Хироки въздъхна раздразнено. Изобщо не можеше да се концентрира. Трябваше да свърши с тези неща преди отново да посети царството си.
Хироки се облегна назад в стола си и се замисли за имота си. Успя да си го върне от онези задници преди почти сто години и състоянието, в което го бяха оставили, беше катастрофално. Отне му цяла вечност да си върне доверието на хората, а после и финансовите проблеми. Изпъшка.
Но поне сега всичко беше наред. Сега имаше среща с Краля им относно Скитниците.
Намуси се. Как, по дяволите, се предполагаше да се концентрира, когато това копеле навлизаше във всяко кътче на съзнанието му? Беше напълно шокиран да види Новаки онази вечер. Беше се надявал, че никога вече пътищата им няма да се пресекат, а сега да разбере, че той е част от Сборището?
Никога няма да се доближа до тях.
Огледа неподредената стая с книги. Къде беше вратата? Повдигна рамене, скоро нямаше да си тръгва. Стаята беше абсолютна идентична на другата и беше отрупана с книги във всяка една посока освен спалнята му, където му трябваше почивка от тях. Стаята беше леко тъмна, защото сега книгите закриваха прозорците и единствената му светлина беше лампата му до бюрото.
Протегна се да вземе меча на баща си, който винаги стоеше до него. Това беше единственото нещо от семейството му, което не беше унищежено.
Върна се към работата си. Баща му го научи на каквото можеше за това как да води хората си, но той не беше подготвен за това и понеже нямаше кой друг да му покаже, трябваше да се научи бързо.
Понякога мислеше за имота си като за товар. Мускулите му бяха толкова напрегнати и беше неспокоен с твърде много енергия. Нуждаеше се от малко свеж въздух и главата да спре да го боли вече от цяла седмица.
Имаше силно почукване на вратата му. Хироки се намуси. Каза на Такано и останалите да не го притесняват. Въздъхна. Значи трябваше да е нещо важно.
Хироки стана и премести купчината книги. Щеше да убие който и да го притеснява, нямаше значение какъв е проблемът.
Чукането стана дразнещо.
- Идвам де! – Премествайки последните книги, той отвори вратата.
Само за да бъде повдигнат в силни ръце обратно в стаята си.
- Какво, по дяволите?! – Хироки се опита да се освободи, но който и да го беше хванал, беше твърде силен. Можеше да види само гърба на мъжа, тъй като го беше преметнал през рамо. Хироки се изплаши, когато човекът се насочи към спалнята му. Хироки започна да се бори по-силно, имаше усещане за дежа-вю, докато го отвеждаха в спалнята. Изпъшка, когато мъжът го хвърли на леглото. Покачи се върху него.
Хироки ахна, когато осъзна, че това е Новаки. Как, по дяволите, го беше намерил?!
Новаки му се усмихна нежно.
- Хиро-сан.
- Махни се от мен, по дяволите! – Хироки се опита да го избута от леглото, но Новаки само се хвана за ръцете му и нежно го бутна на леглото. – Ой! Казах да се махнеш...!
- Най-накрая те открих. – Хироки се спря от страданието в гласа му. – Вече не трябва да се притеснявам за теб, че си сам в света, - каза той, гласът му стана по-тих от емоция. - Все още беше млад без моята защита. – Зарови лицето си в косата му, вдишвайки с още едно изпъшкване.
С всяка негова дума, Хироки усещаше болката му. Премина през него като наводнение. Никога не беше познавал подобна болка – мъчение не на тялото, а на ума.
На сърцето?
- Г-Глупак, не беше нужно да се притесняваш толкова. Дори не ме познаваше...
Новаки се наклони назад.
- Не, веднага знаех, че си мой. – Приближи се още повече. – Влюбих се в теб. Вече ти казах; спомняш ли си, Хиро-сан?
Хироки извърна поглед. Нямаше да признае, че това беше единственото, за което мислеше, когато нямаше друга работа.
- Хиро-сан... – Новаки се надигна и грабна ръката на Хироки, за да я притисне над сърцето си. – Приеми ме?
Хироки се поколеба.
- Аз... аз дори не те познавам. – Беше го срещал само веднъж, а сега искаше всичко? Хироки се намръщи.
Новаки само се усмихна. Беше толкова близо до това да има своя Хиро-сан в ръцете си завинаги.
- Тогава ела на среща с мен. Ще можем да се опознаем преди да решиш.
Хироки въздъхна. Защо имаше подозрението, че Новаки няма да се откаже?
Новаки се ухили. Взе телефона си и се обади на Мисаки.
- Вземи ме сега.
- Дадено!
Хироки изписка, когато отново беше повдигнат.
- Хей! Не съм...
Новаки го целуна.
- Ела с мен.
Мисаки вече го хващаше и го водеше към Ирландия.
- Ритсу
Ритсу излезе навън, когато приключи с душа си. Имаше нови дрехи – зелена блуза и тъмносини дънки. Косата му все още беше мокра и изглеждаше по-дълга отколкото би трябвало.
Ритсу остави студената мъгла да се просмуче в кожата му; калдъръмът вече беше мокър и красива, лека мъгла покриваше земята. Обичаше мириса на свеж дъжд; никога не можеше да му се насити.
Ритсу премигна, когато осъзна, че вече се е измокрил само за секунди.
Ритсу се засмя тихо, явно дъждът тук в Ирландия беше също толкова суров, колкото и хората.
Отново погледна към планините и морето. Слънцето се опитваше да се покаже през облаците отново и отново, снопове светлина оцветяваха земята. Ритсу си помисли, че видя как един ангел летеше към светлината, преди слънцето отново да изчезне в друг облак. Ирландия наистина беше магична.
С удоволствие би останал тук.
- Само ако...
Ритсу въздъхна. Само ако Такано не ми липсваше.
- Ъм, извини ме.
Ритсу погледна и се взря в жената. Носеше дълга розова пола и лек кафяв пуловер. Взираше се в него с намръщване и държеше чадър. Как така изглеждаше толкова познато? Сякаш и преди я беше виждал?
- Ъм, здравей – каза Ритсу.
- Кой си ти?
- А, казвам се Онодера Ритсу. – Ритсу се поклони.
Тя се усмихна.
- Кохината Ан. – Тя също се поклони. – Какво правиш навън в дъжда?
- Красиво е. – Ан-чан премигна. – Обичам усещането на дъжда, сякаш пречиства самата ми душа, гледката на Ирландия също ме успокоява.
Ан-чан леко се изчерви.
- Наистина? – Погледна нагоре към небето, накланяйки леко чадъра назад, за да може дъждът да я удари в лицето, Ан-чан се усмихна, когато отпусна глава. – Знаеш ли, когато те видях, си помислих, че си ангел, когато те огря слънцето.
Ритсу се засмя тихо.
- Наистина? – Посегна към сърцето си. – В момента не се чувствам като чист ангел. По-скоро счупена кукла от стъкло.
Ан-чан не успя да се спре и посегна да докосне бузата му. Изненадан, Ритсу я погледна, което я накара да се изчерив и да извърне поглед.
- Извинявай, но знай, че ако имаш нужда от приятел, съм насреща.
Ритсу се усмихна на добротата й.
- Благодаря ти.
- Ъм, можеш да ме наричаш Ан-чан, ако искаш. Мога ли да те наричам Ритсу?
Ритсу кимна.
- Ще се радвам, Ан-чан.
Ан-чан силно се изчерви. Срамежливо сподели чадърда си с Ритсу.
- Ела вътре или ще настинеш.
Ритсу погледна за последен път красотата на Ирландия и последва Ан-чан вътре.
Ан-чан го заведе в една кула зад доджото, изкачиха се по стълбите и минаха през вратата. Вътре имаше още стълби, спускащи се към някакъв кабинет.
Когато стигнаха дъното, Ритсу беше изумен от гледката. Сякаш прозорецът докосваше морето отвън.
- Харесва ли ти?
Ритсу се обърна към нея, за да се взре в останалата част от стаята. Беше изпълнена със сувенири от целия свят.
- Обичаш да пътуваш – отбеляза Ритсу, докато очите му преминаваха през богат сатен от Индия, картини от Париж и още богатства от Съединените щати.
Ан-чан се усмихна.
- Така е. Искам да видя света отново и отново. – Подаде му дълга и топла хавлия, с която да се подсуши.
Ритсу ѝ благодари и отиде да разгледа една дървена купа, вътре имаше розов и зелен прашец. Намръщи се.
- Какво е това? – Посегна да докосне зеления. Беше почти като пясък.
- От Индия е, Фестивалът Холи, който се нарича и Фестивалът на цветовете. Празнуват началото на пролетта. По време на вечерта на пълнолунието се палят огньове, за да изгонят духовете и да празнуват победата на злото над доброто. През следващия ден хората се стичат на улиците за началото на ритуала Холи – хвърлят се цветни прахове и вода.
- Това звучи великолепно. Обзалагам се, че е наистина забавно.
- Такова е. – Ан-чан се приближи и хвърли малко във въздуха над тях. – Представи си цял спрей от цветове на мили разстояние.
- Това е невероятно, Ан-чан. – Засмя се леко, докато розовото падаше в косата му.
Ритсу не забеляза колко запленена е Ан-чан от него.
Ритсу погледна Ан-чан, която се изчерви и го попита дали би искал да се присъедини към нея на чай. Ритсу се усмихна и кимна.
Преминаха през друга врата, която изглеждаше като тази, през която току-що бяха влезли, само че имаше очарователна дървена маса с резба по краищата. Гледката представляваше късчета от планините и отново беше сякаш океанът докосва прозореца.
Ритсу седна, докато Ан-чан взимаше чашите.
- По работа ли си тук или на гости?
Ритсу я погледна объркано.
- Имам предвид, че не съм те виждала никога преди и се чудя дали си тук по работа с Усаги-сан. – Тя седна и му подаде чаша.
- А, не, Мисаки ме доведе.
- О, значи сте приятели с Мисаки-кун?
- Донякъде. – Така предполагаше.
Ан-чан наклони глава объркано.
- Ами, виждаш ли... – Трябва да го кажа, нали? – Аз съм новороденият на Такано.
Очите на Ан-чан се разшириха.
- Тогава какво правиш тук?!
Ритсу забеляза паниката й.
- Мисаки ме доведе тук...
- Не си ли чул? Забранено е да държиш новороден!
- А, да, Усаги-сан вече каза това.
- Значи вече си се срещнал с Усами? – Ритсу кимна. – О, тогава предполагам, че иска да види дали все пак няма да оцелееш.
- Защо новородените не могат да живеят? – Този въпрос го беше мъчил откакто го чу от Такано.
Ан-чан въздъхна.
- Бях тук преди много години, когато Скитници превръщаха невинни хора във вампири. Помогнах колкото можах, но умовете им бяха толкова крехки. Човешкото тяло е създадено да си остане такова. Когато тялото премине през трансформацията, умът трябва да го настигне. Това е трудно, когато умът внезапно е запълнен от непознати пориви и емоциите бушуват неочаквано. Това обърква ума, оставяйки го уязвим към всяко малко нараняване.
- Разбирам. Значи хората никога не е трябвало да стават вампири.
Ан-чан поклати глава.
- Откри се, че при случаи като Чиаки, Киришима и дъщеря му имат следи от вампирско ДНК. Знам само за черитима вампири, които са били с човек.
- Само по този начин човек може да стане вампир?
- Да, но ще страдат, човешката им част умира и пак им е трудно да се приспособят. – Ан-чан остана тиха за известно време. – Надявам се да оцелееш.
Ритсу се усмихна.
- Благодаря ти.
- А, също така съм изненадана защо Такано те е задържал. Имам предвид, знам защо, но веднъж щом получи заповед от Усами, обикновено я изпълнява.
- Каква заповед?
- Ъм... Ами...
- Няма нищо, Ан-чан, можеш да ми кажеш.
- ...Да те убие. А, но той не го направи! – Опита се да го успокои.
Ритсу не беше изненадан. Общо-взето се досети.
- Разбираш ли, Такано е мъж, който следва собствената си преценка. Това го прави толкова успешен. Твърд е с останалите, но също така изненадващо мил. Знам, че когато се влюби, обича неконтролируемо. – Ан-чан се усмихна меко.
По някаква причина на Ритсу не му харесваше, че Ан-чан знае толкова много за Такано. Всичко, което Ан-чан му каза, го остави само с още повече въпроси.
- Хей, Ан-чан! – И двамата вдигнаха поглед и видяха Мисаки да влиза. – А, ето те, Ритсу. Търсехме те. – Хвана Ритсу. – Благодаря ти, че се грижеше за него, Ан-чан.
- Почакай.
Мисаки използва облака си, за да го заведе в трапезарията.