Юкина въздъхна, когато отвори чантата си, за да извади скицника, който току-що беше купил заедно с моливите за рисуване. Бяха минали седмици откакто нарисува нещо за последно; при всичките проблеми, които му бяха отнели от времето, беше трудно да има такова за себе си.
Слънцето още не беше изгряло. Той беше навън, забавлявайки се колкото можеше, докато не трябваше да се върне към планини от писмена работа.
Влезе в любимото си кафене. Беше малко магазинче в центъра на града. Не беше много популярно, но той го обичаше със слабите си светлини и чудесна гледка към градския живот и небе. Това място беше наистина уютно и го успокяваше. Радваше се, че никой не знаеше за него, защото беше сигурен, че ще е популярно.
Поздрави жената, която винаги се грижеше за касата по това време и видя Киса, който стоеше до любимия му прозорец. Разлистваше листове хартия намръщено.
- И това, ако не е Киса. - Киса подскочи при гласа на Юкина. Юкина се радваше да види Киса отново толкова рано сутринта в любимото си кафене. Почти можеше да повярва, че е съдба или нещо подобно. - Не бих очаквал да знаеш за това супер неизвестно място.
- А, Юкина, радвам се да те видя отново. - Киса се изправи, за да го поздрави.
- Имаш ли нещо против да седна?
Киса се изчерви.
- О, да, сядай.
Юкина седна и си сложи скицника и милива на масата. При него дойде сервитьорка, за да провери дали му трябва нещо. Поклати глава и я отпрати.
- Та, Киса, какво правиш тук толкова рано сутринта? Няма и шест. - Юкина наклони глава и осъзна, че Киса все още носи същите дрехи от миналата вечер.
- О, току-що излязох от събранието и реших да си почина тук за малко преди да се върна на работа.
Очите на Юкина се разшириха.
- Чакай, още не си си бил вкъщи?
Киса поклати глава.
- Събранието малко се... разгорещи. Така че накрая останахме по-дълго от обикновено. - Киса изглеждаше раздразнен. Наистина изгледаше изтощен и имаше торбички под очите.
- Значи си бил буден цяло денонощие?
- Всъщност две денонощия. - Киса сви рамене.
- Уоу! Ти си впечатляващ, Киса!
Киса се изчерви на комплимента.
- Това не е нищо, други остават по-дълго.
- И все пак, знам как е да не спиш цяло денонощие, така че две? Невероятен си. - Киса беше напрегнат и гледаше настрани от него, изглеждайки засрамен. Юкина вярваше, че не беше свикнал да му отправят комплименти. - Та, Киса, чух, че си редактор.
- Да, за шоуджо манга.
- Шоуджо манга? Мислех, че е литература.
- Да, всички мислят така. - Киса отпи малко засрамен.
- Това е толкова невероятно! Обичам шоуджо манга.
Очите на Киса се разшириха.
- Наистина?
Юкина кимна.
- Най-вече обичам повърхностните, блестящи любовни такива, но никога не бих помислил, че се редактират от мъже.
Киса се усмихна.
- Знам, че много хора мислят така.
- Хмм... - Отпуснат, Юкина наблюдаваше жертвата си. Харесваше му как Киса се изчервяваше красиво, сякаш беше нарисувано на бузите му с опитни ръце. Лицето му беше гладко и сладко. Имаше очи, които бяха мъдри за младостта му.
Искам да знам всичко за него.
- Ако мога да попитам, възможно ли е ти да си редакторът на Натсу Кихара и Йоко Мизушима?
Очите на Киса се разшириха.
- Аз съм. Как позна?
- Какво?! Наистина! Това е невероятно! - В този момент Юкина разбра, че е влюбен. Това, че Киса беше редактор на двамата му любими автори и това, че го срещна отново в любимото си кафене, беше знак отгоре.
Ще бъде мой. Юкина се ухили.
- Само предчувствие.
Киса се изчерви и погледн надолу. Киса забелязаха скицника до Юкина.
- Ти си художник? - попита Киса.
Юкина се усмихна и кимна. Той всъщност беше световноизвестен художник.
- Рисувам отвреме-навреме, когато нямам какво друго да правя. - Искаше да привлече Киса, реши той. Отвори скицника и започна да рисува контурите му. - Та, Киса. Невероятно е колко далеч си стигнал толкова млад, имам предвид, помислих, че сме на една и съща възраст. - Юкина излъга. Киса изглеждаше да е на края на тийнейджърските си години или ранните двайсет. - Мисля, че е наистина впечатляващо, че си направил такива неща.
- Ъ...
- Мога ли да те попитам на колко си? О, ъ, аз съм на двайсет и една. - Спря да старее на тази възраст, така че избра истината, смесена с лъжа.
- ...трийсет...
- А? - Юкина го погледна с изумено изражение.
Киса погледна нстрани.
- На трийсет години съм. - Юкина просто се взря в Киса сякаш не можеше да повярва на ушите си. Киса въздъхна и си извади личната карта.
- Ха?! Какво?! Няма начин! Наистина? Чакай, няма ли лимит за това колко по-млад можеш да изглеждаш?! Да не би тайно да си вампир?!
- А? Изобщо опитваш ли се да звучиш смислено?
Юкина се облегна назад в стола си.
- У-уоу. Нямах си и на представа, че си толкова по-стар... - Върна му личната карта. - Но нали знаеш, че да си сладък или да изглеждаш по-млад, е дар, с който се раждаш.
Юкина се изкиска на обърканото изражение на лицето на Киса. Върна се към рисуването си.
- Почакай... Защо ме рисуваш? - Юкина го погледна и видя сладкото изчервяването по лицето му.
- Защото те намирам за красив – каза Юкина меко.
Киса се изпъна.
Юкина продължи да рисува.
- Последната глава беше наистина страхотна. Накара ме да се задавя. Наистина уважавам някого, който може да направи книга да те докосне така.
- Ами, не аз ги правя такива обаче.
- Но винаги книгите, които ти редактираш, ме карат да се разплача. Разбира се, знам, че авторът създава невероятната история, но мисля, че и твоята работа трябва да се вземе под внимание.
Думите му бяха последвани от мълчание. Почти беше свършил, когато чу капките дъжд срещу прозореца.
- О, вали. Киса-сан, имаш ли чадър? - Киса не отговори. - Киса-сан? Какво има? Лицето ти е червено. - Юкина забеляза.
- А? Какво? - Киса го погледна и Юкина беше запленен от нескритото желание в очите му, алено червеното украсяваше бузите му. Толкова е красив.
Мой.
Юкина не можеше да се спре. Стана и, използвайки скицника си, скри себе си и Киса от света, и го целуна.
Такова ли е чувството? Да обичаш някого?
Юкина се облегна назад и видя шокираното лице на Киса.
- Киса-сан... - каза Юкина меко, карайки Киса да подскочи.
Киса се изправи внезапно.
- Ъ, извинявай! Трябва да вървя!
- Почакай! Киса-сан! - Телефонът му започна да звъни. Юкина изруга и видя, че беше Юкозава. - Ало? - Юкина изръмжа, събирайки си нещата, за да изтича след Киса.
- КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ОСТАВИ ОНОДЕРА?
Юкина изпъшка.
- Такано
Йокозава въздъхна, като затвори на Юкина.
Такано все още се смееше на двете врати, които бяха извадени от пантите си.
- Това не е смешно, Такано - поучаваше Йокозава. Такано се изкиска.
- Успокой се, знаеш, че не би избягал, Йокозава.
- Но все пак... - Такано го подмина и отиде на третия етаж, където Юнодера беше държан.
- Можеш да вървиш сега, Йокозава, искам да остана за малко насаме с него. Скоро ще говрим за случилото се с всички.
Йокозава изръмжа.
- Не се напрягай излишно, все още си ранен.
Такано кимна разсеяно, като влезе в стаята и видя Ритсу да седи на пода до леглото, като главата му беше подпряна отстрани на леглото. Беше като нокаутиран.
Развеселен, Такано отиде до него и падна на колене, за да го погали по косата, очите му поглъщаха всяка черта по лицето му.
Най-накрая Ритсу беше негов.
От деня, в който срещна свещеника си, той беше вманиачен, нуждаеше се да знае всичко за него. Дните минаваха, като той малко по малко не можеше да понесе и ден без него.
Пръстите му погалиха от меката му буза до устните му. Най-накрая беше толкова близо до него. Отново го докосваше, както Такано беше жадувал с дни. Такано се наведе напред, за да улови тези устни с езика си, усещайки формата и вкуса им.
Искам да знам всичко. Има толкова много... от къде да започна?
Ритсу изстена в съня си, устата му се разтвори малко само за Такано. Той бутна езика си между извивките, за да си играе с този на Ритсу.
Ритсу премига с очи заради странно усещане. Какво...?
Очите на Ритсу се разшириха и видя, че Такано го целува. Бутна раменете на Такано, но той не се помести. Такано лесно хвана ръцете му и ги притисна над главата на Ритсу и на леглото, като задълбочи целувката. Скоро Ритсу стенеше и се извиваше за още, не можейки на спре изблика на желание, минаващ през вените му. Звукът от сърцето на Такано отново го съблазни в подчинение.
Такано лесно даде на Ритсу всичко от себе си. Разкъса блузата на Ритсу наполовина с ноктите си и започна да смуче от врата до гърдите му с шумни смучещи звукове.
Главата на Ритсу падна на леглото, докато Такано смучеше зърната му. Такано все още държеше ръцете му с една от свободните си ръце, като другата се плъзна по корема му. Ритсу изстена.
- Липсвах ли ти? - прошепна Такано в ухото му преди да го оближе, карайки Ритсу да потрепери.
Ритсу всъщност беше уплашен от всичките емоции, които чувстваше. Те бомбардираха сетивата му дотолкова, че не можеше да мисли както трябва. Собственият му сърдечен ритъм бучеше в ушите му, заглушавайки всичко с изключение на това и сърдечния ритъм на Такано.
Такано хвана тила му, за да се взре в очите на Ритсу. Дъхът на Ритсу спря, когато видя толкова много непознати емоции, предизвика сълзи в собствените му очи.
Ритсу премигна. Какво беше това?
Такано целуна челото на Ритсу.
- Защо правиш това? - Ритсу започна да се бори да излезе от хватката на мъжа.
Такано просто го наблюдаваше. Ритсу се изчерви и бързо погледна настрани, почувства се като буболечка, изследвана под микроскоп.
Такано се усмихна самодоволно.
- Мислех, че свещениците са мили и любящи.
Ритсу присви очи.
- Не и когато свещеникът е отвлечен и дьържан като заложник от животно като теб. И аз всъщност не съм свещеник; по-скоро съм помощник.
Такано повдигна вежди.
- Е, това не го знаех.
Ритсу бутна ръцете му, надявайки се да бъде освободен от здравата му хватка. Такано дори не забеляза.
Такано се наведе напред сякаш искаше да го целуне отново. Широко отворени очи погледнаха настрани, избягвайки го. Такано изръмжа.
- Погледни ме – поиска Такано.
Ритсу поклати глава.
- Не.
Такано го повдигна и го сложи в скута си. Сега Ритсу го беше възседнал, като Такано притисна ръцете на Ритсу зад него. Ритсу се изчерви на еротичната позиция, в която беше.
Такано се наведе напред, за да целуне променливо биещото сърце на Ритсу. Ритсу затвори плътно очите си, чакайки го да направи още нещо. Измина известно време, като Ритсу колебливо отвори очи отново, за да види как Такано го гледа с интерес.
Такано се усмихна.
- Защо? Защо мен? - Болезненият вик на Ритсу накара Такано да се намръщи. Никога не е искал Ритсу да е нещастен.
- Искам те – каза просто.
Ритсу се изчерви на желанието, което ясно се виждаше в очите му. Бавно топеше защитите му. Ритсу нарани зъбите си, докато со бореше по-силно. Нямаше начин да загуби от този вампир. Сега животът му беше свършил заради него.
Такано въздъхна и се изправи, с Ритсу на ръце.
- Пусни ме!
Такано се усмихна самодоволно.
- Никога. Вкарай си това в главата веднага. Никога няма да ме напуснеш. Ще те накарам да кажеш „обичам те".
Страх и вълнение преминаха през тялото му, когато Такано го хвърли на леглото. Ритсу пролази до лицевата дъска на леглото.
- Не! Никога няма да го направя! - Ритсу грабна разкъсаната си блуза, за да си покрие гърдите.
- Спри да се притесняваш, няма да направя нищо. Все още, - ухили се той.
Ритсу се намуси.
- Пусни ме!
- Ти си като дива котка с извадени нокти и готова да драска – отбеляза Такано.
- Нямаш си на представа колко много искам да ти скоча с „ноктите" ми – подигра се Ритсу смело.
Такано се засмя.
- Давай, с удоволствие бих усетил тези нокти на гърба си, докато те взимам силно. - Ритсу зяпна. Такано се изкиска, като отиде до гардероба. Протегна ръце, за да си свали блузата. Ритсу си пое рязко въздух, когато видя превръзките около кръста му.
- Какво се случи?! - Ритсу несъзнателно изтича до него, паниката замъгли преценката му.
Клепачите на Такано се затвориха, когато усети меките ръце на Ритсу по себе си. Ритсу забеляза и бързо се отдръпна, избягвайки очен контакт. Такано не беше съгласен. Бързо хвана ръцете му и ги сложи на стомаха си.
- Не спирай да ме докосваш – изпъшка Такано.
Ритсу се изчерви и се опита да се отдръпне. Такано въздъхна и го придърпа в прегръдка.
- Трябва ли да се наранявам всеки ден, за да те накарам да ме докосваш? - промърмори Такано.
Ритсу се напрегна.
- Не! Изобщо не се наранявай. - Такано скри усмивката си в косата на Ритсу. - З... Защо си ранен? - Такано се изкиска, когато видя изчервяването по сладките бузи на Ритсу. Целуна ги.
- Спри това! Аз съм мъж, нали си осведомен!
- Болезнено осведомен... - изпъшка Такано. Искаше този мъж сега. - Отидох да убия вампирите, които промениха жената, която те нападна – отговори Такано спокойно, сякаш беше нещо всекидневно.
Имаше страх и загриженост в очите на свещеника, които стоплиха сърцето на Такано. Такано го хвана по-здраво, не искаше този момент да свършва. Сърцето му беше топло за първи път от векове. Как може някога да се откаже от щастието си?
- Не трябва да се притесняваш за мен, раните ми вече зарастват.
Ритсу остана тих, тревогата все още се четеше в очите му.
Мой...
С една ръка се протегна за две блузи, една за него и една за Ритсу. Все още не искаше да пуска Ритсу.
- Обзалагам се, че вече си се запознал с останалите, но все пак. - Дръпна Ритсу до вратата. Ритсу се напрегна сякаш беше готов да избяга. Такано спря и се наведе, за да прошепне в ухото му.
- Бягай, предизвиквам те.
- К... Какво?
- Избягай от мен и ти обещавам да те възнаградя. - Объркан, Ритсу обърна глава към гласа и беше пленен от погледа в очите му. Такано се усмихна самодоволно. - Разбираш ли, обичам преследването и нека просто кажем, че накрая ще бъдеш завързан на това легло, докато те чукам.
Такано се наведе напред, за да оближе устните на Ритсу, карайки Ритсу да подскочи.
- Предизвиквам те да бягаш. - Дрезгавият глас на Такано почти накара краката му да се подчинят на командата и да получи „възнаграждението" си.
Ритсу се намуси; нямаше да падне в този капан.
Такано се усмихна, когато планът му проработи.