Чиаки трябваше да прекара остатъка от деня с Хатори... Чудесно. Чиаки постави ръцете си на парапета. Беше се надявал, че ще го избягва цял ден, но изглежда нямаще да се слу...
- Значи мога да го задържа? – Чиаки замръзна при гласа. Познаваше го. Беше живял с него от деня, в който беше превърнат.
Чиаки се обърна настрани, за да види самия мъж, който го беше превърнал, да държи припаднал Хаяте за врата.
Сърцето на Чиаки спря.
Ухили се, като повдигна Хаяте още малко и го хвърли през ръба.
Чиаки изкрещя и скочи след него без да мисли.
- Юкина
Преди да се върне в стаята си, Юкина отиде в кухнята и взе всичко възможно. Мислеше за това, че щеше да прекара цял ден с Киса. Сам... о, боже.
Юкина взъдъхна. Как, по дяволите, щеше да си държи ръцете далече от него?
Започна да върви обратно към стаята си по дългия кадифен коридор. За какво щяха да говорят? Какво щяха да правят?
Юкина нервно се почеса по тила, докато подминаваше две жени, които се взираха в него.
Трябва да се опита да поддържа дистанция. Ако се приближеше твърде много, Юкина знаеше, че ще загуби контрол и ще заведе своя Киса право в стаята си за ден, изпълнен с грешно забавление.
Юкина се ухили, може би трябваше да пресъздадат сцената от „Титаник", където Киса можеше да позира гол, а той щеше да го нарисува.
Юкина силно поклати глава. Не, трябваше да се концентрира. Спря пред вратата си, пое си наистина нужен въздух, и влезе.
Юкина премигна от гледката пред него. Киса седеше на земята с гръб към него. Видя как ръката на Киса се движеше сякаш чертаеше. Какво рисуваше? Юкина видя нова боя до него, където Киса движеше четка с ръката си, за да поставя боя отново и отново. Юкина се приближи, за да види.
Киса драскаше небрежно, без да създава нищо друго освен линии. Намръщвайки се, Юкина балансира таблата и клекна до него.
- Киса, какво правиш?
Киса извика и скочи настрани, виждайки Юкина.
- По дяволите, Юкина, щях да получа удар. – Ръката му се насочи към сърцето сякаш това щеше да спре бързото биене там.
Юкина се усмихна нежно.
- Извинявай, не съм искал. – Вниманието на Юкина се върна към рисунката. – За какво е драскането?
Киса погледна виновно настрани, като не отговаряше на въпроса. Намръщвайки се, Юкина обърна листа. Нямаше никакви празни платна, така че това трябваше да е нещо, по което вече е било рисувано, за което той нямаше нищо против. Докато неговият Киса беше щастлив, той беше напълно съгласен.
Юкина се ухили, беше това, където беше нарисувал Киса. Винаги отбелязваше гърба на всяка рисунка, когато приключеше. На тази с любов беше написано „ПълнаИзнанадаДвойкаКисахР.2"
Развеселен, той се обърна към Киса, който се изчервяваше.
- Не ти хареса? – нацупи се Юкина игриво.
- Казах ти вече! – Киса се изправи и изсумтя раздразнено.
Юкина се ухили, което само обърка Киса.
- Не си ли ядосан?
- Ядосан? Никога, - Юкина повдигна платното със свободната си ръка. – Ще си запазя това за спомен. – Щеше да го цени. Беше създадено от неговия Киса. – И между другото, това беше само копие.
Киса запелтечи.
- Какво имаш предвид с копие? – каза бавно. Юкина показа гърба на Киса.
- Виждаш ли, че пише „2"? Това е втората. – Киса се изчерви, когато прочете какво пишеше на гърба. – Не можех да се разделя с рисунката и за секунда, така че направих още.- Юкина остави подноса и занесе платната горе, като Киса тичаше след него.
- Тогава къде е оригиналът? – попита отчаяно.
Юкина се ухили. Знаеше какво ще направи Киса с оригинала, ако го докопаше с красивите си ръце.
- Вече е в художествената галерия за тази вечер.
- Какво си направил?!
- Казаха, че е най-интересната картина, която някога са виждали!
- Не ме интересува! Кажи им да я върнат!
- Не мога да направя това, ще се борят да остане, обожават я.
- По дяволитe, Юкина!
- Чиаки
Чиаки се премести обратно на балкона. Беше на ръце и колене, като сърцето му биеше неконтролируемо, а ноктите му се бяха забили в дланите. Не можеше да диша, докато ужасът от видяното все още беше там, запушвайки гърлото му.
Почти се беше ударил в земята, когато осъзна, че това не беше реално. И все пак от факта, че Чиаки трябваше да се премести, докато гледаше как Хаяте се удря в земята, му призля.
- Не е истинско, не е истинско, не е истинско... – Чиаки се хвана силно за главата, опитвайки се да си го изкара от ума. Това скоро щеше да го убие, нищо чудно, че хората не оцеляваха до третия ден; ако не можеше да се мести, днес щеше да умре.
Веднага щом се успокои, той се махна от балкона.
Чиаки несъзнателно се върна в стаята си, нуждаейки се да се отдалечи от току-що видяното. Нуждаейки се от нещо, което не можеше да назове. Ръцете му трепереха, когато посегна към дръжката на вратата. Трябваше да се успокои. Не беше истинско.
Чиаки влезе в стаята си и видя, че Хатори е буден.
Мамка му! И току-що излезе от банята. Косата му все още беше мокра и носеше само анцунг, оставяйки гърдите си голи. Чиаки премигна, гледайки как една капка вода любящо погали гърдата на Хатори, после се плъзна надолу по мускулестия му корем, ръба на панталона, откъдето отиде...
Чиаки прехапа устна с най-големия порив да я оближе. Усети как лицето му се затопля, осъзнавайки колко много рсатеше желанието му към Хатори.
- Йошино, какво е станало?
- А? Какво имаш предвид?
Хатори се приближи към него, което го накара да се напрегне.
- Защо изглеждаш сякаш искаш да заплачеш?
Очите на Чиаки се разшириха. Как правеше това? Дори преди всичко това да се случи, Хатори сякаш винаги знаеше какво не беше наред, без значение колко малко беше, Хатори знаеше.
Чиаки се присви.
- Всъщност нищо... – Беше уморен. Беше въртележка от емоции за него от деня, в който Хатори беше превърнат. Емоции, с които не можеше да се справи. Колко още можеше да поеме? Колко още преди умът му най-накрая да се пречупи? Тези въпроси постоянно се въртяха из главата му.
- Йошино, не лъжи, изглеждаш толкова изтощен. – Ръцете на Хатори посегнаха да хванат нежно лицето му, предлагайки малка утеха.
Чиаки се засрами, когато внезапно го удари яснота. Хатори се грижеше толкова много за него и за нуждите му и все пак самият Хатори сигурно все още не се чувстваше добре. За бога, току-що беше превърнат във вампир. Пиеше ли достатъчно кръв? Наруга се. Провали се в това да покаже на Хатори как да бъде вампир; сигурно е бил уплашен, чудейки се какво да прави в новия си живот.
- Пил ли си вече?
Хатори се намръщи.
- Не сменяй темата, Йошино.
- Не го правя, отговори ми. Пил ли си вече? – Чиаки кръстоса ръце.
Хатори знаеше, че не можеш да откажеш Чиаки от нещо, когато е упорит, затова въздъхна и отговори:
- Не.
Чиаки хвана ръцете на Хатори, за да освободи лицето си и да може да отиде до другия край на стаята, и отвори минибар, където имаше бутилки с кръв.
Хатори ги погледна гневно.
- Ще ми обещаеш ли да отговориш на всичките ми въпроси след като изпия това? – Чиаки се поколеба, беше ли разумно? И все пак кимна след секунда, знаейки че ако не го направи, Хатори нямаше да пие. – Добре тогава.
Хатори взе бутилката и изпи кръвта. Призна, че в момента се нуждаеше точно от това. Гърлото му беше толкова пресъхнало, че болеше както никога досега.
Чиаки гледаше хипнотизиран как езикът на Хатори облиза гърлото на шишето преди да го отдалечи от устните си. По някаква причинина в момента зъбите му изглеждаха толкова секси; искаше ги в себе си...
Чиаки подскочи. Сега желаеше Хатори? Сериозно? Знаеше, че в момента лицето му е аленочервено и го смущаваше до краен предел.
Щеше да отиде за друга бутилка, когато Хатори го спря с ръка върху неговата.
- Сега ми кажи какво стана. – Чиаки трепна, как можеше да обърне разговора? – Обеща ми, Йошино. – Чиаки изпъшка. Искаше да забрави, но...
- Беше заради отровата отново... – Не каза нищо повече. Не можеше. Ако изречеше думите, знаеше че ще се разпадне. Трябваше да остане силен.
Хатори го изучаваше мълчаливо няколко минути.
- Отново ли беше Хаяте?
Лицето на Чиаки се набръчка със скръб.
- Донякъде, то... аз... – Хатори не можеше да понесе израза на лицето му, затова обхвана Чиаки с ръце.
Чиаки беше изненадан от топлината, която унищожи леда, обвил сърцето му. Чиаки осъзна стреснато, че трепери. Думите сами излизаха, не можеше да спре, искайки да даде всичко на Хатори.
- Видях мъжа, който ме превърна, да хвърля Хаяте през парапета... Отидох след него... Не можах да го стигна навреме...
Хатори си пое рязко въздух.
- Ти...?
- Преместих се преди да ударя земята, но... той... Видях го да удря... – Чиаки се задави.
Хатори ги хвана по-силно. Той също трепереше.
- Ха-Хатори?
Хатори не каза нищо. Държеше Чиаки близо до сърцето си. Нямаше да пусне Чиаки, не заради Хаяте или когото и да е другиго. Все още беше шокиран, че Чиаки е вампир и че всичко това съществуваше, болеше го за него, защото очевидно страдаше. Искаше му се да може да премахне болката му и да я направи своя.
Чиаки не знаеше какво да прави за момента. След Хаяте никога не беше успокояван по този начин.
Не се беше нуждаел.
Трябваше да бъде силен.
Просто... не и днес.
Хатори се облегна назад и взе ръката му, за да я целуне. Очите на Чиаки се разшириха.
- Независимо какво ще се случи, аз съм тук. Никога няма да те оставя сам. - Хатори се наведе, за да облегне чело на неговото. – Обещавам ти.
Чиаки погледна надолу, позволявайки на косата си да покрие очите му.
- Бл-Благодаря ти, Тори.
Хатори се усмихна. В този момент разбра, че Чиаки се беше отворил за него, за да се опита да продължи. Приближи Чиаки до себе си и го целуна.
Чиаки срамежливо, но нетърпеливо отговори на целувката.
- Ритсу
Ритсу изпъшка. Нещо го докосваше. Вярваше, че са трескавите му фантазии, но това беше твърде силно за сън. Все пак остана в съня си, докато удоволствието се покачваше и го накара да изстене невъздържано.
Ритсу изви гръб, когато усети пръстите да си играят със зърната му. Усети нещо мокро по врата си, слизайки надолу по гърдите му. Какво ставаше? Мокротата после отиде до зърната му, удряйки точно чувствителна точка, която изпрати удоволствие по всеки негов нерв. Мокротата слезе по-надолу и по-надолу...
Очите на Ритсу се отвориха, когато усети гореща уста на члена си. Ръцете му инстинктивно се протегнаха надолу, за да стисне гарвановочерна коса.
- Масамуне...? – ахна той.
Такано го пренебрегна, докато продължаваше да смуче. Как беше успял да свали дрехите на Ритсу без да го усети? Такано облиза всичко, докато Ритсу инстинктивно тласна в устата на Такано. Боже мой, удоволствието.
С едно последно облизване, Такано се наведе назад и обърна Ритсу.
Ритсу се изчерви лудо, докато Такано мачкаше задника му, карайки Ритсу да изпъшка от удоволствие. Натисна гърдите си към леглото, а ръцете му бяха пред него. Такано изръмжа сякаш беше доволен, после веднага отвори колената на Ритсу със своите.
Ритсу страдаше. Чувстваше се празен. Бутна назад сякаш се опитваше да го привлече.
Такано пъхна два пръста в Ритсу, карайки го да подскочи. Навътре и навън, Такано му доставяше удоволствие с опитните си пръсти, карайки Ритсу да моли за още. Удоволствие го изпълваше, докато Ритсу не изкрещя и тялото му се сви, треперейки по време на оргазъма, карайки го да приеме експлозията от удоволствие.
Дишайки тежко, Ритсу все още беше поддържан от ръцете на Такано около кръста си. Той премахна пръстите си и целуна рамото му, като влезе в него.
Ритсу ахна от новото удоволствие. Такано спря и го повдигна, като застана на колене, поставяйки Ритсу обратно срещу гърдите си и взе ръцете му, за да ги обвие около врата на Такано.
- Дръж се за мен.
Ритсу кимна. Такано прокара пръсти от раменете до зърната му и надолу, за да обхване и да го потърка между краката. Ритсу отново дишаше тежко, усещайки отчаяна страст както никога досега.
Най-накрая Такано тласна в него, и отново, този път по-силно. Пъшкания, ръмжене, също и негови?
Мислите затихваха, докато удоволствието се увеличаваше. Всяко претеглено отдръпване караше Ритсу да изскимти, всеки път, когато кожата му се удряше срещу тази на Такано, докато влизаше в него, го караше да вика за още.
Ритсу усети устата на Такано на врата си. Усети ухапването му.
Ритсу отново свърши, крещейки в екстаз към небето.
- А, Господи, Ритсу... – Такано скоро се присъедини.
След известно време Ритсу отвори очи. Кога беше заспал? Погледна нагоре и видя спящото лице на Такано. Ритсу се изчерви. Такано го държеше здраво срещу себе си, одеало покриваше раменете му, карайки го да иска да заспи отново в топлите ръце на Такано.
Но сърцето му биеше лудо, все още свикваше с това. Никога през живота си не си беше представял, че ще прави любов с мъж.
- За какви лоши неща си мислиш, Ритсу?
Ритсу подскочи от дрезгавия глас на Такано.
- А?!
Такано се ухили.
- Изчервяваш се лудо. – Такано се протегна, за да погали бузите му. Ритсу удари ръцете му настрани.
- Ти си луд, за нищо не съм си мислил! – Главата на Такано се наведе надолу, за да го целуне, докато не остана без дъх.
- Знаеш ли... наистина не мога да те пусна... – каза Такано, напълно сериозен.
Объркан, Ритсу погледна към него и беше изумен от собственичеството в очите му.
- Знам, че трябва, трябва да направя правилното и да спра страданието ти...
Очите на Ритсу се разшириха. Да не мислеше... Какво? Ритсу не следеше, току-що бяха правили любов, а сега Такано говореше за това как да го убие?
- Но мисълта ме убива отвътре. Знам, че ако те загубя, ще те последвам на секундата.
- Не! Дори не си мисли...
Такано грабна ръката му и целуна дланта, спирайки потока думи от устните на Ритсу.
- Ще останеш ли с мен? Без значение какво ще се случи оттук нататък, ще се опитваш ли да живеш само за да бъдеш с мен?
Искаше твърде много. Твърде много. Ритсу се паникьоса. Защо? Все още нямаше смисъл. Защо този мъж го искаше тук, защо просто не го убиеше, както каза по-рано? Защо...
- Да се погрижа ли за него вместо теб?
Очите на Ритсу се разшириха, когато мъжът заби ножа си във врата на Такано.
- Не! – Ритсу се посегна да вземе ножа, но само успя да хване врата на Такано с нокти. Ритсу премигна. Мъжа го нямаше.
Такано имаше измъчено изражение. Ритсу премигна отново, като бавно пусна врата му. Отново ли беше илюзията?
- Разбирам, поисках твърде много от теб. Прости ми. – Такано стана от леглото и излезе от стаята. Ритсу се хвана за главата. Беше разтърсен; наистина повярва, че мъжът уби Такано точно пред очите му. Треперейки, Ритсу падна настрани на леглото, като сълзите се стичаха обилно.
Отново се давеше. Ръката го влачеше по-надълбоко в океана.
Къде беше Такано? Изоставил ли го беше? Претърси трескаво стаята. Къде отиде?
Опита се да задържи риданията, но те го разтърсваха, наранявайки го физически. Беше сляп за света, като сцената се разиграваше отново и отново в ума му.
Кога щеше да се освободи от тези кошмари?
- Такано
Такано седна с уморена въздишка. Реши да се отпусна в главната стая, докато разсъждаваше над всичко, което се беше случило тази вечер. Не знаеше какво точно се беше разиграло в стаята му с Ритсу. Да не би Ритсу да се беше опитал да го удуши? Беше ли уплашен от мисълта да прекара вечността с него? От мисълта го заболя повече, отколкото която и да е рана.
Такано беше напълно депресиран. Беше се надявал, че Ритсу ще повери в ръцете му живота си, да го избере измежду всички други. А Ритсу на практика заби нокти в гърлото му.
Просто искаше... Нещо от Ритсу. Такано знаеше, че Ритсу все още не му беше дал нито една част от сърцето си. Все още не беше сигурен за него.
А сега...
Депресията го удари по-силно.
- Какво ти има, по дяволите? – Такано погледна нагоре и видя Йокозава да му се муси. Сбърчи нос в погнуса. – Ъгх, миришеш на секс.
Такано се изкиска леко. Извади цигара и я запали, нуждаейки се от нея, за да се отърве от стреса, който му тежеше.
Искаше му се да не беше питал Ритсу, искаше му се сега да е в ръцете му, все още в леглото сякаш нищо не беше станало.
Но беше отчаян. Страхуваше се, че ако не се погрижеше да има всичко от Ритсу, щеше да го изгуби.
Не можеше да го изгуби. Дори сега, дори ако Ритсу искаше да го убие, не можеше да се откаже от него.
Беше напълно влюбен в него.
- Ей, Такано. Не ме пренебрегвай.
Такано го погледна гневно.
- Какво?
- Трябва да подготвиш всички, почти е време за партито.
Такано трепна.
- Добре тогава. – Такано стана от стола и загаси цигарата си в пепелника. – Ще подготвя Ритсу и после ще информирам Чиаки.
Йокозава кимна, намръщвайки се на изражението на Такано.
- Какво ти има?
- Нищо – промърмори Такано. Такано се запъти обратно към стаята си.
- Ритсу
Ритсу премигна. Кога беше заспал? Ритсу седна в леглото и потърка очи. Все още беше замаян, когато чу вратата да се отваря.
Ритсу затвори очи, когато светлината влезе в затъмнената стая.
- Ставай; почти е време за партито.
Ритсу се намръщи.
- Парти?
Такано го игнорира, като отиде до гардероба, за да избере костюм за Ритсу.
- Масамуне, какво парт...
- Не можеш да ме наричаш така, ясно? Отсега нататък трябва да използваш последното ми име.
Ритсу трепна. Нещо лошо ли беше направил? Защо изведнъж Такано искаше да използва последното му име? Последният път го мразеше.
- Какво...?
Такано остави един костюм, който да носи без да го поглежда и излезе от стаята.
Какво се случи току-що? Искаше да стане и да изтича след него, но част от сърцето на Ритсу го спря.
Да не би Такано да се беше изморил от него?
Беше изненадан колко много го заболя от това.