Ритсу излази до края на леглото, гледайки как закачуленият мъж се ухилва и се приближа с нож към него.
- Махни се от мен! – извика отчаяно той. Дишането му стана разпокъсано, звучеше толкова шумно в ума му.
Мъжът игнорира Ритсу и се приближи още по-близо.
- Какво има, Ритсу? Кажи ми. – Тонът му беше подигравателен сякаш се наслаждаваше на цялата сцена.
Вдигна ножа и го насочи към главата му. Ритсу скочи от леглото преди мъжът да може да го докосне и изтича към вратата. След секунди чу мъжа след себе си, карайки Ритсу да се напрегне от страх, толкова изострен, че почти се спъна.
Къде отиде Такано? Беше тук преди един миг.
Изоставен ли беше?
- Ритсу, спри! – Преди да може да отвори вратата, мъжът хвана ръцете му и го завъртя, заклещвайки ги над главата му.
Ритсу силно стисна очи и започна да се бори, за да оцелее.
- Мамка му, Ритсу! Достатъчно! – Мъжът хвана ръцете му по-здраво, карайки го да трепне, трябваше да се махне от него! Всичко се въртеше, не можеше да мисли; сега лицето на мъжа беше размазано.
Ритсу се наведе напред и силно захапа врата на мъжа.
Вместо да му причини болка, мъжът само изстена.
Ритсу веднага го пусна, повдигаше му се. Мъжът държеше ръцете му в една своя, а с другата отново вдигна ножа към лицето му. Ритсу изкрещя. Крещеше истерично, опитвайки се да освободи ръцете си. Собствените му викове нараняваха чувствителните му уши, но не му пукаше. Белите му дробове горяха, мускулите му пулсираха, докато тялото му се гърчеше, отчаяно опитвайки се да избяга.
Трябваше да се махне!
Ритсу ритна мъжа в стомаха, мъжът не го очакваше и политна назад, междувременно пускайки Ритсу.
Ритсу се извъртя, очите му се местеха навсякъде, замайвайки го, и отвори вратата.
Право в Йокозава.
Ритсу се свлече облекчено срещу Йокозава; той щеше да го заведе при Такано.
- Онодера? Какво...? – Гласът му звучеше толкова далечен, сякаш говореше през тунел.
Ритсу припадна.
- Такано
Йокозава държеше неловко тялото на Ритсу в ръцете си.
- Какво, по дяволите, е станало тук? – извика на Такано, който си държеше стомаха и се мусеше.
- Казваш го на мен? Аз все още се опитвам да проумея това! – Такано се приближи и дръпна Ритсу от ръцете му. – Не знам, изведнъж започна да вика и да се бори с мен. – Такано се върна в спалнята и сложи Ритсу да легне, Йокозава ги последва.
- Да не би да е от отровата? – промърмори Йокозава на себе си. Ако беше това, тогава бяха в по-голяма опасност, отколкото осъзнаваха. Ритсу беше новороден и с тази травматична случка, можеше да се уплаши за постоянно.
- Отрова? Каква отрова? – Гласът на Такано стана отчаян, започна да преглежда Ритсу трескаво.
- Хироки я откри по ножа. Нарича се елпалин. Съживява най-големия ти страх, хората не издържат и ден, а явно отровата има ефект три дни.
- Никога не съм чувал за нея. – Това не можеше да се случва. Не и на неговия Ритсу, Такано си помисли бегло, че е трябвало да остави Ритсу на мира. Тогава нямаше да страда по този начин.
- Отровата е рядка. Малко хора са влизали в контакт с нея.
- Антидот? – попита с надежда Такано.
Йокозава поклати мрачно глава. Ако отровата вече имаше такъв силен ефект за няколко часа, Йокозава не можеше да си представи какво щеше да се случи, когато изминеше цял ден.
Такано изруга.
- Кой друг влезе в контакт с отровата?
- Чиаки, само той.
Такано въздъхна.
- Отиди да видиш как е. Ще говоря с Хироки по-късно.
Йокозава кимна и тръгна.
Такано целуна челото на Ритсу.
- Не се притеснявай, Ритсу, ще ти намеря противоотрова и после ще убия всички онези шибаняци, които са посмели да наранят човека, когото обичам.
- Чиаки
Чиаки избяга от стаята само за да се сблъска с Хатори.
Хатори се намръщи, изправяйки Чиаки.
- Какво стана? Чух вик...
Чиаки погледна обратно в стаята и все пак там нямаше никого. Какво, по дяволите?
- Йошино? – Ръцете на Хатори се повдигнаха, за да избършат сълзите на Чиаки. – Какво стана? – Гласът му беше гладък, спокоен. Приближи се до него, карайки Чиаки да се отдръпне.
Чиаки премигна. Плачеше? Не беше плакал откакто намери гроба на любимия си.
Да не би умът му най-накрая да се рушеше?
- Йошино? – Чиаки премигна няколко пъти, опитвайки се да прочисти съзнанието си.
- Добре съм. – Ъгх, гласът му беше толкова дрезгав от вика преди малко. Изблъска притеснените ръце на Хатори и отново влезе в стаята. – Аз само...
Чиаки замръзна, когато отново видя Хаяте до прозореца. Чиаки бързо погледна настрани. Сърцето му се сви от болка, едвам дишаше. Той не беше там; беше илюзия, нищо повече.
- Ти ме остави – проехтя гласът на Хаяте в празната стая.
Стреснат, Чиаки погледна към изчезващата форма на Хаяте.
- Не! – Чиаки премигна; там нямаше никого. Разтърсен, Чиаки запристъпва назад, докато не се блъсна в Хатори.
- Хей, Йошино. – Хатори хвана Чиаки и го заведе до кушетката, Чиаки беше с твърде разбито сърце, за да го интересува. – Йошино, кажи ми какво става? На кого крещеше? – Хатори прокара ръцете си по лицето му, по очите му личеше, че е разтревожен и малко уплашен.
Чиаки не каза нищо. Успокояваше се от действията на Хатори.
Разгледа стаята, като сега искаше Хаяте да е тук, искаше да обясни и да се извини.
Искаше отново да го държи.
- Чиаки... - Хатори обхвана бузите му и повдигна главата му към себе си. Сини очи го гледаха с тревога.
- Съжалявам... аз само... – Нови сълзи заплашваха да паднат отново.
- Чиаки... – Очите на Чиаки се разшириха, когато Хатори се наведе напред, за да го целуне. Покачай, какво? Не беше ли отвратен от това?
Точно когато устните на Хатори щяха да докоснат неговите, той видя Хаяте с крайчеца на окото си.
- Значи ще избереш друг мъж? – Чиаки отблъсна Хатори и се изправи, за да погледне Хаяте.
Нямаше го.
Чиаки се огледа трескаво наоколо. Къде отиде? Къде?! Чиаки извика раздразнено.
Нека да е луд, не го интересуваше.
За толкова дълго беше страдал неописуемо много. Разхождаше се наоколо като жив мъртвец, съществувайки само в копнеж и болка.
Сам.
Без Хаяте.
Не беше искал този живот. Не го искаше. Сякаш плътна мъгла запълваше зрението му, ослепявайки го за всичко друго.
- Чиаки... – Хатори прокара пръстите си надолу по бузата му, карайки Чиаки да срещне погледа му.
Чиаки се задави с риданията си. Ръце го обгърнаха. Топлината го шокира, върна го в реалността. Какво се случваше с него, по дяволите? Имаше чувството, че полудява в един момент, а в следващия всичко му се избистря.
Хатори го взе на ръце и го заведе в спалнята, където го хвърли на леглото и се качи отгоре му.
- Хатори? – Хатори се наведе надолу и улови устните му в изпепеляваща целувка.
Чиаки не можеше да не изстене, когато Хатори накара желанието му да стигне до върха само с целувката.
В същото време беше толкова странно, имаше чувството, че се дави, бучене в ушите му, не можеше да плува и не можеше да се движи, и после усети как една ръка го доведе до повърхността.
И една ръка отново го бутна.
Хатори се отдръпна, за да целуне челото му. Избърса сълзите от бузите му.
- Чиаки...
- Чиаки! Отвори! – Йокозава тропаше по вратата. Хатори изпъшка. Чиаки скочи, осъзнавайки къде се намира и какво върши.
- А, идвам. – Хатори не стана; наведе се отново за друга целувка. – Ще говорим по-късно. – Чиаки се изчерви, Хатори отиде да отвори вратата. Какво имаше предвид? За какво искаше да говорят? Чиаки покри устата си, Хатори го целуна?
- Къде е Чиаки?
Чиаки се намръщи, излизайки от спалнята
- Какво има? – Йокозава изглеждаше разтревожен, той никога не беше разтревожен.
- Добре ли си? Нещо странно случва ли се с теб в момента?
Чиаки се намръщи.
- Аз...
Хаяте му се усмихна. Беше до Хатори. Чиаки премигна.
Боже мой, бяха почти като близнаци, само Хатори изглеждаше по-млад, също така беше по-висок с около три сантиметра и косата му беше по-светлокафява.
- Чиаки?
Чиаки не можеше да свали очи от него. Не искаше нищо друго освен Хаяте.
- По дяволите, Чиаки! – Йокозава застана пред него, закривайки полезрението му.
- Не ми пречи! Хаяте... – го нямаше. Чиаки изръмжа раздразнено. Как смееше да го разделя с любимия му? Мечът му трябваше, искаше да убива. Йокозава трепна, когато очите на Чиаки станаха черни от гняв. Йокозава знаеше, че губи контрол, ако не го спреше, знаеше, че няма да се поколебае да убие всеки, изпречил се на пътя му.
- Чиаки, чуй ме. Той не е тук, това е илюзия.
Хатори гледаше Чиаки мълчаливо. Беше очевидно, че все още е влюбен в Хаяте. Не занеше как да приеме това, от болката и страданието по лицето на Чиаки, обаче, го болеше сърцето.
- Не, той е...
- Отровен си.
Чиаки замръзна.
- Какво? – Хатори дойде до тях и проближи Чиаки до себе си. Чиаки премигна, отново можеше да мисли рационално. Какво по...?
- Какво имаш предвид с това, че е отровен? – попита бързо Хатори. Гласът му трепереше от страх.
- Нарича се елпалин и съживява най-големия ти страх... Чиаки, това трае три дни. Човек не може да издържи и един.
- Значи това, което виждам...
- Не съществува.
Чиаки се засмя шеговито, ръцете му се повдигнаха, за да закрият отвращението по лицето му. Отдръпна се от Хатори и черната мъгла отново се появи, за да донесе тъмнина и безредие в ума му. Най-големият му страх беше Хаяте да го види сега, да гледа в какво чудовище се беше превърнал.
- Йошино? – Хатори се протегна за него.
Чиаки стисна зъби. Не можеше да погледне Хатори в момента.
Не и по този начин.
Чиаки се премести.