Ритсу гледаше с изумление как черният дим го обгради.
- Не се паникьосвай. По този начин пътувам, - опита се да го успокои Мисаки.
Ритсу се намръщи, когато димът погали голата му кожа. Всъщност беше мек при докосване, изненадвайки го. Също така се изненада, че не откачи, че е в тъмнината, може би свикваше? Димът скоро се разсея и той остана безмълвен от това, което го посрещна.
Нямаше високи сгради, или улици, или шум. Само тишина и красотата на природата. Дървета красяха земята и напред имаше море. Красиви облаци красяха синьото небе. Слънцето едва се показваше, размазвайки линии розово и течно златисто по хоризонта.
- Обърни се, Ритсу. – Ритсу усети вълнението на Мисаки и се обърна.
Огромни, заплашителни и все пак красиви, беше направено от масивни сиви каменни стени, които се издигаха към небосовода. Замъкът сякаш продължаваше с мили, стоейки на остров, свързан чрез мост със земята. Замъкът имаше много врати, сякаш беше направен да гледа красотата на планините и природата, които Ирландия предоставяше.
- Къде сме? – издиша Ритсу.
- Не ти ли казах? В Ирландия сме. Сега ела! Искам да се видиш с всички! – Бяха на пътя и пред тях имаше дървена врата. Мисаки взе ръката на Ритсу и влезе.
Интериорът на голямата зала беше огромен, имаше коридори във всяка посока. Красиво цветно стъкло беше поставено пред двойните врати. Блестящи гоблени красяха стените, а по подовете имаше килими. Имаше две огнища в залата, и двете бяха достатъчно високи, за да може хората да се разхождат в тях. Това му напомни за старите времена.
- А, виж кой е тук. – Ритсу се обърна към Шинобу, който тъкмо беше влязъл през друга врата. – Добре дошъл в Ирландия, Ритсу.
Ритсу се усмихна.
- Радвам се да те видя, Шинобу.
- Ела! Шинобу, искаш ли да се присъединиш? – попита Мисаки.
Шинобу поклати глава.
- Ще дойда по-късно, Мияги ме повика за нещо.
- Добре тогава. – Мисаки отново взе ръката на Ритсу и го заведе на горния етаж до друга врата навън. Ритсу отново беше поразен от гледката, която го посрещна; красотата на самата Ирландия беше невероятна. Няма да свикна да виждам това.
- Тук ли живееш? – попита Ритсу Мисаки.
Мисаки поклати глава.
- Тук сме само на ваканция.
Ваканция?! Значи с това се обграждаха богатите хора? Той винаги беше в църквата, помагайки на приемните си родители и никога не беше обръщал внимание на външния свят. Дори хотела на Такано на острова и кулата бяха достатъчно невероятни.
По средата на пътя им имаше гробница, покрита с цветя. Беше любящо гравирана със странни символи, които някакси му изглеждаха познати, зад гробницата имаше ангел, ръката й докосваше камъка и се молеше. Беше толкова красиво; Ритсу никога не беше виждал нещо подобно.
- Какво е това? – Ритсу се спря, за да го разгледа.
- А, това беше бъдещият крал.
Ритсу се намръщи.
- Бъдещ крал?
- Всички вампири имат лидер, нали? Той трябваше да бъде следващият крал, но избяха със смъртна жена, защото беше влюбен. Имаше инцидент и умря.
- Разбирам. – Почакай. Ритсу се намръщи. – Мислех, че Сборището контролира всичко.
Мисаки поклати глава.
- Сборището само посочва законите и наказанията за тези, които ги нарушат. Дори ние си имаме владетел.
- Тогава кой е крал сега?
- Бащата, разбира се, все още е крал, въпреки че вече няма наследник, на когото да преде короната. – Мисаки погледна към гроба. – Тези гробове са в земите на всеки един вампир, защото кралят искаше това. Скърбеше за смъртта на сина си и съжалява за скарванията им.
Ритсу погледна гроба, като беше погълнат от тъга. Знаеше какво е да изгубиш някого, когото обичаш и се надяваше, че бащата ще намери покой. Ритсу се поклони и се помоли за тях.
Мисаки го погледна изненадан.
- А, продължавам да забравям, че си бил свещеник.
Ритсу събра ръцете си за друга молитва.
- Да.
Когато завърши молитвата, Мисаки го хвана и продължи. Ритсу хвърли един последен поглед на надгробния камък, докато влизаше през друга врата.
Беше огромна стая с прозорци и отвсякъде можеше да се види морето и зелените планини. Стаята беше украсена в сребристо и златисто, а по средата стоеше висок мъж със сребриста коса, който беше в костюм и пиеше кафе, срещу него имаше плюшена мечка. Ритсу премигна. Мечка? В стаята имаше само кръгла маса и столове.
- Усаги-сан – обади се Мисаки.
Усаги-сан вдигна поглед при гласа на Мисаки и Ритсу беше изненадан от начина, по който погледът на мъжа веднага се смекчи, гледайки Мисаки.
- Мисаки.
Ритсу премигна. Почакай. Мисаки не каза ли, че този човек е влюбен в брат му? Тогава защо гледаше Мисаки сякаш беше центърът на света му?
Мисаки не виждаше същото като Ритсу.
- Това е Ритсу.
Усаги погледна Ритсу и нежността в него беше заменена от любопитство.
- Значи това е свещеникът на Такано. – Усаги-сан се изправи и се приближи до тях. – Удоволствие е да се запозная с теб, Ритсу. – Протегна ръка за здрависване.
- А, и за мен. – Протегна се за ръката и беше изненадан от внезапния шок, който премина през цялото му тяло.
- Хмм. Такано не се е грижил както трябва за теб. – Ритсу погледна Усаги-сан. Изглеждаше сякаш се е фокусирал на нещо в очите му.
- К-какво?
- Целият ти ум е изтерзан, не можеш да различиш истината от фалшивото, на път е да се пречупи от всичко, през което си преминал. И все пак някакси държиш всичко под контрол. – Наведе се по-близо. – Момчето ми, целият си направен от ленти и карфици, как по дяволите все още стоиш изправен?
Ритсу премигна, като отдръпна ръката си от Усаги-сан.
- Усаги-сан може да усети настроенията ти и в какво състояние си – обясни Мисаки.
- Не знам как го правиш, но си добре. Докато не преминеш през нещо драматично и тази гумена лента не се пречупи, можеш да останеш жив, за още малко време имам предвид.
- Какво искаш да кажеш с още малко време?
- На новородените не им е позволено да живеят. В един момент се пречупват и обсебват от омраза и кръв. Повечето полудяват и се самоубиват. – Усаги-сан въздъхна. – А това дори не е и половината. Трябва да говоря с Такано за състоянието ти; ако се беше грижил за теб както трябва, всъщност щеше да си добре.
Усаги-сан се обърна към Мисаки и опида да хване ръката му.
- О, не, няма да го направиш! – Мисаки се изчерви. Ако Усаги-сан някога успееше да го докосне, щеше да прочете колко е влюбен. – Трябва да тръгваме, Усаги-сан, хайде, Ритсу. – Мисаки хвана Ритсу и избяга през вратата тъкмо когато друг мъж влезе.
Усаги-сан въздъхна, когато отново не успя да види чувствата на Мисаки.
- Следващият път.
- Усами-сан, някой ви търси по телефона. – Мъжът се поклони, подавайки му телефона.
- А, точно навреме.
Ритсу и Мисаки се върнаха на гроба.
- Хей, Мисаки, каза, че Усаги-сан в влюбен в брат ти, нали?
Мисаки трепна.
- Да, да. – Започна да върви малко по-бързо, сякаш се опитваше да избяга от тези думи.
- Тогава защо Усаги-сан те гледаше по този начин?
Мисаки спря и се обърна, за да погледне Ритсу.
- Какво имаш предвид?
- Гледаше те сякаш е влюбен.
- А?! Ти си луд, Ритсу! – Мисаки се изчерви. Беше невъзможно Усаги-сан да насочва подобно внимание към него.
- Но...
- Достатъчно, ела, искам да се срещнеш със сенсей. – Мисаки на практика тичаше, докато не стигнаха мястото, откъдето бяха тръгнали. Цялото това място беше като лабиринт. Ритсу беше изненадан, че Мисаки не се загуби.
Когато Мисаки отвори вратите, това, което видя, го шокира напълно.
Това беше той! Мъжът, който измъчваше ума му целият този ден! Стоеше до огнището, изглеждайки развеселен да го види. Илюзия ли беше?
Ритсу отстъпи назад уплашено, не знайки на какво да вярва вече.
Мисаки се спря.
- Какво не е наред, Ритсу?
- Не го виждаш? – каза Ритсу треперливо.
Мисаки се намръщи и огледа празната стая.
- Кого?
Ритсу въздъхна облекчено. Не беше истинско. Почти повярва, мъжът изглеждаше сякаш му е толкова удобно, сякаш този път беше истински.
Мисаки беше объркан.
- Какво става, Ритсу?
Ритсу само поклати глава.
- Само отровата отново.
Мисаки се притесни.
- Отрова?
- А, не се притеснявай за това...
- Не се притеснявай?! Разбира се, че ще се притеснявам! – Мисаки хвана ръката му за пети път и се насочи в различна посока.
- Мисаки! Почакай! – Мисаки беше твърде бърз, на практика влачеше Ритсу като кукла, летяща във въздуха след него. Къде отиваха? Ритсу вече се чувстваше изгубен от коридорите и вратите. Стигнаха до още една врата, която ги отведе до стая, пълна с книги.
Ритсу се завъртя в кръг с удивление. Книгите бяха скупчени до тавана, а целите стени бяха покрити с рафтове. Таванът беше от стъкло, за да пропуска светлината, в средата имаше голямо дървено бюро, където двама човека си говореха.
Разпозна Шинобу, а другият изглеждаше около трийсет, с черна коса и носеше костюм с вратовръзка, също така пушеше цигара.
- Хей, Мияги, нуждаем се от помощта ти.
Двамата мъже спряха да говорят и се обърнаха към тях.
- Кой е приятелят ти? – усмихна се Мияги.
- Това е Ритсу.
- А, новороденият на Такано, нали? – „Като такъв ли съм известен?", помисли си Ритсу.
- Да, ами, Ритсу казва, че е бил отровен.
Това привлече пълното внимание на Мияги.
- Наистина? Каква отрова? – Мияги му подаде ръка за ръкостискане, но изненада Ритсу, когато хвана ръката му и го ухапа.
Ритсу извика, но Мисаки хвана раменете му, за да не мърда.
- Всичко е наред, Ритсу, стой мирно.
Мияги се отдръпна с гримаса.
- Този човек не те ли храни? Умираш от глад! – Обърна се към Шинобу. – Отиди да му донесеш някаква кръв. – Шинобу кимна. – Изненедан съм, че все още не си полудял! Обикновено новородените са обезумели, ако гладуват по този начин.
- Не съм разбрал... – Щом го спомена, гладът му изведнъж се появи с пълна сила, усещаше болки от глад и гърлото му беше болезнено сухо.
Мияги въздъхна.
- Отровен си, но това, което ме интересува най-много, е кръвта ти...
- Какво не е наред с кръвта му? – попита Мисаки.
Мияги погледна Мисаки объркано.
- Не знам. Притежава силна кръвна линия. Абсолютно богата, като никоя, която съм вкусвал преди. – Обърна се развеселен към Ритсу. – Нищо чудно, че Такано е пристрастен към теб.
Това накара Ритсу да се свие. Затова ли Такано го беше задържал? За кръвта му? Но Такано пи веднъж от него...
Шинобу грабна ръката на Мияги и го погледна гневно.
- Какво каза?
Мияги се стегна, но не успя да пропъди усмивката от лицето си.
- Нищо, Шинобу.
Шинобу изсумтя и подаде голямата чаша на Ритсу.
Ритсу я изпи лесно, беше свикнал.
- Можеш ли да създадеш ваксина за Ритсу? – измоли Мисаки.
Мияги поклати глава.
- Няма смисъл. Това е последният му ден. – Обърна се към Ритсу, който допи кръвта. – Предлагам да не се депресираш. Тогава отровата започва да има ефект или когато уязвим. – Обърна се към Шинобу. – Моля те, дай му още една чаша за всеки случай.
Шинобу кимна и взе чашата.
- Погрижи се да си силен. Не гладувай; не бъди депресиран, а, и се погрижи да мислиш разумно.
Ритсу кимна, докато взимашпе другата чаша, и пи. Облекчи болките му от глад и гурлото му.
- По-добре ли се чувстваш? – попита Мисаки.
Ритсу се усмихна и кимна. Харесваше Мисаки; беше толкова грижовен към останалите.
- Добре тогава, трябва да проуча кръвта ти, Ритсу. Всъщност е интересна.
Мисаки кимна.
- Ще се срещнем с Новаки, Шинобу, искаш ли да дойдеш с нас?
Шинобу се поколеба.
- Върви, Шинобу. Няма проблем, - окуражи го Мияги.
- Добре тогава. – Мияги изненада Шинобу, като го целуна силно и страстно.
Шинобу се изчерви лудо и се намуси.
Мияги се засмя и остави тримата мъже. Не беше ли странно, че всички мъже вампири, с които Ритсу се беше срещнал досега, бяха гейове? Ритсу сви рамене. Вече свикваше.
- Хайде, Ритсу. Насам.
- А, да, разбира се. – Излязоха от стаята.