Хатори нежно положи Чиаки на леглото, докато прислужниците около него оставяха превръзки и подноси с кръв.
Ръцете му трепереха, докато сваляше черната броня, за да види всичките драскотини, ухапвания и белези от предишни битки. Хатори си пое въздух, Чиаки винаги носеше блуза с дълъг ръкав, не беше чудно защо го правеше, ръцете и гърдите му бяха покрити с тях.
- Сър, трябва да затворим раните му. – Хатори вдигна поглед към една разтревожена прислужница, като тя и останалите го чакаха търпеливо, готови да помогнат на Чиаки. Мръдна се настрани и гледаше как те на практика изтичаха до леглото, той стоеше, чувствайки се безпомощен, неможещ да помогне по никакъв начин. Една жена внимателно го повдигна в седнало положение, докато друга превързваше стомаха му.
Един мъж се доближи до него.
- Трябва да го нахраните, сър, не реагира на чашите, които се опитваме да налеем в гърлото му. – И наистина, една прислужница се опитваше да отвори устните му и да го накара да го изпие, но гърлото му не реагираше и не преглъщаше.
Хатори се намръщи.
- Как се предполага да направя това?
Прислужницата посочи към кръвта на масата.
- Пийте от кръвта и позволете на господаря Йошино да я вземе от вас. – Хатори се изчерви малко, но кимна, разбирайки.
После прислужничките донесоха още две табли с кръв и си тръгнаха. Хатори погледна несигурно към кръвта, Чиаки се нуждаеше от нея, така че трябваше да го направи.
Хатори взе първата чаша и я изпи, трепвайки от това колко грешно изглеждаше в ума му и все пак какъв хубав вкус имаше. Все още беше неестествено за него, той пиеше кръв, истинска кръв. Погледна Чиаки, и след милион години нямаше да си помисли, че съществуват вампири и че той е един от тях.
Хатори изпи още една чаша кръв.
Помнеше Чиаки, докато беше в колежа и как винаги беше тих и в своя собствен малък свят. С Йошино бяха в един клас и на един проект бяха избрани да работят заедно, в началото Хатори го намери за малко дразнещ заради факта, че винаги се губеше в ума си и не помагаше особено, но след време беше изненадан колко много знаеше. Ако забиеше на нещо, Чиаки внезапно ще има отговора.
Винаги рисуваше, когато му беше скучно, Хатори беше попитал защо обича да рисува и вместо да отговори очевидното, че обича да го прави или че му е страст, той отговори:
- Всъщност мразя да рисувам – повдигна рамене Чиаки. Погледна рисунката си с мека усмивка. – Рисувам само за да помня.
Хатори се намръщи.
- Да помниш?
Чиаки кимна.
- Срещнах много хора, които бяха мили с мен, а са преживели толкова много, болка, страдание, мъка и все пак бяха най-милите хора, което съм срещал в живота си. Най-много обичах любовта ми, как бяха преживели всичко и с колко много мъка е трябвало да се преборят, забранена любов и какво ли не... – Чиаки изглеждаше тъжен. – И щастливият им завършек... – Чиаки се облегна на стола си. – Искам да ги помня завинаги, това е всичко.
- Защо не ги посетиш отново?
Чиаки се усмихна тъжно.
- Само ако не бях роден в този живот щях с удоволствие да остана с тях. – Чиаки поклати глава. – За съжаление те вече не са тук, беше отдавна.
Хатори не каза нищо. Вярваше, че тогава се е влюбил. Никога не беше виждал човешко същество, което да е погълнато от толкова печал и сърцето го болеше за Чиаки.
Хатори изпи още една чаша.
След това с Чиаки винаги бяха заедно, колкото повече научаваше за него, толкова повече Хатори се влюбваше.
Още една чаша.
Кой да предположи, че хлътването му ще е вампир?
Още една.
Хатори се задави. Беше твърде много. Нсили се да изпие още една и почти я повърна отново, покри уста, докато не премина. Беше хубаво, но фактът, че пие нечия кръв, не му харесваше. Хатори трепна при вида на останалите пет чаши с кръв, които го чакаха. Тези бяха достатъчни, надяваше се, че дотогава Чиаки ще е станал, за да може да изпие останалото сам.
Хатори се качи на леглото.
- Йошино, събуди се. – Никакъв отговор. – Йошино, ще те повдигна, става ли? – Все още нямаше отговор, беше толкова неподвижен...
Хатори нежно хвана врата на Чиаки и го повдигна до Хатори. Разкопча ризата си и одраска врата си.
- Йошино, пий от мен. – Хатори отвори устата на Чиаки и я приближи до врата си. Веднага щом кръвта на Хатори падна върху езика на Чиаки, Чиаки изстена и захапа нетърпеливо. Хатори ахна и изстена дрезгаво. Защо Чиаки реагираше на неговата кръв, но не и на тази в чашите?
Когато онзи Скитник го беше ухапал, болеше както никога преди, но с Чиаки беше само удоволствие. Хатори стисна чаршафите до ръцете на Чиаки, опитвайки се да се контролира. Чиаки обви ръце около Хатори, приближавайки го към себе си.
Хатори стисна зъби, беше твърде близо до него. Желанието му беше плашещо по-силно, отколкото би помислил, че е възможно и фактът, че Чиаки е под него, не помагаше.
Очите на Хатори се разшириха, когато видя, че вече е повдигнал блузата на Чиаки без да знае. Чиаки изстена от докосването му.
Не мога да спра...
Чиаки се отдръпна с объркано изражение, Хатори го дръпна по-близо с ръка на тила на Чиаки, Хатори се наведе напред към устата му. Най-малкият контакт го разтърси. От първото докосване усети колко податливи бяха устните на Чиаки, отваряйки се доброволно. Чиаки изстена срещу него и ръцете му проследиха гърдите на Хатори нагоре, за да спрат на врата му, пръстите му се заровиха в косата му.
Той плъзна езика си в устата на Чиаки и той го посрещна със своя, с бавни, порочни завъртания, които накараха Хатори да издиша рязко и да изпъшка срещу него. Свободната ръка на Хатори го хвана за кръста, за да го държи, докато той задълбочи целувката и Чиаки изстена одобрението си, разтапяйки се с рещу него.
Точно когато щеше да разкъса дънките и на двама им и да прави грешна любов, Чиаки извика от болка.
Хатори замръзна. Чиаки трепна, като стана, за да се протегне назад. Ръката му се върна с прясна кръв.
Хатори изруга и се опита да контролира яростното си желание. Чиаки беше ранен. Какво си мислеше?
- Ето, пий. – Хатори някакси слезе от леглото и му подаде чашата с кръв. Чиаки се изчерви, когато яснотата се завърна при него. Кимна и пи.
Хатори трябваше да се махне преди да му скочи отново, каза на Чиаки, че щеше да вземе още превръзки и излезе от стаята.
Чиаки погледна към масата и до кръвта имаше още превръзки. Чиаки стана червен като домат, не можеше да повярва какво за малко не се случи.
- Ритсу
- Какво имаш предвид, че е бил наръган?!
Ритсу се опита да отвори очи, но те бяха толкова тежки. Какво ставаше?
- Не ме интересува! Вие трябваше да се грижите за него!
Такано? Защо викаше? Къде се намираше?
Ритсу задържа дъха си, като силна болка внезапно пламна от едната му страна. Стисна зъби, опитвайки се да потисне вик.
- Ритсу! Дръж се, не се притеснявай.
Беше ли извикал?
- Веднага ми дайде още кръв! – Обръщайки се към него, гласът на Такано се смекчи. – Не се притеснявай, ще се погрижа за теб, ще се уверя никога да не чувстваш болка отново.
Ритсу усети ръце по него. Тялото му стана по-осъзнато. Усети хладината на метал по гърба си, нямаше блуза и едната му страна гореше.
И все пак странен студ нахлу в тялото му. Изплаши го.
- Ритсу, това ще боли, остани с мен, става ли? – Такано го целуна по челото.
Ритсу не можа да възпре вика, когато нещо горещо беше излязо върху раната. Такано грабна ръката му и стисна.
Ритсу загуби съзнание.
- По улиците на Токио
Мъж държеше жена, пиейки ненаситно от нея преди да й даде кръв.
- Сър, имаме добри новини и проблем...
Мъжът с качулка вдигна поглед, когато друг мъж се появи пред него.
- Какви са добрите новини?
- Сборището се включи.
Мъжът с качулката се ухили.
- Чудесно. Какъв е проблемът?
Такано и хората му са намерили склада, където държим новородените... вече е убил повечето от тях.
Мъжът изруга, като викът на жената изпълни нощта.
Всичката усилена работа... пропиляна...
- Премести новородените и накарай другите да направят още, не искам да знаят къде са.
Мъжът до него кимна и изчезна в нощта.
Въздъхна. Такано се превръщаше в голяма досада.
Ухили се. Такано нямаше да е проблем за в бъдеще, щеше да се подсигури.