Йокозава въздъхна.
- Просто отиди да говориш вече с него, Такано. Само се мусиш. – Такано го погледна гневно. Точно сега не му трябваше лекция и както и да е, как можеше да отиде при Ритсу, когато вероятно все още му беше ядосан?
- Млъквай и ме остави на мира – изръмжа Такано.
- Хей, само се опитвам да помогна. Не мога да позволя да си разсеян преди да отидеш на мисия само защото си се скарал с Онодера.
- Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Сега ме остави. На. Мира.
Йокозава се отказа.
- Добре, бъди си сам в стаята и депресиран. – Йокозава отиде надолу по коридора, мърморейки за глупав, влюбен идиот.
Такано чакаше пред стаята си Йокозава да си тръгне. Не искаше Йокозава да види бъркотията, която бяха направили с Ритсу тази сутрин и миризмата на секс, която все още се усещаше във въздуха.
Беше само тяхна.
Такано въздъхна, подтиснат. Мразеше последното си име от устните на Ритсу. Издигаше стена между тях. Знаеше, че нарани чувствата на Ритсу, когато му извика по-рано, знаеше, че имаше сълзи в очите му и го убиваше, че той беше причината.
Такано влезе в дневната. Все още имаше часове до падането на нощта, така че какво щеше да прави? Искаше да прекара днешния ден с Ритсу, да му покаже любимите си места на острова и може би отново да правят любов. Такано разгледа стаята, разкъсани дрехи бяха разпръснати навсякъде, когато се опитаха да се облекат само го късаха наново. Някои мебели не си бяха по местата, някои бяха преобърнати.
Отиде към прозореца, подпирайки глава на стъклото, за да погледне острова си. Трябваше да се разправи със Сборището рано или късно. Все още съществуваше проблемът, че всички искаха скоро да си намери женска. Беше лидерът и се нуждаеше от син, който да поеме следващото поколение, както беше по традиция. Такано въздъхна. Сякаш щеше да им позволи да управляват живота му, той искаше Ритсу и само Ритсу.
Такано видя Ритсу, който стоеше на възглавниците, гледайки морето.
Такано се облегна на прозореца и гледаше Ритсу да седи там, отвреме-навреме бършейки очи.
Гърдите му се стегнаха.
Боже мой, мразя да го гледам да плаче.
Такано изръмжа, когато видя Юкина да върви към него. Юкина прекарваше твърде много време с Ритсу; не знаеше ли, че Ритсу е негов? Нима искаше да умре?
Такано се усмихна самодоволно, когато в ума му се зароди идея. Имаше само един начин да се погрижи за него.
- Ритсу
- Онодера! Защо избяга изведнъж? – Ритсу се обърна и видя Юкина да върви към него.
- Хей, Юкина. – Ритсу отново се обърна към океана. Не искаше компанията на Юкина точно сега, искаше да бъде сам, за да се цупи. Но не каза нищо, не му харесваше да бъде груб.
Юкина седна до Ритсу на възглавниците. Останаха тихи за момент, чувайки лекото разбиването на вълните в пясъка и танцуването на чайки около тях.
- Знаеш, че наистина нямаме избор.
Ритсу остана тих. Не искаше да говори за това. Ами семействата им? Защо да не им дадат втори шанс? Не беше честно. Сълзи се събраха за тях. Знаеше колко е трудно да изгубиш семейството си внезапно, не искаше други да изпитат това, ако имаше възможност да направи нещо за тях.
- Последният път, когато бяхме мекушави с новородени, много от нашите хора умряха.
Изненадан, Ритсу се обърна към Юкина.
- Какво?
- Случи се след като превърнаха Чиаки. Пуснахме един новороден и той отиде и се разкри на селяните. По този начин хората разбраха за първи път за нас. След това ни преследваха, търсейки в гробове, което беше налудничаво, тъй като ние не правим това, някои случайно убиха хора, за които смятаха, че са вампири. Някои бяха.
Юкина погледна Ритсу с тъга в очите.
- Има милиони хора; ние едва оцеляваме с по-малко от стотина. Не искам да съм жесток, Онодера, но Такано трябва да осигури безопасност за хората си. Няма избор. Моля те, разбери.
Ритсу знаеше, че животът просто не беше честен, но също така искаше да спаси тези, които нямаха нищо общо. Разбираше казаното от Юкина. Такано трябваше да играе голяма роля, той беше защитникът на хората си, нямаше друг избор освен да направи правилното за тях
- Разбирам... Съжалявам. – Юкина се усмихна.
- Разбирам, че не е честно, но ти не би ли направил всичко възможно, за да защитиш любимите си хора?
- А?
- Знаеш, че Такано мислеше най-вече за теб, нали?
- За мен?
Юкина кимна.
- Ти си ценен за него и той не иска да те загуби.
Ритсу погледна настрани. Но защо? Какво беше толкова специално в него, че беше избрал да го запази жив? Той беше само разбит мъж...
- И, както и да е, дори и ако оставим новородените живи, те не биха могли да се върнат вкъщи, докато не контролират жаждата си. Отне на Чиаки почти сто години, за да контролира своята. Ти вече премина през това, знаеш какво е чувството напълно да загубиш контрол.
Ритсу въздъхна победено. Той беше прав. Те пак нямаше да могат да видят семействата си, докато не контролираха жаждата си. Почти сто години? Това означаваше ли, че и той няма да може да види семейството си? Депресията го удари силно.
Ритсу чу дълбоко ръмжене, което уплаши и него, и Юкина; подскочиха и видяха вълка на пътеката, готов да им скочи.
Юкина изруга и бавно се отдръпна.
Ритсу беше замръзнал на мястото си, докато вълкът правеше крачка след крачка към тях. Вълкът изглеждаше толкова плашещ в този момент, че Ритсу стоеше замръзнал в шок. Юкина вървеше назад, докато не стигна ръба на дървото.
Вълкът пренебрегна Ритсу и отиде след Юкина. Изръмжа шумно, карайки Юкина да изскимти и да падне по гръб във водата. Кашляйки, той излезе на повърхността.
- Сериозно?
Вълкът се озъби предупредително.
- Разбирам! Боже, чао, Онодера. – Юкина му махна преди да изплува настрани и на брега.
Вълкът се отпусна леко и се обърна към замръзналия Ритсу. Вълкът наклони глава сякаш беше направил нещо лошо.
- Ъ... – Ритсу премигна срещу вълка, изведнъж вълкът изглеждаше също толкова депресиран, колкото се чувстваше и той. Вълкът изскимтя сякаш го болеше. – Какво има? – Ритсу отиде до него и коленичи, за да му погали главата. Вълкът измърка и шокира Ритсу, когато положи главата си на рамото на Ритсу, гушейки се.
Ритсу обърна леко глава и видя, че вълкът е напълно отпуснат срещу него.
Ритсу се усмихна. Изглежда вълкът просто го защитаваше от Юкина. Ритсу обви ръце около вълка, карайки го да измърка.
- Радвам се, че си тук – прошепна Ритсу. – Предполагам, че се нуждаех от приятел. – Вълкът се отдръпна малко, за да близне бузата му в отговор. Ритсу се изчерви леко. Не че Юкина не беше приятел, разбира се, но вълкът беше различен.
Вълкът беше толкова любящ, толкова защитаващ...
Като Такано.
Ритсу въздъхна. Знаеше, че скоро трябва да му се извини. Разбираше с какво трябва да се справя Такано, Ритсу не можеше да го вини по този начин. Имаше дълг да защити хората си, а той на практика се подигра на начина му да оцелее. Животът беше труден, Ритсу знаеше това от първа ръка.
Сякаш усещайки скръбта му, вълкът го бутна на земята и облиза игриво лицето му. Ритсу се засмя.
- Разбирам! Разбирам, сега слез от мен! – ухили се Ритсу, като вълкът тичаше в кръгове около него и понякога го буташе обратно, за да си играе отново.
Измина известно време, докато вълкът най-накрая седна до сънлив Ритсу.
Ритсу се протегна, за да погали козината му. Вълкът се наведе, за да сгуши главата си срещу бузата на Ритсу. Искаше му се Такано да е с него сега, искаше да го види отново, искаше да бъде до него. Изчерви се малко. Само за да му се извини, каза си, само това. С вълка до него, Ритсу заспа.
- Един час по-късно
Ритсу отвори очи и видя златисто-кафяви да се взират обратно в него. С широко отворени очи, Ритсу не можеше да отклони поглед от него, отново я имаше онази емоция, онази, която го караше да се задушава отвътре. Такано го привлече върху скута си.
- Масамуне!
Такано потрепери от името си и скри лицето си в извивката на врата на Ритсу.
- Ритсу... – Копнежът в гласа му разтресе Риту до сърцевината. - Ъм... Аз... Съжалявам за по-рано. Не трябваше да ти викам.
Такано погледна нагоре към него и го дръпна за целувка. Ритсу се напрегна, все още несвикнал с това. Действително уважаваше Такано и беше объркан и уплашен от желанието, което винаги усещаше към него, но дори не беше сигурен дали го харесваше. Познаваха се само от два дни.
Ритсу се откъсна. Знаеше си. Беше луд. Да излиза с мъж?
И все пак погледът в очите му го подлуди дотолкова, че нямаше значение.
Досега никога не е бил объркан със себе си. Сега всичко, свързано с тялото му, му беше чуждо и нямаше контрол над себе си.
Такано докосна бузите му, приближавайки го.
- Обичам те.
Ритсу замръзна.
- Такано
Ритсу отвори няколко пъти уста и я затвори. Не можеше да каже нищо.
Такано се усмихна самодоволно и отново го целуна; никога нямаше да се умори от това.
- Никога не съм бил влюбен преди и, наистина, първо те взех от желание, но колкото по-често идвах да те посещавам, толкова повече чувствах.
Такано положи главата си на гърдите на Ритсу, чувайки лудо биещото му сърце.
Един ден това сърце щеше да му принадлежи.
- Съжалявам, че ти извиках, мразя да те наранявам по какъвто и да било начин.
- Не, това беше заради мен – протестира Ритсу, вътрешно все още трепереше от признанието, което му беше направил Такано.
Такано все още можеше да усети тъга в Ритсу. Неговият свещеник беше с чисто сърце и искаше да спаси тези, които нямаха избор с трансформацията.
- Ще измисля какво ще правя с новородените, Ритсу. Не мога да обещая решение, но ще опитам.
Ритсу затаи дъх и кимна. Такано се усмихна, що за чудовище би унищожило тази надежда в очите му? Би направил всичко за малкия си свещеник.
- Ела сега, обзалагам се, че отново си гладен. – Ритсу се напрегна. Такано се усмихна самодоволно и се наведе напред, за да прошепне. – Разбира се, аз съм част от менюто, ако за това се притесняваш.
- Разбира се, че не! – Ритсу отново се изчерви. Такано се засмя.
- Не мисля, че някога ще ми омръзне да те дразня.
- Уоу! Почакай, какво правиш?! - Такано изведнъж го повдигна като булка и се запъти обратно към хотела. – Масамуне! Свали ме долу! – Ритсу се огледа наоколо, чудейки се къде беше отишъл вълкът му.
- Обичам да те усещам до себе си; няма начин да те пусна. – Такано целуна Ритсу по устните. – Искам те отново – прошепна дрезгаво той.
- А, не! Масамуне!
Беше твърде късно. Такано вече го беше преметнал през рамо и тичаше към стаята.
- Чиаки
- Ето, Хатори, изпий това. – Хатори погледна към чашата с кръв с присвити очи.
Чиаки трепна. Никога не би предположил, че ще има ден, когато ще види Хатори да пие кръв за остатъка от живота си. Сега бяха в стаята на Чиаки; Хатори стоеше на стола до прозореца.
- Йошино, искам да знам всичко сега. – Остави все още пълната чаша с кръв и го погледна. – Как ти се случи?
Чиаки погледна настрани. Предполагаше, че е по-добре да каже всичко. Хатори ще живее доста дълго време с него, докато не се научеше как да се контролира около хора.
- Роден съм преди почти двеста години в малко село с любимия си Хаяте. Един ден няколко Скитници атакуваха селото ми. Бях навън, помагайки на другите да избягат, когато един ме хвана. – Страхът, който Чиаки беше изпитал онзи ден, все още беше запечатан в съзнанието му.
Това, което го нарани най-много след като откри, че Хаяте е умрял, беше когато му казаха, че той винаги е търсил изгубения си любим, Хаяте е вярвал, че е жив и го е търсил. Сълзи заплашваха да паднат, само ако беше научил по-бързо, тогава щеше да може да се срещне с Хаяте по-скоро.
И щеше да му каже да продължи без него.
Тази мисъл го убиваше, обаче...
- Йошино. – Чиаки погледна към Хатори. Беше се изгубил в историята и забрави да продължи.
- А, да, един Скитник ме превърна и Такано ме намери. Прибра ме и ми помогна да контролирам жаждата си.
- Какво се случи с Хаяте? – Чиаки трепна.
- Чу Юкина. – Чиаки не продължи.
Имаше напрегнато мълчание за известно време, докато Хатори не проговори.
- Как стигнахме до този остров толкова бързо?
- А, имам способността да се местя навсякъде по света, където вече съм бил.
- Всеки вампир ли има тази черта? – Чиаки поклати глава. – Разбирам. – Хатори се изправи. Чиаки се отдръпна. Погледът в очите му беше разгорещен, властен. Какво си мислеше? Хатори хвана ръката на Чиаки. – Чиаки...
- Йо! Чиаки! – Юкина потропа на вратата. – Искам да ме заведеш в града. Такано на практика ме изрита.
Хатори въздъхна раздразнено. Докато Чиаки въздъхна облекчено. Не беше готов за това.
- Идвам! Щ-Ще се върна. – Хатори само кимна.
Чиаки отвори вратата и грабна Юкина, и се премести до любимия магазин на Юкина.
- Ще ти се обадя, когато съм готов.
Чиаки кимна.
- Всъщност и аз ще остана наоколо, предполагам, че ще отида до вкъщи и ще взема някои неща.
Развеселен, Юкина подразни.
- Нима само се опитваш да избягваш Хатори?
- Разбира се, че не!
- Лъжец, усетих напрежението там, какво се случи между вас двамата?
- Казах ти, че е нищо. Ще се видим по-късно. – Чиаки се премести обратно в апартамента си. Въздъхна. Да, беше страхливец.
- Киса
Киса въздъхна уморено, тъй като нощта почти беше паднала. Беше късметлия да си тръгне толкова рано от работа днес. По някаква причина никой не можеше да се свърже с Хатори. Всички се страхуваха, че той може да е друг изчезнал. Киса се надяваше, че не е, Хатори беше добър приятел; беше силен и способен да се грижи за себе си.
Киса се молеше Хатори да е в безопасност. Страхът за него беше силен в сърцето му.
Киса се огледа и видя, че е сам на улицата. Напоследък на всички им се казваше да се прибират рано заради изчезванията из Токио през нощта.
Това, че беше единственият навън, направи Киса нервен. Може би трябваше да прекара нощта на работа като останалите? Киса се намуси. Вече беше твърде късно, тъй като така или иначе вече си беше почти вкъщи.
Чу прекършването на клонка отдясно, карайки го да подскочи.
- Ехо? – Гласът му трепереше.
Нямаше отговор. Киса изруга, по дяволите това, Киса започна да тича. Нямаше да чака някой да се появи и вероятно да го убие накрая.
Само още малко, помисли си той, като видя жилищния си комплекс само на няколко метра.
Някой го бутна на цимента, одрасквайки бузата му. Пъшкайки, той се надигна само за да бъде обърнат със сила, виждайки мъж с блестящи червени очи.
Изплашен, Киса се опита да го отблъсне, но беше очевидно, че мъжът е много по-силен от него.
Мъжът го притисна на земята, самодоволна усмивка играеше по устните му. Киса извика за помощ, но знаеше, че никой няма да се покаже от безопасността на дома си, за да помогне на непознат.
Очите на Киса се разшириха, когато видя, че мъжът имаше кучешки зъби.
Зъби?!
Мъжът се наведе, целейки се във врата му, пронизвайки нежната кожа, когато изведнъж беше отхвърлен от него.
Киса се изправи бързо и видя Юкина да гледа гневно мъжа. Трима ги заобикаляха. Това ли бяха мъжете, които отвличаха хора през нощта? И нима бяха вампири или нещо подобно? Какво ставаше, по дяволите?
Юкина стоеше защитнически пред Киса. Страхът го караше да трепери, какво щяха да направят? Киса знаеше, че не е достатъчно силен да ги изгони и все пак не можеше да остави Юкина да се бие сам с трима мъже. Ами ако се опитаха да изтичат до апартамента му? Тогава щеше да може да се обади на полицията и щяха да са добре.
Един от мъжете ги нападна.
- Юкина! Вни... – Спря, очите му се разшириха, когато видя, че и Юкина имаше зъби, той им изсъска, като използва неестествена бързина да събори мъжа, правейки дупка в цимента.
Това не можеше да се случва! Киса се отърси и започна да бяга към апартамента си, пренебрегвайки боя, който се водеше зад него. Не беше истинско... беше само сън.
Киса изтича нагоре по стълбите до третия етаж и по отворения коридор, когато внезапно пред него се появи друг мъж и го притисна срещу парапета. Киса погледна зад себе си, за да види пода. Ако този мъж го бутнеше през парапета, щеше да си замине.
Юкина застана до него.
- Пусни го! – изръмжа Юкина, очите му се смениха на тъмночерни. Мъжът изсъска и бутна Киса.
- Киса! – Киса затвори очи, приготвяйки се да бъде посрещнат от земята, когато около него се обвиха ръце.
Удариха се в пода и всичко стана черно.