Киришима изскимтя, когато Хироки се появи внезапно до него на върха на хотела.
- Какво, по дяволите?
- Млъкни... – прошепна Хироки, като погледна надолу през ръба. Сърцето му подскочи в гърдите, когато видя Новаки трескаво да търси навсякъде. Изглеждаше по същия начин както преди почти хиляда години. Очите на Хироки го погълнаха; меките му сини очи изглеждаха разтревожени, когато питаше случайни хора дали са видели да го подминава.
Киришима също погледна към него.
- От кого бягаш?
- Не ти влиза в работата – промърмори разсеяно Хироки. Не можеше да повярва. Новаки беше тук.
Последният път, когато го видя, Хироки беше загубил всичко...
- Спомен
Хироки тичаше през гората, стискаше здраво в ръце меча на баща си, нощта беше паднала и той беше сляп в тъмнината.
Родителите му току-що бяха умрели; враговете на баща му ги бяха изненадали и атакуваха дома му. Гледаше как семейството му умира, докато той не можеше да направи нищо. Едва беше навършил шестнайсет, с никакви умения да се бие, знаеше само как да управлява, когато наследеше кралството на баща си.
Беше тежко ранен и го преследваха вампири.
Хироки обърса замъглените си очи, опитвайки се да се концентрира накъде бяга. Болката от едната му страна не помагаше на замайването. Губеше твърде много кръв и се изморяше. Никога не беше тичал толкова много, колкото днес.
Хироки видя дървена колиба от едната страна на гората. Изтича до нея. Може би щеше да успее да скрие до купа дърва, които бяха наредени до къщата, докато вампирите подминеха.
Сякаш минаха часове, като не чуваше нищо да се проближава. Обаче задържаше дъха си; страхуваше се, че шумно издишане може да предупреди цялата флота. Сърцето му не беше спряло да тупти през цялото време, чувстваше се замаян.
Стисна по-здраво меча, плачейки. Обаче трябваше да е силен. Щеше да си получи отмъщението и един ден щеше да си върне кралството. Хироки потърка болящата го глава. Раната на едната му страна все още не беше зараснала, където само преди секунди един вампир беше забил меча си в него.
Това беше първото му убийство и го остави потресен.
Хироки изруга треперливо, губеше твърде много кръв.
- Добре ли си? – Хироки подскочи, до него стоеше един мъж с фенер. Мамка му! Можеше да привлече вампирите. Хироки се опита да заобиколи човека и да избяга, но мъжът го хвана и го тикна вътре. – Спри да се бориш, само искам да прегледам тази рана.
Хироки вече нямаше сила. Болката го убиваше. Не можеше да спре болезнените издишания, излизащи от устата му, като бавно губеше съзнание.
Мъжът въздъхна.
- Виж, тук си в безопасност, никой няма да те хване.
Хироки не можеше да рискува, трябваше да продължи да бяга, този мъж също можеше да пострада, ако вампирите го намереха.
- В опасност си, ако останеш с мен – изграчи.
Мъжът се усмихна.
- Мога да се грижа за нас. – Мъжът отиде в друга стая и го сложи на леглото. После повдигна блузата му, за да види отворения разрез от дясната му страна. Взе влажна хавлия и я постави върху раната. Хироки изсъска.
Хироки плясна ръката му.
- Мамка му! Казах ти, че не мога да остана!
Човекът го погледна.
- Ще спра, когато ме оставиш да те превържа, иначе си вързан за мен.
Хироки беше твърде изтощен, за да е внимателен с човека. Въпреки че беше дребен, едно малко побутване и можеше да го хвърли през стаята и да счупи няколко кости; вампирите бяха по-силни от хората, затова Хироки никога не искаше да общува с тях. Бяха толкова крехки.
- Добре тогава, но побързай. – Хироки разгледа мъжа. Косата му беше черна като нощта и изглеждаше почти синя, беше като коприна, а имаше и лицето на ангел. Хироки си призна, че никога не беше виждал по-красив човек. Очите му се разшириха при мисълта. Да не би да беше глупав? Изчерви се.
- Как ти е името? – Човекът игнорира предишното му искане и го превързваше бавно.
- Защо те интересува? – Зъбите го боляха. Залиташе от загубата на кръв. Ако не си тръгнеше скоро, можеше да убие този човек без да иска.
Не може да убива...
- Бих искал да знам, моля те?
Хироки се поколеба малко, не искаше да е груб, направи го само защото точно сега беше уплашен и изваждаше най-лошото в него.
- Добре, но само ако млъкнеш най-накрая.
Човекът кимна, изглеждайки доволен.
- Кимижо Хироки. – Хироки си пое рязко въздух, когато пръстите на човека минаха по корема му; изпрати тръпки надолу по тялото му. Изчерви се. Какво беше това, по дяволите?
- Тогава Хиро-сан. – Мъжът му се усмихна.
Хироки премигна.
- Не, не можеш да ме наричаш така! Така или иначе си по-възтастен от мен! – Как смее този човек да има такава власт!
- Защо не Хиро-сан? – Приключи с превързването на раната.
Хироки започваше да се дразни.
- Защото...
- А, казвам се Новаки. Удоволствие е да се запознаем, Хиро-сан.
Хироки изръмжа.
- Приключи ли?
Новаки се протегна, за да докосне бузата на Хироки.
- Защо плачеш толкова много?
Хироки подскочи и погледна настрани.
- Не те интересува.
Новаки продължи да го гледа притеснено. Хироки нежно избута ръката от лицето си.
- Сега трябва да си тръгвам. – Хироки се изправи бързо и отиде до Новаки. – Благодаря ти, че ме превърза...
- Хиро-сан, почакай. – Хироки се напрегна, когато усети ръце да го обгръщат изотзад. – Искам да останеш тук с мен.
Хироки нежно отблъсна човека.
- Н... Не мога. Не. – Не можеше да живее с човек. Този мъж беше луд, дори не го познаваше. Защо би предложил това на непознат?
- Трябва да... – Хироки се запрепъва към вратата. Мамка му, ставаше по-слаб.
- Хиро-сан! Добре ли си? – Новаки клекна до него и го обгърна с ръце.
Зрението на Хироки отслабваше, сърдечен пулс биеше силно. Негов? Или...
Последва го, не можейки да спре инстинкта и заби зъби. Хироки изстена от богатия вкус, нищо не беше толкова сладко...
После Новаки беше на пода под него, премигвайки. О, не... Новаки беше твърде блед... дали... беше поел твърде много!
Новаки видя паниката в очите му и се усмихна.
- Не се притеснявай, няма нищо.
- Нищо?! Почти... – Все още можеше да умре. Хироки се паникьоса. Беше пил твърде много. Какво щеше да прави?
- Идиот такъв! – извика той. – Защо не ме отблъсна или не извика за помощ или... – Не можеше да го остави да умре! Хироки сам не разбираше; искаше да му спаси живота, на непознат.
- Защо? – Не можа да не попита, докато гледаше как в тези очи нямаше упрек, само доброта. Не осъзнаваше, че плаче, докато Новаки едва протегна ръка и ги избърса.
Новаки само се усмихна и се протегна, за да погали бузата му.
- Влюбен съм в теб.
Очите на Хироки се разшириха.
- Влюбих се в плачещото ти лице. Имах най-силния подтик да те направя щатлив.
Хироки не се поколеба, за да помисли, направо действа.
Прехапа китката си и даде кръв на Новаки. Първоначално Новаки отказа, но Хироки беше упорит, докато накрая Новаки пи.
Бавно, Новаки си върна цвета. Знаейки какво следва, Хироки взе Новаки в ръцете си и зачака за виковете.
Само че... Нямаше никакви.
Ръцете на Новаки го обгърнаха, карайки го да подскочи. Повдигна Новаки и го сложи в скута си. Хироки гледаше с широко отворени очи как Новаки нежно му се усмихна.
Почакай... Какво се случи току-що, по дяволите?
- Хиро-сан...
Не трябваше ли...?
- Обичам те. – Хироки гледаше с широко отворени очи, когато видя зъби на Новаки. Вече беше вампир?
Новаки докосна тила му и го наведе за целувка. Беше твърде шокиран да се бори.
Тогава тропането го спря.
Хироки се напрегна. Вампири, които го преследваха?
- Не се притеснявай, Хиро-сан, ще се погрижа за тях. – Новаки повдигна Хатори и го положи на леглото. – Стой мирен, ще се върна. – Затвори вратата.
Хироки скочи и погледна към прозореца.
Не можеше да остане.
- Не трябва ли да стоиш с Такано?
Хироки игнорира Киришима, като гледаше как Новаки отново влиза в хотела. Въздъхна облекчено. След този ден беше с Такано, за да избягва Новаки. Беше се влюбвал преди и сърцето му беше разбито по жесток начин. Не искаше да допуска друг човек до себе си, не искаше да даде толкова много власт над себе си.
- Ще остана с теб. Всъщност не им трябвам. – Хироки седна и зачака партито да свърши.
- Такано
Такано и Йошино влязоха в отделна стая, където Усами, Мияги и баща му Рю ги чакаха. Седнаха на масата за хранене срещу тях и си говореха помежду си. Те бяха тримата лидери, които управляваха вампирите. Усами беше първият лидер, после беше Мияги и после баща му Рю.
Такано погледна набързо баща си. След като предаде отговорността на Такано, той влезе в Сборището като водач. Изглеждаше както винаги. Гарвановочерна коса, светли златисти очи, гладко като мрамор лице. Беше висок с широки рамене и стегната фигура. Приличаше много на Такано, но характерът му беше като на брат му.
И Такано, и Йошино се поклониха, когато тримата лидери най-накрая ги забелязаха.
- Чух, че вчера си бил нападнат – започна Усами. Такано само кимна. – Как се случи?
Такано знаеше, че не може да скрие нищо от Усами, затова отговори честно.
- Един Скитник успя да се хване за Йошино, докато ни местеше обратно. Явно Скитникът е имал проследяващо устройство.
- Това е много немарливо от твоя страна – промърмори Рю, карайки Такано да го погледне гневно.
- Всички бяхме ранени – оспори той. – И имахме други проблеми, за които да мислим, а не някакъв труп. – Ритсу беше ранен, тогава не можеше да мисли за нищо друго освен да го излекува.
- Мисля, че Йокозава ни изпрати съобщение, че трябва да се включим за Скитниците – каза Мияги.
- Да, Скитниците са излезли от контрол с новородени. Успяхме да премахнем само половината от тях.
Усами кимна.
- Като говорим за новородени, как са вашите? – Такано и Йошино се напрегнаха. – Вече ти казах, че трябва да се погрижите за тях.
- Не виждам защо. Няма да ги пуснем близо до хора, - каза Такано.
- Не това е проблемът, Такано, забранено е.
- Разбирам...
- Не, не разбираш, Такано. Не мисли, че сме напълно коравосърдечни.
Почти повярвах, помисли си Такано с присвити очи.
- Но виждаш, че хората не трябва да стават вампири.
- Но аз... – започна Йошино.
- Ти си различен, Йошино. Ти, Киришима и дъщеря му. Решихме защо трябва да станете чистокръвни, но все още го обсъждаме. Главното е, че хора не могат да бъдат вампири.
Такано се намръщи.
- Какво имаш предвид? – Такано вярваше, че каза това само защото беше против закона, но имаше чувството, че има и още нещо.
- Превръщат се в чудовища – каза мрачно Усами.
- Вярвам, че с правилните насоки...
Усами вече клатеше глава.
- Не мислиш ли, че вече направихме това? Умовете им са крехки. Лесно се пречупват. Добре са за първите няколко дни, после се променят, стават по-агресивни. Скоро са ядосани всеки ден без причина. Тогава желаят повече кръв от обикновено. – Усами се облегна назад с въздишка, сякаш когато си спомняше, ставаше неспокоен. – Знаем, че не заслужават случилото им се, затова приютихме много.
Такано си спомни как Ритсу се опита да издере гърлото му, но пропъди мисълта. Не се случваше с неговия Ритсу.
- Загубихме всеки един от тях – завърши Мияги вместо Усами. – Беше трудно да приключим живота им, тъй като се сближихме толкова много с тях. Предлагам да го направиш сега, преди това да се случи.
- Онодера или Хатори не са такива – оспори Такано.
- Чудесно, влюбен мъж – промърмори Усами, наблюдавайки как Такано се бореше за новородения си. Показваше твърде много емоция.
Такано погледна гневно.
- И кога ще кажеш на Мисаки как се чувстваш спрямо него?
Усами върна гневния поглед.
- Не ти влиза в работата.
Такано се ухили.
- Мисля, че Ижуин-сенсей вече го е взел.
Усами се изправи и изръмжа.
- Момче, искаш ли да те убие? – проговори Рю.
Такано погледна гневно баща си.
- Не ти влиза в работата, старче.
Рю се изкиска.
- Добре се държиш с баща си.
Такано го пренебрегна.
- Усами, позволи ми да ти докажа, че те не са като останалите.
- Още по-добре, позволи ни да ги убием на момента. – Такано изръмжа на баща си.
Но той вече не беше на масата за хранене; беше до Такано и му дърпаше бузите.
- Все още си бебе. – Рю се ухили на изненадата на лицето на сина му.
Такано посегна към него. Рю лесно го избегна.
- Спри да си играеш с мен.
- О, хайде де, Масамуне, забавлявай се с баща си – ухили се Рю. Йошино повдигна вежди. Мислеше, че бащата на Такано е заплашителен мъж заради всичките слухове, които обикаляха, но приличаше повече на дете.
- Това е сериозно.
Рю повдигна рамене.
- Виждал съм какво стана с онези новородени, Масамуне, и ти обещавам, че няма надежда за приятелите ти.
Такано го погледна гневно.
- Ще видим.
- Такано, предлагам да ги убиеш още сега – каза Усами.
- Няма. Усами, моля те, дай ни шанс да ти докажем противното.
- Каза не...
Усами повдигна ръка, за да спре Мияги.
- Добре тогава. Искам сами да видите и трябва да ми обещаете, че ако дойде времето, сами ще ги убиете.
Такано кимна.
- Изпратих Мисаки и Шинобу да разделят двамата ви новородени, за да видят как се справят. Ако са в критично състояние, ще действам. – Усами отново седна, предишният му гняв намаляваше.
На Такано това не му харесваше.
- Ако това е всичко, което ще обсъждаме, ще си тръгвам.
Рю се ухили.
- Между другото, Масамуне, брат ти е тук. – Такано се напрегна.
- Да вървим, Йошино.
- Ритсу
Ритсу отблъсна Хайтани от себе си. Какво ставаше, по дяволите?
Хайтани го хвана през кръста и отново дръпна Ритсу под себе си. Ритсу се изчерви, когато видя, че мъжът е гол.
- Хайтани, махни се от него. – Ритсу погледна и видя, че Мисаки се муси на Хайтани.
Хайтани му се намръщи.
- Не, той е мой. – Хайтани погледна към Ритсу с нежна усмивка. – Нали, Ритсу?
- Аз...Аз... – Ами, това беше неговият вълк... Изчерви се.
Хайтани се усмихна щастливо.
- Виждаш ли? – Хайтани се изправи с Ритсу на ръце и започна да го носи към хотела.
- Мамка му, Хайтани! Тук! – Хайтани погледна назад и видя Мисаки да държи някакви дънки.
- А, благодаря ти. – Свали изчервяващия се Ритсу и си сложи дънките. Ритсу се приближи до Мисаки, надявайки се да остави разстояние между себе си и Хайтани. Все още не можеше да повярва, че вълкът му беше жив човек!
Когато приключи, Хайтани лесно взе Ритсу отново и го заведе обратно на балкона.
- Не е нужно да ме носиш! – изскимтя Ритсу.
Хайтани го погледна.
- Обаче не искам да те пусна.
- Хайтани, трябва поне да си облечеш блуза! Имам предвид, на парти сме!
Хайтани въздъхна раздразнено.
- Добре. – Хайтани остави Ритсу. – Ще се върна, Ритсу. – Ритсу премигна, когато Хайтани го целуна страстно. Ритсу гледаше с изненадано изражение как Хайтани си тръгва.
Мисаки се подсмихна.
- На някого му хареса тази целувка.
- А?! – Не че му хареса! Беше поради факта, че го целунаха, друг мъж. – Как така се превърна в...
- Онодера. – Ритсу се напрегна и се обърна по посока гласът на Такано. – Да тръгваме. – Изглеждаше нетърпелив да си тръгне.
Такано го хвана за ръката и изтича от балкона.
- Но Хайт...
- Йошино вече отиде да вземе Хатори. Ще се срещне с нас по-късно. Мисаки. – Кимна на Мисаки, като изтича обратно в хотела и през входната врата.
- Рю
- Усами, сигурен ли за това? – Рю гледаше вратата, откъдето само преди секунди синът му бързо си беше тръгнал.
Усами кимна.
- Нека сам види.
- И все пак, трябваше да му кажеш и останалото, за да може да избавят тези новородени от страданието им по-бързо.
- Съжалявам, Рю. Но синът ти все още не е научил, че има причина за правилата. Нека се начуи.
Рю въздъхна. Това не му харесваше. Масамуне щеше да премине през ада.
- Надявам, че е достатъчно силен да направи нужното – промърмори Рю.