Етажът под тях беше столова, където през прозорците можеха да се видят палмови дървета и няколко бели облаци в синьото небе. Трапезарията беше огромна, имаше бар в далечния ъгъл, мястото крещеше за пари с всичкото изкуство и скъпи мебели.
Такано сложи Рутси да седне на един стол, докато около него вампири слагаха покрити чинии на масата пред него. Такано се наведе и го целуна по бузата, спечелвайки си красиво розово изчервяване по бузите на Ритсу. Обичаше да вижда реакциите на малкия си свещеник, особено когато бяха сами и никой не можеше да ги види. Най-малкото, не можеше да спре да го докосва, беше пристрастен към гладката му кожа и големи зелени очи.
- Трябва да си гладен, нали? - попита Такано, като галеше косата на Ритсу.
Ритсу премигна.
- Все още мога да ям храна?
Такано кимна с усмивка. Дръпна един стол до него и седна до Ритсу, неспособен да бъде отделен от него. Ритсу можеше да се закълне, че бузите му не бяха изстинали, откакто Такано се беше върнал.
Такано се протегна, за да отвори таблите, разкривайки различни видове ориз, месо и зеленчуци. Устата на Ритсу се напълни със слюнка, никога през живота си не беше помирисвал нещо толкова хубаво.
- Започвай да ядеш. - Такано подпря глава на ръката си, наблюдавайки как свещеника му гледа храната с галдно желание.
- Ъм, ти няма ли да ядеш?
Такано поклати глава.
- Не съм толкова гладен. - Бавно, Ритсу ядеше вкусната храна, стенейки на това колко хубава беше, карайки палава усмивчица да изникне на устните на Такано. - Какво обичаш да правиш, когато не си в църквата?
Ритсу го погледна любопитно и все пак отговори:
- Да чета книги най-вече.
- Обичаш да четеш? - попита Такано, изненадан. Ритсу кимна. - Коя ти е любимата книга?
- Ъ, ами, сегашната е от Усами.
Веждите на Такано се повдигнаха.
- Наистина? И аз чета неговите...
Ритсу подскочи от вълнение.
- Чудесни са, нали?
Такано се ухили, гледайки с удоволствие светлите очи и сладките усмивки на Ритсу; вероятно беше първата, насочена към него.
- Да, чел ли си последната, която току-що беше публикувана?
Ритсу поклати глава разочаровано, сега свивайки се в стола си.
- Имам я, ако искаш да я прочетеш.
- Наистина? - Такано се усмихна. Беше невероятно щастлив, знаейки, че той е поставил тази усмивка на лицето му. Искаше да даде всичко, което Ритсу поискаше. Такано беше решен да се увери, че Ритсу няма да иска нищо друго освен него.
- Лорд Такано-сан. - Обърна се към гласа на жената, докато тя се покланяше. - Г-н Йокозава иска да говори с вас; каза, че е спешно.
Такано кимна и я освободи. Обърна се към Ритсу.
- Ще се върна, така че не си тръгвай, ще отнеме само секунда.
Ритсу кимна и продължи да яде, сякаш изобщо не го интересуваше.
Такано се възползва от възможността да дръпне главата на Ритсу назад и да го целуне. Ритсу се изчерви. Такано се ухили.
- Предупреждавам те сега, ще има много от тези и повече.
Ритсу се намуси.
- Мога да го предвидя.
Такано се засмя. С една последна целувка по бузата, Такано си тръгна.
- Ритсу
Веднага щом Такано излезе от стаята, Ритсу изскочи от трапезарията и мина през разни стаи. Къде беше? Не обърна особено внимание, когато Такано го качи тук горе и сега съжаляваше за това. Имаше хиляди врати, които водеха към още врати. Понякога трябваше да се крие от други и да се преструва, че няма нищо нередно, докато вампири го гледаха любопитно.
Трябваше да се махне от острова и да се върне при семейството си, за да може поне да им обясни какво му се беше случило и че беше жив.
Сълзи заплашваха да се стекат; можеше да си представи притесненията им за него или по-лошо, скръбта им, като мислеха, че е мъртъв. Бяха направили толкова много за него. Дадоха му възможността да прави каквото си иска в света, подкрепяха го и го окуражаваха да следва мечтата си.
Искаше да бъде редактор на литература. Вече беше изпратил няколко молби на Издаване. Мечтата му беше да може да редактира книга, която да стане бестселър.
Но сега не можеше да направи дори и това.
Новото му семейство винаги го е обичало и го научи на толкова много. Мислеше, че животът му е свършил, докато те не се появиха и го спасиха от собствения му гняв и скръб.
Ритсу въздъхна. Толкова много му липсваха.
Ритсу изпъшка, когато отвори друга врата и видя коридор, пълен с врати.
Колко голямо беше това място?!
Реши да върви надолу по коридора, когато най-накрая откри асансьор. Качи се и натисна копчето за първия етаж. Въздъхна облекчено. Веднъж щом бъде отвън, ще провери всеки милиметър на мястото, молеше се да има лодка, която да го върне вкъщи.
Чу се звънене, когато вратите на асансьора се отвориха и той отново беше в лобито. Излезе спокойно, махайки на рецепциониста. Мъжът само поклати глава и се върна към документите пред себе си.
Веднага щом беше навън, започна да тича към пристанището.
Измина час, когато Ритсу се беше навел напред, борейки се за въздух. Нямаше лодки. Приведе се на пясъка, взирайки се във водата. Надеждата бързо избледняваше, като в сърцето си знаеше, че е затворен тук.
Защо това трябваше да му се случва? Защо на него?
- Онодера! Отново се срещаме. - Ритсу рязко погледна нагоре и видя Юкина, който вървеше бавно по плажа към него. - Искаш ли да дойдеш с мен? Тъкмо отивах към онези столове.
Ритсу погледна накъдето сочеше. Бяха пътеките от носещото се дърво. Можеше да види много различни цветове на възглавници, красящи земята, и чадър, който ги криеше от слънцето. Въздъхвайки примирено, Ритсу кимна.
- Защо си толкова мрачен? - Юкина подаде ръка на Ритсу, за да се изправи.
- Не можах да намеря никакви лодки.
Юкина се изкиска.
- Казах ти, нали? Такано се увери, че всяка лодка ще бъде взета за седмица.
- Надявах се, че ще има някоя някъде...
Юкина се ухили. И двамата стъпиха на дока и на носещото се дърво. Ритсу седна, като Юкина направи същото. Дървото се люлееше от движението на водата, беше изненадващо успокоително.
- Та, какво мислиш за това място? - попита Юкина, като легна с ръце под главата си.
- А?
- Хотелът, островът, какво мислиш?
Ритсу се огледа. Най-малкото, не беше обърнал вниманието на мястото. Толкова искаше да се махне от острова и да се върне вкъщи, че не беше разгледал.
Видя красотата на мястото с нови очи. Беше като имение по средата на прохладна палмова гора. Изведнъж чу песента на птици и богатият мирис на свеж въздух, който не можеше да се открие никъде в Токио, охлади дробовете му. Имаше чувството, че само преди няколко секунди е бил в пещера.
- Красиво е.
Юкина се усмихна.
- Това място беше създадено, за да може Такано да избяга от всичкото струпало се напрежение.
- Напрежение?
Юкина кимна.
- Трябва да се разправя с много неща. Той е следващият глава на клана си, а също така ръководи и човешки бизнес. Светът на практика е на неговите рамене. - Ритсу си замълча. - Затова бях изненадан да видя Такано да се смее и усмихва, винаги е бил толквова сериозен, толкова вглъбен. - Обърна се към Онодера. - Ето защо исках да ти благодаря за това, че донесе радост в самотния му живот.
Ритсу погледна надолу, малко засрамен. Какво трябваше да прави с това? Радваше, че е донесъл радост в живота на Такано, но все още не можеше да остане тук.
Юкина се усмихна на колебанието на Ритсу.
- Знам, че няма да повярваш на това, но той наистина те обича. - Ритсу се напрегна. - Посещаваше те от деня, в който го открихме в гората до църквата.
- К-какво?!
Юкина се изправи и се напрегна заради нещо зад Ритсу. Намръщвайки се, Ритсу погледна на пътеката и видя огромен черен вълк да върви спокойно към тях. Очите на Ритсу се разшириха, беше по-голям от Юкина!
Ритсу подскочи уплашено.
- Не се притеснявай, това е вълкът на Такано. - Юкина го успокои. И все пак не се получи, тъй като Юкина гледаше вълка неспокойно сякаш беше на път да хукне.
- Има вълк?! - изписка.
Юкина гледаше всяка стъпка на вълка.
- Уверявам те, че няма да ти направи нищо, но този вълк не харесва други, нито дори Йокозава.
- А?! Тогава защо мислиш, че... - Ритсу подскочи, когато усети езикът да вълка да го близва по ръката. - Ъмм. - Не знаейки какво друго да направи, Ритсу бавно положи ръката си върху главата на вълка. Вълкът стоеше неподвижно, сякаш убеждавайки Ритсу, че няма да му направи нищо. Ритсу се засмя нервно.
Вълкът насочи вниманието си към Юкина и изръмжа.
- Ясно!
Ритсу си пое рязко въздух, когато Юкина скочи във водата и започна да върви към брега, оставяйки го да се защитава сам.
- Юкина! Не ме оставяй сам! - Сърцето му биеше бързо, твърде бързо! Не можеше да чуе нищо друго. Заради паниката дъхът му излизаше бързо навън и навътре.
- Не се тревожи, Онодера! Вълкът може да усети, че си Партньорът на Такано, така че ще те остави на мира! - Юкина избяга обратно в хотела.
Невярващ, Ритсу отново насочи вниманието си към големия вълк. Стоеше напълно неподвижно, надявайки се, че като го прави, вълкът ще изгуби интерес и ще го остави.
Подскочи, когато вълкът го захапа за ръкава и го дръпна надолу сякаш му казваше да седне.
Ритсу бързо се подчини и беше запленен, когато очите му бяха на едно ниво с тези на вълка. Сякаш червено-кафявите му очи се въртяха. Ритсу премигна. Какво невероятно животно.
Вълкът легна на възглавниците и положи глава в скута на Ритсу. Беше тежък! Това беше най-странното преживяване, което се беше случвало на Ритсу. Красив черен вълк си почиваше в скута му.
Вълкът го погледна сякаш чакаше нещо. Ритсу се поколеба, после се протегна, за да го погали. Вълкът издаде дрезгаво мъркане.
Какво щеше да прави сега?
- Чиаки
- Махни се от мен! - изкрещя Чиаки, когато мъжът с червени очи лесно го притисна на земята. Разяждаше го страх. Какво щеше да прави? Щеше да умре тази вечер.
Някой да ми помогне! Моля ви, помогнете ми!
Мъжът погледна надолу и го ухапа.
После беше погълнат от болка. Изкрещя. Чиаки удари мъжа, риташе, драскаше. Нищо не проработи, сякаш беше направен от стомана.
Болката скоро скова тялото му и смразяващ сън, различен от всичко друго, което беше изпитвал някога, се промъкна. Това сънят на Смъртта ли беше?
Беше погълнат от пламъци точно както и светът около него. Любимият му добре ли беше? Беше ли излязъл преди тези чудовища да дойдат в селото?
Трябваше да знае. Не можеше да умре тук и да го остави сам.
Чиаки изрева, като избута мъжа от себе си с всичка сила. Мъжът излета няколко метра, изумен, че Чиаки можеше да направи подобно нещо. Чиаки се изправи на треперещи крака.
- Интересно, ти всъщност си прав, а току-що премина през трансформацията. Повечето новородени не са активни до следващия ден, ти ще бъдеш обещаващ... - Чиаки го погледна гневно. Тялото му трепереше, не можеше да вижда хубаво. Писъци отекваха в ушите му.
Сърцето му ли биеше толкова шумно? Чиаки закри ушите си сякаш се надяваше да спре звуците. Нищо не проработи.
Трябваше да намери любимия си.
Мъжът се ухили злобно.
- Сега той е мой...
Придружаващи тези думи бяха писъците на любимия му.
Чиаки отвори рязко очи и бързо седна в леглото. Това не се беше случило! Любимият му дори не се беше върнал от работа, когато стана.
И все пак...
Това писъкът на Хатори ли беше? Звучеше повече като него, отколкото любимия му. Чиаки поклати глава; треперещите му ръце отхвърлиха покривките от него.
Просто сън. Само сън...
Чиаки стана от леглото и се насочи към всекидневната.
- Ю? Хатори? - Стаята беше празна. Не казаха ли, че ге го гледат на смени?
Чиаки издиша облекчено. Сега можеше да се върне на острова. Тези двамата решиха да го гледат на смени, тъй като знаеха, че той няма да ги послуша да стои вътре.
Което беше вярно.
Чиаки се насочи към прозореца, за да види дали е паднал здрач. След като яде, беше толкова изморен, че реши да отиде да поспи, тъй като нямаше да пие в скоро време, сънят му помагаше малко, но се нуждаеше от кръвта скоро.
Беше на път да се обърне, когато чу вик отвън. Чиаки замръзна; беше абсолютно същият като този в сънищата му. С препускащо сърце, погледна през прозореца.
- Какво? - Погледна към тротоара и замръзна при видяното.
Хатори беше притиснат в стената, като Скитник го хранеше с кръвта си.
Думите от съня се върнаха веднага.
- Сега той е мой...
Чиаки се премести при тях с рев.