Такано гледаше от върха на дърво как свещеникът му се молеше.
Сега беше ден и той можеше да види красотата, която нощта не даваше на древната църква. Църквата беше на върха на хълм, заобиколена с дървета и цветя. Беше красиво как бяха построли църквата, направена от гладък камък, художници бяха гравирали фигури и линии на всеки видим инч от камъка. Църквата беше стара, но добре поддържана.
Вътре можеше да види как художници бяха нарисували образите на ангели и Рая на тавана. Покривът на църквата беше направен предимно от стъкло, позволявайки на деня да влезе в църквата.
Точно сега гледаше как свещеникът му се молеше през големия стъклен прозорец пред църквата.
Откри, че името му беше Онодера Ритсу. Живеел е в църквата откакто е бил момче. Първоначално бил сирак, осиновен от собствениците на църквата.
Беше минал месец откакто срещна Ритсу за първи път. След като беше спасен тази нощ в гората от един от хората си, идваше тук често.
- Какво искаш? - попита Такано.
- Защо продължаваш да идваш тук, Такано? Имаме належащи въпроси, за които да мислим. - отговори Йокозава зад него. В момента се подпираше на дървесната кора.
- Вече изпълних своята част от сделката; те трябва да решат какво искат да направят за ситуацията.
Йокозава си замълча.
Такано завъртя очи.
Такано беше заможен бизнесмен в Токио. Също така ръководеше хората си. Беше негов дълг да осигури безопасността им от вампири скитници.
Вампири скитници нарушаваха законите като създаваха новородени вампири и после ги оставяха сами без водач. И заради това новите вампири убиваха хладнокръвно, за да утолят жаждата.
Такано не се интересуваше, че тези вампири искаха да са индивидуални и свободни от законите, но да остави новородени вампири, кото да рискуват да се разкрият пред хората беше сериозен проблем.
Такано вече ги предупреди, че ако продължат, главите им ще красят стената му.
- Знаеш, че няма да слушат.
- Затова не мога да чакам да убия няколко скитника.
Такано така и не отклони погледа си от неговия свещеник. През последните няколко седмици беше видял колко срамежлив и нежен беше неговият Ритсу. Винаги помагаше на останалите.
Ревност се разгоря в гърдите на Такано; искаше да бъде номер едно приоритет за Ритсу. Само той.
- Такано... Не ми харесва този поглед в очите ти – Йокозава каза, гледайки как очите на Такано станаха червени със силна емоция.
Такано се усмихна самодоволно.
- Просто го искам.
- Е, не можеш. Забранено е да пиеш от хора.
- Не това имах предвид – Такано каза меко. Очите му поглъщаха дребния мъж. Искаше да докосва, да изследва, да вкусва. Зъбите му вече го боляха.
Йокозава се намръщи.
- Нито за секс. Ние сме десет пъти по-силни от хората. Ще смачкаш горкия мъж с неестествената си сила.
- Погрижих се за това – каза разсеяно.
Йокозава се намръщи със съмнение.
- Нямаш намерение да...
Такано не слушаше. Погледът му беше захласнат по него. Ритус се поклони и седна. Не можеше да го вижда повече.
- Хей, Такано!
Такано най-накрая погледна към Йокозава за пръв път и се намръщи.
- Защо си се облякъл така? - Йокозава беше облечен в черен смиконг.
Йокозава завъртя очи.
- Партито започна и всички чакат да се появиш, глупако!
Отегчен, Такано погледна настрани.
- Няма да ходя.
- Знаех, че ще кажеш това. Чиаки, Юкина! Вземете го!
Двама мъже изскочиха внезапно, въпреки че Такано вече знаеше, че са там, и хванаха Такано за ръцете, отмъкнаха го от дървото.
Такано знаеше, че това парти беше важно, ето защо им позволи да го отмъкнат. Наистина нямаше избор.
С последен поглед към Ритсу им позволи да го отмъкнат.
- Ритсу
Нощта беше паднала и Ритсу беше последният в църквата.
Обичаше нощи като тази. Луната грееше ярко през прозореца и красиви бебешко сини пухкави облаци я заобикаляха. Въздухът беше свеж с приближаващ дъжд.
В такива моменти Ритсу можеше лесно да се отпусне и да се наслаждава на живота си.
Бавно Ритсу изгаси свещ след свещ, заобикалящи църквата. Животът беше добър за него. Обичаше как всеки ден можеше да става свидетел на чудо след чудо с тези, които имаха разбити сърца или разбити мечти. Надяваше се, че неговото сърце можеше да бъде толкова лесно излекувано, колкото техните.
Преди почти петнайсет години семейството му беше убито в автомобилна катастрофа. Той беше единственият оцелял. Като момче, често търсеше утеха чрез църквата върху хълма. Скоро се влюби в нея и идваше тук всеки ден. Семейството в църквата видя това и го осинови. Той наистина обичаше новото си семейство, но болката и самотата все още бяха там.
Ритсу въздъхна. Всеки ден се повтаряше. Чудеше се какъв беше животът извън църквата. Наистина не обичаше да излиза; там нямаше нищо за него.
Но, ако...?
Входната врата изведнъж се отвори и поток от вятър изгаси останалите свещи. Тъмнина се спусна над него, луната беше единствената светлина, която помагаше на Ритсу да се ориентира в тъмнината.
Очите на Ритсу се разшириха, когато видя препъваща се към него жена.
- По... помогни ми...
Ритсу изтича до нея. Беше шокиран да види кръв по цялата жена.
- Спокойно, държа те - Ритсу се опита да успокои. Трябваше да я вкара в една от стаите, за да може да се обади на полицията.
- Махни... махни се от мен! - Жената започна да ридае.
- Моля ви, госпожо. Трябва да ви прегледат.
- Не! Не ме докосвай! Аз съм чудовище! - Ритсу се опита да я успокои, но тя го избутваше. Жената имаше черно подгизнало палто и руса коса. Погледна към Ритсу и той се стресна, когато видя, че кървавочервените й очи блестяха.
Как...?
Жената го нападна.
След това Ритсу не можеше да възприеме нищо. Почувства как главата му става по-лека с всяка секунда. Не можеше да движи тялото си. Вратът му гореше.
Какво става...?
Ритсу чу рев. После шумно изщракване.
Усети как беше повдигнат за врата, но не можеше да види лицето на човека. Зрението му беше замъглено.
- Не се притеснявай. Ще се погрижа за теб.
Нещо сладко беше изсипано в гърлото му.
Какво беше това?
Скоро тялото му започна да гори, сякаш беше хвърлен в пламъци. Ритсу изкрещя.
Кожата му със сигурност се топеше сега. В Ада ли беше?
Защо? Какво беше направил?
Сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Какво ставаше?
Скоро беше погълнат от нищото с благодарност.