жегна и слидеринката издаде тих стон.

-Докторе! Тя се събуди!-провикна се сестрата, която беше точно до Алис и момичето не бе забелязало.-Не мърдай миличка.

Няколко сянки се надвесиха над нея. Един дебеличък мъж с мустаци заяви:

-Всички да излязат навън! Трябва да я прегледам.

Алис обърна глава към момчетата, които се бяха наредили около леглото. Всичките се спогледаха недоволно и подхвърляйки по една усмивка на Алис се изнизаха през вратата. Изведнъж Алис усети как се задави без никаква причина и вдигайки лявата си ръка към устата започна да кашля. След миг свали ръката си и с ужас разбра, че върху нея има кръв. Сестрата забеляза това, затова взе една кърпичка и избърса ръката на момичето с думите:

-Не се безпокой. До няколко дена белите ти дробове ще се прочистат.- и се усмихна.

Алис отново облегна глава върху възглавниците и с въздишка каза:

-Нямам няколко дена. Чухте ги какво казаха. След два дена имам мисия. Трябва да съм на крак още утре. Все още незнам никакви подробности за това какво трябва да правим, а са ме назначили за ръководител.

-Не може да се оправиш до утре!-каза с притесниние лечителят.-Буквално те донесоха натрошена на парчета! Сигурно си чула. Не мога да заздрава всички тези счупени кости наведнъж особено след като в момента в кръвта ти сме инжектирала отвара, която може да те отрови, ако направи реакция с магията...

-Колко от ребрата ми са счупени?

Сестрата вдигна притеснен поглед към лечителят, който тихо каза:

-13.

-Колко от тях можете са заздравите без да има опастност за живота ми.

Двамата лекари се спогледаха и сестрата се обърна към нея с думите:

-Седем, но нали разбираш, че дори да направим това ще можеш много трудно да се движиш. И не само това, самото движение на счупени кости е опасно и болезнено. 6 счупени ребра си е сериозно нещо.

-Ще поема рисковете.

-Незнам дали ме разбра. Това е наистина опасно!

Алис се надигана от леглото притискайки с ръка горната част на корема си.

-А гръбначния стълб?

Сестрата се поуспокои и леко и се отправи към седналото момиче.

-В това отношение си късметлиика. Само си леко контузена. Не трябва да вдигаш тежки неща известно време. Да паднеш от 20 метра и да ти няма нищо на гърба...-тя заклати невярващо глава и накара пръчката й да светне леко и започна да я приближава и отдалечава от очито на момичето, за да види дало зениците й реагират.

-Трябва да ми оправите ребрата, които ще ме болят в счупено състояние, докато размахвам пръчката и дишам, за останалото правете каквото искате.

Сестрата и докторът си размениха разтревожени погледи. Жената въздъхна дълбоко, хващайки ръката й и започвайки да мери пулса й:

-Сигурна ли си? Това ще е голяма агония, с колкото и обезболяващи да те наблъскаме. Може би...-тя извърна за момент глава към доктора после рязко отново загледа часовника на ръката си.-...може би си струва да му изясниш състоянието си...

-Никога!-извърна глава Алис, изпитвайки остра болка във врата от рязкото движение.-Кой си мислите ми направи това! Нямам намерение да ходя и да демонстрирам колко съм слаба! Ще издържа на малко болка.

Сестрата се изненада от думите на момичето, но не каза нищо почвече.

След като приключи с прегледа Алис започна да настоява да й оправят още сега рабрата, за да свикне до други ден със състоянието си. Докторът категорично бе отказал, но след още няколко опита поомекна и реши, че няма смисъл да води битка с ината на момичето.

-И забранявам рязки движения! Да не си посмяла да вдигаш тежко! Помоли някой да ти помага да се преобличаш. Носи бинтовете през цялото време. Не бива да позволяваш, каквито и да е раздвижвания на ребрата! Ако ще се къпеш махаш бинтовете и трябва да бъдеш много внимателна.-Алис вече се умори от многобройните инстрикции, които като че ли нямаха край.- Ще трябва да викнеш някоя приятелка или и аз незнам каква да ти помогне да увиеш бинтовете отново. Оправили сме ти горните ребра, така че не се притеснявай за пръчката, освен ако не я размахваш, както планински трол бухалката си, в което се съмнявам. Бъди внимателна докато се храниш...

Алис въздъхна с усмивка, доакто сестрата и помагаше да нахлузи блузата си върху дебелия пласт бинтове. Тя облегна ръце върху кушетката и с известни усилия стана. Притисна с дясната си ръка най-долните си ребра, които бяха все още счупени. Да, ходенето щеше да е проблем. Въпреки това докторът, който все още сипеше инструкции я накара да се усмихне.

-Ще се оправя.-каза тя, отправяйки се към вратата.

-Веднага след като ти приключи мисията те искам тук!-заяви той, настоятелно.

Алис само му се усмихна в отговор и натисна дръжката на вратата.

-Ако болката стане непоносима сложи нещо горещо върйу бинтовете, така че да се сгреят и легни по гръб.-добави бързо той, докато тя отваряше вратата.

-Късмет миличка!-каза тихо сестрата, доотваряйки вратата за момичето. Алис излезе. Сестрата затвори бавно вратата, свела глава. Стояха мълчаливо с лечителя няколко минути, докато тя не вдигна очи към него. Когато погледите им се срещнаха той само въздъхна и вдигна ръце в знак на безпомощност, обръщайки се към малката масичка в ъгъла.

Алис излезе в коридора и се изненада да установи, че Нот, Драко, Монтагю и Зак я чакаха отвън. Бяха се настанили по всевъзможни начини. Драко, както всеки път, когато е притеснен, бе с ръце зад гърба, очевидно току що спрял да крачи напред-назад. Нот се бе облегнал на скаменната стена кръстосал ръце. Зак бе клекнал заровил лице в ръцете си, които бяха на коленете му. А пък Монтагю бе седнал на пода с единия крак опънат на пода, а другия свит в коляното. Усещайки, че някой бе току що излязъл от лекарския кабинет и четиримата извърнаха врати към вратата.

-Алис? Какво...Ама ти...А раните ти?-Зак бе очевидно доста изненадан, че момичето беше на крак.

-Слава Богу!-каза с въздишка Нот, изправяйки се от стената.-Мислех си, че няма да успееш да се оправиш до мисията. Драко, я виж, май наистина трябваше малко да ги посплашиш, за да си свършат работата като хората...

-Алис добре ли си?-обади Монтагю, ставайки от пода.

Алис се обърна към него. Чудеше се какво да им каже. Истината или да ги излъже. Ако им кажеше истината бе почти сигурно, че и четиримата щяха само да се тревожат за нея и сигурно щяха да направят всичко възможно, за да й попречат да участва в мисията, в която щеше да участва целия Черен Орден. Но това не можеше да стане. Бяха я направили ръководител на някаква група и то група в самия център на Лондон. Беше почти невъзможно да се успее, но ако все пак станеше щеше да е наистина грандиозен успех. Това беше шанс, който не бе за изпускане.

-Напълно! Докторъте ме оправ. Ще съм във форма за атаките над Лондон.

По лицата на всички се появиха усмивки явно щастливи, че нямаше да им се налага да обясняват на Черния Лорд, че Алис не може да изпълни задължението си, тъй като е пребита от бой. Изведнъж Алис се обърна към Драко, който бе впил поглед в нея. Слидеринката веднага откри съмнение в очите му, но той бързо го прикри с усмивка.

-Е, сега е десет и половина.-Алис се обърна към Монтагю, който гледаше часовника си.-Вечерта е още млада. Какво ще правим?

Нот изцъка недоволно:

-Осъзнай се! Къде си хукнал да се забавляваш сега? Трябва да се съсредоточим върху мисията вдруги ден и тази за членовете на ВОДА. Повече няма да позволя да купонясваш толкова! Именно поради факта, че нямам достатъчно воля да ви контролирам Алис си изпати така. Няма да оставя това да се повтори!

Всички бяха изненадани от тази рязка реч на Теодор, който бе стиснал юмруци, явно доста ядосан на себе си.

-Вярваме в теб Нот!-каза весело Монтагю, който за изненада на всички не бе ядосан, че са му забранили да излезе и да се забавлява.

-Ако ти не се справиш, то няма кой. Не си виновен. Определено ще оправим гафовете.-добави въудушевено Зак.

Тогава Алис се усмихна и добави:

-Дано, защото боли.

Всички избухнаха в смях при този коментар на момичето. Всички без Драко, който бе изненадващо мълчалив.

Монтагю се прозина, протягайки се и заяви:

-Е, в такъв случай аз си лягам.

-И аз.-обади се Зак.

-И аз съм скапана.-допълни Алис.

-Е, лека нощ.-заяви Нот, отправяйки се към своята спялня.

-Драко, идваш ли?-попита Монтагю, който тръгна след Нот. Спалните на Нот, Монтагю и Драко бяха почти една до друга.

-Забравих си часовника в стаята на Алис тази сутрин, докато бяхме там.-каза бързо той.-Ще се видим утре.

-Даже не съм забелязала.-каза свивайки вежди Алис.

Зак, Драко и Алис тръгнаха в другата посока. Стаята на Смит бе точно срещу тази на слидеринката. Докато вървяха по тесните и тъмни коридори нито един от тримата не обели от дума, за което Алис бe доволна, защото я болеше много, доакто ходеше. Беше получавала многобройни контузии, доакто бе играла като бияч куидич, но нищо подобно. На няколко пъти, когато трябваше да прескочи стъпало трябваше да положи известни усилия, за да не изстене от болка. Беше изключително доволна, когато стигнаха до стаите. Единстеното, което бе главата на момичето бе как ще се завре в топлите завивки и щеше да забрави за уажсната агония, на която я подлагаше всяко движение. Сестрата беше права, че движението със счупени ребра е сложна работа.

-Лека нощ.-каза прозявайки се Зак.

-Лека нощ.-отвърна Алис, изненадана, че Драко не каза нищо на хъфълпафецът.

С известсно усилие момичето отключи вратата и влезе в стаята, отправяйки се веднага към леглото. Без да мисли тя седна веднага върху него, за да накара болкта да спре. С облекчение сложи ръце върху матрака казвайки на Драко без да го поглежда:

-Е, потърси си часовника и по-бързо излизай, защото съм страшно...

Усети как някой я хваща за рамената и бута, за да падне по гръб на матрака. Тъй като не може да се съпротивлява Алис положи гръб върху меките чаршафи и отвори очи, за да види братовчед й да се качва върху нея. Слидеринката усети как тежестта му се премести върху нея, при което ребрата започнаха пак да я болят. Той прехвърли левия си крак така че нейните крака бяха между неговите и намаше шанс да бяга. Драко хвана ръцете й и ги прикрепи над главата й. Наведе се малко напред, така че лицето му точно над това на Алис. Очите му бяха впити в нейните. Лицето му бе напълно безизразно и Алис и представа си нямаше какво се опитва да направи. Без да откъсва поглед от нея, момчето остави само лявата си ръка да държи ръцете й, а дясната смъкна надолу, докато не стигна до талията й. Там се спря и след каратка пауза я пъхна под блузата й. Топлата му ръка докосна гладката кожа на ниската част на корема й, но скоро достигна до бинтовете. Алис ясно видя, че в мига, в който докосна бинтовете в очите му се изписа яд.

-Докторът те е оправил напълно, а? Ще си във форма за мисията? Да не мислиш, че не видях колко трудно излезе от лекарския кабинет или колко те болеше, докато идвахме насам? Какво, подяволите, си мислиш, че правиш?

Алис си бе лепнала каменната физиономия и не позволяваше и грам емоция да достигне лицето й. Тя бавно заговори:

-Имам мисия. Задължена съм да я изпълня, в каквото и състояние да съм.

-И какво? Смяташ, че ще си от страхотна полза, ако припаднеш от болка, или ако те хванат?-изсъска с покачваща се ярост братовчед й.

-Това е мой проблем.-заяви ясно Алис.

Последните й думи вече наистина ядосаха Драко. Той се дишаше тежко над нея и бе затегнал хвата, с който държеше ръцете й:

-Да, но ако умреш и аз не успея да го преживея, проблемът ще е мой, нали? Защо мислиш винаги само за себе си? Не виждаш ли какво ми причиняваш по този начин! Харесва ти да виждаш как страдам, това ли е!

Алис не можеше да повярва какво чува от Драко. Тя ядно каза:

-Не винаги става дума за теб, Малфой. Правя това, което намирам за правилно, и което аз искам, а сега искам да изпълня задълженията си на Смъртожаден и да се явя като ръководител на групата за централен Лондон и няма да спра. Когато ни дадоха Черния Знак и двамата направихме клетеви!

-Да вървят подяволите тъпите клетви! Да върви подяволите тъпия орден! Да върви подяволите Черния Лорд!-изкрещя Драко с ярост.

По лицето на Алис се изписа ужас. Не можеше да повярва какво бе чула да каава Малфой. Очите й се бяха разширили от изненада и в тях бе изписана тревога. Драко осъзна какво бе казал току що, затова сведе глава, като няколко кичура от русата му коса паднаха върху челото на Алис.

-Какво говориш?-прошепна с ужас слидеринката.

Момчето пусна ръцете на братовчедка си и започна да се изправя с очевидно никакво намерение да отговори, но Алис макар и с известни усилия го хвана за яката и не го пусна:

-Драко...

-Имаш ли нужда от някой да ти помогне да се преоблечеш?-попита той, избягвайки погледа й и бързо сменяйки темата.

Слидеринката го гледаше наистина разтревожено и искаше да разбере какво бе имал предвид с тези думи, но се отказа да го разпитва. Дали причината се криеше в това, че знаеше, че той няма да й отговри или в страха от отговора му-Алис не знаеше. Единственото, за което бе сигурна бе, че всичко се променяше и целия й живот взимаше неочакван обрат, от който нямаше измъкване.

Алис се бе облегнала на стената точно до вратата на най-голямата дискотека на улица Оксфорд в Лондон. Мястото, от където довечера щеше да започне терора над Лондон. Черните двукрили врати бяха затворени, а върху тях бе лепнат бял лист с работните часове. Алис беше с широки тъмносини дънки и черна тясна блуза с къс ръкав, въпреки че не си личеше, защото бе с дълго тънко черно яке, коете бе разкопачано и стигаше до под коленете й. Косата й бе вързана на опашка и си бе сложила слънчеви очила, така че да не бъде разпозната, ако случайно мине някой магьосник, тъй като министерството на магията бе опасно близо. Бръкна в джоба на якето си и извади една кутийка с хапчета. Това бяха обезболяващите, които й бе дала сестрата тази сутрин. За съжеление й успокояваха болките само за около час, като после се завръщаха с още по-голяма сила. Алис разви капачката и изтърси две хапчета в лявата си ръка. След като се позамисли малко изсипа още едно. С рязко движение ги пъхна в устата си и прибра лекарството. Беше някъде около обяд и в момента на улицата бе пълно с мъгъли. Много от тях се обръщаха и я заглеждаха с любопитство, което несъмнено започваше много да я дразни. Още нещо, което мразеше у мъгълите-не можеха просто да си гледат работата. Бутна с показалец слънчевите си очила, които се бяха смъкнали и сведе глава. Беше четвъртък и довечера трябваше да нападне тази дискотека, а след това да започнат да върлуват по цялата улица чак до Пикадили. Това разстояние изобщо не беше малко и този факт дълбоко я тревожеше. Не стига, че тези места бяха в непосредствена близост с министерството на магията, а пък й имаше само осем човека. Както се бе вече разбрало Алис водеше цял отряд, който съдържаше предимно новаци сред Смъртожадните. Списъкът, който й бе даден бе следния:

Оксфорд Стрийт-Пикадили

Алис Лестранж(р)

Ейдриън Пюси

Терънс Хигс

Рабастан Лестранж

Колтън Уорингтън

Фенрир Грейбек

Майлс Блечли

Закайръс Смит

Това изобщо не й харесваше. Единствените хора, които имаха опит в убииствата в целият списък бяха Рабастан и Фенрир. Слидеринката се съмняваше, че Пюси изобщо можеше да направи непростимото проклятие. Той заедно с Блечли и Уорингтън бяха в същата година като Флинт и му бяха приятели, затова Алис ги познаваше, но да кежем, че не бе останала очарована. Уорингтън, като че ли имаше малко мозък в главата. Хигс пък бе с година по-голям от тях и бе предшественикът на Драко в отбора по куидич. С него Алис се бе ръкувала само веднъж в първи курс и не бе имала шанс да го опознае. И естествено другият безнадежден случай бе Закайръс, който също не бе убивал. Всички тези се баха присъединили към Черния Лорд едва това лято. Единствената надежда, която Алис имаше бяха Рабастан и Фенрир, но двама човека от осем бе доста обезкуражаващо.

Момичето въздъхна тежко и вдигна глава към уличния часовник. Бе точно 12:30. Всички трябваше вече да са си по местата, на които слидеринката им бе наредила да бъдат. Хвърли глава към откритото кафене на отсрещния третоар, където Рабастан и Грейбек седяха на една маса близо до изхода. Двамата определено изглеждаха като хора, които се чувстваха не на място. Блечли и Хигс се бяха наредили на спирката до кафенето, правейки се, че чакат автобуса. Уорингтън бе цъфнал до един павилион с вестници и списания и се правеше, че търси нещо. Пюси бе много близо до Алис като държеше в ръцете си една карта на Лондон и се правеше на руски турист, тъй като знаеше този език перфектно. Вратата на дискотеката се отвори и от нея излезе Закайръс. Той се обърна в посоката, която стоеше слидеринката и без да я поглежда мина покрай нея и незабелязоно и подаде един сгънат лист хартия и продължи напред. От слушалката в ухото й се чу гласът на Уорингтън:

-Двама аврори вляво от теб. Наблюдават Рабастан и Грейбек. Май са ги разпознали...

Алис извърна леко глава наляво и видя двама доста всеизвестни аврори да наблюдават внимателно двамата Смъртожадни, които стояха в кафенето. Алис бръкна в джоба си и натисна второто копче на малко дистанционно, което прехвърляше линиите за разговор с микрофоните и слушалките-придобивка от "Магиики шогобийки от Уизли". Тя повдигна леко високата яка на якето си, върху, която бе закачен малкия микрофон.

-Рабастан. Забелязани сте от двама аврори, намиращи се в мое ляво. Изнизвайте се.

Момичето наблюдаваше реакцията на мъжете. Рабастан се държа така сякаш абсолютно нищо не е станало. Алис го видя как повдига яката на шлифера си, така че всеки, който го видеше щеше да реши, че само се оправя, но в ухото на слидеринката се чу гласа му:

-Разбрано.

Слидеринката наблюдаваше двамата издирвани внимателно. Рабастан се облегна на облагалката на стола си и каза нещо на Грейбек. Алис бе сигурна, че току що бе предал на върколака какво става. Фенрир също не показа никаква промяна, а продължи да си седи, както до сега. Говориха си 30 секунди, докато един двуетажен червен автобус не спря на спирката и не прекъсна видимостта на момичето, както и тази на аврорите. Когато автобуса вече тръгна, Грейбек и Рабастан бяха изчезнали. Алис огледа внимателно улицата, за да види дали са се скрили и успя да хване за момент гърба на Грейбек, който се мушна бързо в една тъмна тясна уличка. Момичето обърна поглед към аврорите, които изведнъж бяха започнали да се оглеждат наляво-надясно и да мърморят ядосано. И двамата изглеждаха притеснени и то доста. Алис се усмихна, бъркайки в джоба си и натискайки първото копче, което я свързваше с всички. Отново повдигна яката си и каза тихо:

-Мисия приключена. Отправяйте се към щаба по определените маршрути.

Всички се обадиха в един глас в слушалката:

-Разбрано.

Момичето се изправи от стената пренебрегвайки болката в гръдния кош и се обърна към аврорите, задминавайки ги, сдържайки се да не се разсмее на очевидната паника, която ги бе обзела след като двама издирвани Смъртожадни им се бяха изплъзнали толкова лесно и на факта, че покрай тях бяха минали още два члена на Черния Орден, а те даже не бяха забелязали.

Алис положи главата си на масата в знак на отчаяние. Колкото и да се опитваха да измислят начин, по който да успеят да атакуват цяла улица без да предизвикат вниманието на министерството. Намираха се в кухнята в щаба на Черния Лорд в Лондон и още не можеха да измислят плана за действие. Не можеха просто да нахлуят в цяла дискотека да убият поне половината хора в нея, да я взривят и да се отправят към Пикадили без да бъдат забелязани. Осем човека, които си вървяха по улицата и стреляах смъртоносни проклятия към всеки минувач. Пикадили бе мястото, където се срещаха всички отряди Смъртожадни. Това място бе избрано поради тълпите, които се насъбираха там нощем заради многобройните театри, които се намираха там. Работата там щеше да е лесна, но проблема беше, че не знаеха как да стигнат до там цели.

-Невъзможно е. Абсолютно невъзможно е.-каза Грейбек с въздишка.-Колкото и да са малоумни от министерството, не са чак толкова зле, че да не забелажат взривовете...

-Все трябва да има начин.-продължаваше да повтаря Рабастан.-Черния Лорд не би ни връчил нещо неизпълнимо...

Той се бе надвесил над картата на Лондон, която бе разположена на масата, както и няколко пергамента, с които ги бе снабдил Закайръс-карти на дискотеката и листове с имената на персонала.

-Аз ли съм единствения тук, който смята, че факта, че забелязаха тях двамата е голям проблем.-попита Хигс, който от половин час се вайкаше, колко опасно било, че разпознали Грейбек и Лестранж.

-Ох, боже!-ядоса се Уорингтън, на който му вече беше писнало да го слуша. Той се обърна към Терънс.-Постави се на мястото на аврорите. Впрегни нищожния си мозък и се замисли. Току що си забелязал двама всеизвестни престъпници. Стоиш и просто ги наблюдаваш. Не се свързваш веднага с министерството, абе изобщо нищо не правиш. Изведнъж те ти се изплъзват. Ще отидеш ли да кажеш на шефовете си, че току що си изпуснал едни от най-издирваните престъпници, които са ти били поднесени на тепсия?

Всички обърнаха поглед към Хигс, който изглеждаше видимо обиден.

-Не, но всепак мисля...-беше грубопрекъснат от Уорингтън.

-Просто не мисли!-сопна се Уорингтън.

-И без да викате ситуацията е достатъчно безнадеждна.-обади се Блечли,който също бе седнал на масата и бе облегнал глава върху ръката си.

-Ти пък какво знаеш? Откакто сме тук не си казал абсолютно нищо по отношение на плана, а само философстваш.

-Ти пък много си казал.-обяви спокойно Пюси.

Алис започна да се ядосва. Тя изправи глава и стисна юмруци на масата.

-Аз поне си признавам.-обяви злобно Хигс.

Чашата преля. Алис стана рязко от мястото си и изкрещя:

-Млъкнете! И четиримата.-слидеринците извърнаха глави към нея.-Що за Смъртоаждни сте вие! Лаете силно, а всъщност сте бездарни до един! Не разбирате смисъла, който в заложен в това, което правим! Приемате го като задълежение, за да бъдете просто на печелившата страна! Не разбирете колко важно е това, което правим да се осъществи, а вече се приемате за Смъртожадни при положение, че нито един от вас даже не знае какво е да отнемеш човешки живот! Вместо да безделничите тук можеше да отиде долу в килиите и да се опитате поне да поизмъчите някой. Отвращава ме само идеята, че искате да станете Смъртожадни! Махайте се от погледа ми, ВЕДНАГА!

След тази серия яростни викове, Алис веднага облегна длани върху масата, защото ребрата я заболяха от рязкото поемане на въздух. Тя бе свела глава и дишаше тежко, затова само чу как вратата се отваря и затваря, което значеше, че идиотите бяха излезли. Без да поглежда към вратата слидеринката седна, дишайки тежко. Иведнъж усети как Зак, който седеше пред нея също стана. Алис вдигна глава, за да види как се отправя към вратата и каза тежко:

-Нямах предвид теб Смит.

Момчето се обърна към нея и каза тъжно:

-И аз не съм убивал все още. Това ме притеснява. Отивам при килиите. По-добре сега да разбера, че не мога да го правя, отколкото довечера срещу някой аврор.-и излезе.

Тези негови думи накараха Алис да се усмихне. Ако не нещо друго, Закайръс поне започваше да осъзнава смисъла във всичко това, което правеше Черния Лорд и започваше да го подкрепя. Слидеринката вярваше дълбоко във възможностите на хъфълпавецът и бе сигурна, че до по-малко от 5 години Закайръс щеше да е сред най-доверените хора на Лорд Волдемор. Момичето обърна глава към Грайбек. Щом погледите им се срещнаха той се усмихна и вдигна ръце, започвайки да й ръкопляска демостративно:

-Браво г-це Лестранж. Явно имате някакъв талант като лидер все пак.

Алис въздъхна с усмивка и каза:

-Моля ти се, отиди и се погрижи да не направят някоя магия за Забрава вместо Круциатус на някой важен пленник.

Фенрир стана и каза с усмивка:

-За вас винаги г-це Лестранж.-и се поклони лекичко, карайки Алис да се разсмее.

-Преди пълнолунието, Грейбек.-подкани го Рабастан.

Фенрир излезе от стаята и Алис отново се наведе над картата на Лондон, която вече бе значително надраскана от евентуални идеи, които им бяха дошли.

-Започваш много да приличаш на мен на твоите години.-каза Рабастан гледайки колко отдадено племенницата му работеше над плана.- Присъединих се към Черния Лорд по едно и също време с баща ти. Той тогава беше на 17, но аз бях само на 14. Да, току що бях навършил 14.-допълни той при учудения поглед на Алис.-Баща ни току що бе починал и отговорността за семейството падна изцяло върху Родолфус, който даже не бе избрал какво да прави след Хогуортс. Баща ни бе един от първите последователи на Лорд Волдемор и Родолфус прие за свой дълг да го наследи сред Смъртожадните. Черния Лорд обаче настоя и двамата да се присъединим, тъй като това било предсмъртното желание на баща ни. Аз бях много въудушевен, смятах, че така ще стана по-бързо мъж, но нищо не разбирах. Винаги бях забелязвал, че Родолфус никога не бе изгарял от желание да стане част от Черния Орден, но не се бях питал защо. Разбрах при първата ни мисия. Трябваше да убием един работник в отдел Мистерии, който ни снабдяваше с информация, но постепенно бе станал безполезен. Определено бе баща ти да го убие, а аз да помагам. Отидохме в къщата му, нахлухме и тогава с ужас разбрахме, че е женен и има две деца, едното от което бе моята година в Хогуортс.-тук Рабастан млъкна. Заклати глава сякаш да се отърси от нещо.-Аз го убих, момчето...заедно с малкия му брат.-той вдигна поглед към Алис, която го гледаше с разширени от ужас очи.-С всяко следващо убийство убивах и сърцето си. Не го осъзнавах, но да кажем, че 14 години в Азкабан ме накараха да се позамисля малко. В момента съм жалко подобие на живот.

Алис не можеше да повярва на това, което бе чула.Тя сведе глава и с леко колебание го попита:

-Защо ми казваш това?

Рабастан обърна глава към вратата и впи поглед в нея. Мълча, но изведнъж каза:

-Вече ти казах. Прекалено много приличаш на мен.

Алис рязко вдигна глава. Да не би Рабастан току що да й бе отправил предупреждение. Само мисълта, че един от най-великите смъртожадни съжаляваше за това, в което се бе превърнал я шокираше. Алис винаги бе вярвала, че смъртожадните от по-висок клас като Рабастан, майка й, баща й не изпитваха никакво колебание за това, което правеха. В крайна сметка го правеха в името на идеал, който непоколебимо вярваха. Момичето винаги е била сигурна, че всеки един от тях никога не изпитваха угризения за това, което вършеха в името на Черния Лорд. Затова и Алис не изпитваше угризения. Но ето-Рабастан имаше такива. Сам го бе признал. Беше ли тогава нормално тя да няма? Винаги се бе чудела на проблемите на Драко, а и сега на Пюси, Хигс, Блечли и Уорингтън. Какъв беше проблема в това да убиваш? Просто насочваш пръчката към жертвата и изричаш проклятието. Всички рано или късно умират. Днес или утре-нямаше значение. Смъртта беше нещо неибежно, което сполиташе всички-това е просто съдба. Тогава защо ни беше толкова страх от нея? Слидеринката често си бе задавала този въпрос и никога не бе намирала отговор. От какво се страхуваха хората? Нима това, което ни очакваше след смъртта можеше да е по-болезнено от човешкия живот? Едва ли.

-Защо е толкова страшно да отнемеш човешки живот? Всички рано или късно умираме. Защо се приема като престъпление? Защо трябва да изпитваме угризения, ако убием?

Рабастан рязко обърна глава към момичето. Гледаше я с огромна тревога.

-Не се ли почувства виновна, когато уби Албус Дъмбълдор?

Алис се замисли. Веднъж й бяха задали този въпрос. И положително тя не бе изпитала никакво колебание. Тя поклати глава.

Рабастан се обърна право към нея и я загледа сериозно:

-Вярваш ли в идеалите на Черния Лорд? Вярваш ли, че магьосниците трябва да се прочистат, че мъгълите не струват, и че е по-добре всички да се съберем с един единствен лидер, който да бъде Онзи-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава?

Алис не можеше да разбере какъв беше смисъла на този разпит:

-Да, разбира се, иначе нямаше да се присъединя...

-Искаш да кажеш, че според теб е правилно един единствен човек да управлява съдбите ни?-невярващо продължи Рабастан.

-Ако този човек е Черния Лорд-да.-съвсем сериозно отвърна момичето.

-Смяташ ли, че е правилно обикновен магьосник да има правото да определя кога някой да умре и кога някой да живее? Един вид да си играе на Бог.

-Като го поставиш така не, но Черния Лорд не обикновен магьосник...

-Какво го прави по-различен от нас?

-Вярва в идея, която следва без да се замисля и без да щади средства. Отказал се от толкова много, дал е толкова много жертви и все пак не се отказва.

-И от какво някога се е отказал?-попита Рабастан като се усещаше яд с гласа му.

-От човешки живот.-заключи спокойно Алис.

След тези думи, Рабастан, който се бе надигнал в готовност да спори, рязко се успокои и започна да обмисля думите на племенницата си. Той насили лека усмивка и каза с половин глас:

-Какво смяташ за това, че постоянно умират хора. Не само негови подръжници, но и обикновенни.

Алис се замисли и каза:

-Във всяка война отнемането на човешки животи е нещо неизбежно. Така е устроен света.

Рабастан я гледаше с лека усмивка. Явно отговорът й му беше харесал, но отговори:

-И все пак никой няма правото да предопределя нечия съдба.

Алис бе хваната на тясно. Не знаеше какво да каже. Рабастан имаше право. И все пак... тя все още бе напълно сигурна, че това, което иска да прави, това, което искаше да умре правейки, бе да служи на Черния Лорд. Той беше убиец и тиранин, но имаше мечта, която непоколебимо следваше. Беше се отказал от нормално съществуване в името на нейното осъществяване. Беше отдал целия си живот изцяло на нея. След 13 годишен провал, той все още не се отказваше, а продължаваше да се бори за нея. Не само самата идея провокираха Алис да служи на Черния Лорд, но и самaта му целеустременост. Щеше да му е предана до гроб и никога нямаше да подложи под въпрос методите му, колкото и жестоки да бяха понякога те.

Момичето не каза нищо повече, а отново погледна към картата на масата. Рабстан също прецени, че вече бе казал достатъчно и отново се съсредоточи върху плановете на Лондон.

-Това е наистина заплетено.-изпъшка Алис след няколко минути проиграване на всички планове, които й идваха в главата.-Както и да погледнеш е невъзможно да взривим дискотеката и министерството да не ни тръгне по петите.

-Трябва ни нещо, с което да ги объркаме, някаква примамка...-каза Рабастан, разтривайки челото си.

Алис заби поглед в картата и започна отново настървено да мисли. Оставаха около 6 часа до девет, а те още не бяха измислили как да се измъкнат от улица Оксфорд без да бъдат забелязани. Гледаше точно в точката, където трябваше да се намира дискотеката и очите й започнаха да се плъзгат по цялата дължина на централната улица, стигайки до до Бейкър стрийт, една доста отдалечена от Пикадили улица. Очите на Алис се разшириха. Тя стана рязко от стола грабна едно от перата на масата и започна да драска линии по картата, чертаейки някакви маршрути. Рабсатан наблюдаваше с любопитство, това което правеше момичето. Той въздъхна тежко и каза:

-Алис, не можем да бъдем на две места едновременно.

Тогава момичето се усмихна и каза:

-Ще използваме примамка.

-И къде ще намерим достатъчно хора, които да тръгнат към Бейкър стрийт и да причлекат вниманието на министерството?-попита той облягайки глава на ръката си с досада.

Тогава момичето му се умихна злобно. Рабстан я гледаше с учудване няколко секунди, но изведнъж и на неговото лице се появи същата усмивка:

-Това се нарича зъл гений.-каза доволно той, надигайки се от стола си...