- Ритсу? – Разтревоженият глас на Такано го извади от замайването му. Такано ги беше завел обратно в стаята си, докато Ритсу беше твърде зает да контролира страха, за да забележи.

Ритсу отпусна здравата си хватка на блузата на Такано; ръцете му все още трепереха от силата на съня. Ритсу всъщност вярваше, че Скитникът от по-рано някакси го беше разделил с Такано.

- Ритсу? – Ритсу премигна. Такано хвана бузите му и се наведе напред. – Какво става, Ритсу? Кажи ми. – Ритсу отново премигна. Той... той да не беше седнал върху Такано?

Ритсу се изчерви. Най-накрая се огледа и видя, че са на леглото, като Такано беше под него.

Такано се намръщи на реакцията на Ритсу, докато галеше изчервената му буза.

- Искаш ли да ми споделиш?

- Защо съм върху теб? – Ритсу се опита да слезе, но Такано го задържа за хълбоците.

- Защото аз те сложих тук. – Такано се наведе назад в леглото, повличайки Ритсу със себе си. – Сега ми кажи защо беше толкова уплашен по-рано.

- П-просто лош сън. – Ритсу отново се опита да слезе от него, но Такано държеше здраво. От очите му беше ясно, че нямаше да остани Ритсу да отиде никъде, докато не получеше исканите отговори.

- За какво беше – настоя той.

Ритсу се поколеба. Не искаше да споменава съня, все още беше разтърсен от него.

- Ритсу, позволи ми да те успокоя, допусни ме до себе си. – Молбата в гласа му накара Ритсу да преглътне трудно. Ритсу гледаше навсякъде другаде, но не и в очите му, докато си спомняше съня си.

- Бях в тъмнината... Онзи мъж от по-рано ме беше хванал... Каза, че никой няма да ме спаси... – Гласът му се прекъсна, мразеше да е в тъмнината, когато родителите му умряха беше сам в тъмнината, когато се чудеше за студа, плачещ, защото родителите му бяха мъртви.

Такано го дръпна надолу плътно до себе си и го хвана здраво.

- Никога не мисли така, никога не бих те оставил сам. Ти си мой, Ритсу; няма да позволя нещо да ти се случи.

- Защо? Ритсу никога досега не се беше чувствал толкова раздразнен. Защо този внимателен мъж се интересуваше толкова много за него? Искаше да попита, искаше да знае.

Защо Такано го искаше?

Такано го хвана за тила и наклони главата му към устните си.

Ритсу изстена. На този етап умът му беше изгубен, не можеше да мисли за нищо друго освен...

- Скоро ще бъдеш мой... – засмя се злобно той.

Ритсу изкрещя.

- Чиаки

Чиаки седна на канапето, докато пиеше от чашата си с кръв. Прободната рана на гърба му почти беше зараснала. Само още няколко часа и щеше да е като нов.

Чудеше се как е Такано. Помнеше, че беше съборен от дузини новородени в онзи склад.

Чиаки остави чашата. Обаче познаваше Такано, той щеше да се оправи.

Чиаки се облегна назад, за подпре главата си на канапето, и затвори очи.

Те влзязоха в склада, Такано и Киришима отидоха в различни посоки, докато той обиколи мястото, опитвайки се да намери Скитниците. Беше толкова тъмно, че дори и неговите очи не можеха да се приспособят. Складът беше направен изцяло от метал; беше студено и миришеше на плът и кръв. Чиаки откри дузини врати, където бяха заключили хора за храна и все пак не се виждаха вампири, точно когато помисли, че това място е предназначено само за хората, чу ръмженето на Такано на няколко метра под себе си.

Чиаки си нямаше и на представа откъде се появиха новородените, но внезапно бяха и до него. Чиаки беше навсякъде, прекършвайки вратове и забивайки меча си в сърцата им. Имаше чувството, че се бие със стотици.

Въздъхна раздразнено. Знаеше, че сега нямаха друг избор освен да намесят Сборището; Скитниците този път бяха създали твърде много, за да бъдат игнорирани. Глупавите Скитници щяха да умрат в агонизиращо болезнена смърт.

Трябваше да се бие на горния етаж, докато Такано беше най-отдолу, където дузини новородени го атакуваха. Добре, че Такано беше толкова бърз или щеше да е в много по-лошо състояние.

Тогава влезе и Киришима, той имаше способността да създава огън, но все още не можеше да го използва много, защото го изтощаваше бързо. Използва достатъчно само за да измъкне Такано от тълпата. Чиаки беше използвал горящите новородени за светлина, за да може да избива повече и по-бързо.

Чиаки си припомни всеки детайл, всеки един момент. Да не би да беше пропуснал нещо?

От всичката неяснота в битката, помнеше трима закачулени мъже, които гледаха отгоре. Чиаки се усмихна. Хванах ви...

Сега проблемът беше преместването на новородените. Чиаки знаеше, че не са доатъчно глупави, че да ги оставят в същия склад, който можеха да намерят отново.

Трябваше да е в Токио и трябваше да е под земята или където нямаше светлина.

Беше толкова погълнат от мислите си, че Чиаки не забеляза, когато някой влезе в стаята.

Познаваше Токио като пръстите на ръката си, така че щеше да излезе утре вечер и да разследва...

Чиаки вдигна поглед и видя, че Хатори стои до прозореца с гръб към него.

Чиаки се изчерви, спомняйки си всичко, което бяха направили само преди няколко минути.

- А, Хатори... не те чух да влизаш.

Хатори остана мълчалив.

- Ъм... За по-рано... – Чиаки трепна. – Съжалявам, това трябва да е било отвратително за теб, нали?

Хатори отново остана мълчалив.

Чиаки се изчерви като домат, стана от кушетката и се поклони.

- Наистина съжалявам! Обещавам, че няма да се случи отново! Малко... не бях на себе си.

Мълчание.

Чиаки се намръщи.

- Хатори? – Нещо тук не беше наред. Хатори не носеше тези дрехи преди... нали?

Хатори беше облякъл сиви дънки и широкa бяла блуза, не носеше ли сини такива и черна блуза?

- Хей, Хатори... За какво са старите дрехи? Не съм виждал това... – От смъртта му. Тогава нямаше дънки или мода като днешната, тогава бяха обикновени дрехи, можеше да носиш черно само на погребения или ако оплакваш някого. Синьото беше за сватби.

Мъжът бавно се обърна.

Сините очи се срещнаха с познати кафяви.

Той изсъска на Чиаки, показвайки зъбите си.

Чиаки изкрещя.