Чиаки влезе в спалнята си. Беше му лошо, стомахът му се преобръщаше и тялото му трепереше леко. Не знаеше какво му има. Преди малко беше добре и изведнъж, когато остана сам; чувстваше се ужасно.
Чиаки отиде до леглото си, сваляйки си блузата по пътя. Застана пред огледалото и се взря в гърдите си. Бяха белязани, белези от предишни битки, които не можеше да излекува като вампир.
Някои си беше причинил сам.
Първите няколко дни, след като намери гроба на Хаята и след като откри, че го е търсил, когато изчезна, изпадна в толкова остра депресия, че полудя. Преди Такано да му вкара малко здрав разум, той беше коравосърдечно копеле, убиваше всеки вампир, който срещнеше, особено ако беше Скитник. Понякога се губеше в алкохол. Беше пристрастен най-вече към него. Приттъпяваше болката му и караше живота му да изчезне за известно време. Скоро жадуваше за него отново и отново.
Беше чудовище, знаеше го, но тогава не му пукаше.
Сега...
Вече не знаеше какво е.
Обърна се на другата страна в леглото. Утре щяха да напуснат страната, за да търсят Хатори и Ритсу. Надяваше се, че са добре.
Чиаки легна по гръб. Гледаше тавана, докато мислеше за пътуването. Утре щеше да е дълъг ден, това го знаеше със сигурност.
Скоро сънят го поглъщаше и той затвори очи.
- Не ме забравяй.
Очите на Чиаки се отвориха широко, когато чу гласът на Хаяте. Беше върху него, пръстите му притискаха врата му, задушаваха го.
Чиаки не можеше да движи ръцете си или тялото си, докато гледаше как Хаяте го души.
- Не ме забравяй! – От очите на Хаяте се стичаха сълзи.
Чиаки не можеше да понесе това. С каквато воля му беше останала, той повдигна глава и погали бузата на Хаяте, карайки го да замръзне.
- Никога. Винаги ще те обичам, Хаяте. – Чиаки се бореше да каже.
- Чиаки...
От собствените му очи се стичаха сълзи, като вдигна другата си ръка и обхвана и двете му бузи.
- Съжалявам... Т-Толкова съжалявам. Оставих те сам... прости ми, – каза Чиаки между хлипанията. От толкова много време искаше да му каже това. Искаше да се изивни отново и отново за всичките притеснения и скръбта.
Хаяте отпусна хватката си на врата му и нищо не каза, докато гледаше Чиаки.
- Никога няма да те забравя. Никога. Обичам те и винаги ще те обичам. – Чиаки стисна зъби, докато силни ридания се опитваха да спрат думите, които трябваше да изкара. – Съжалявам, толкова съжалявам.
- Ще дойдеш ли с мен? – попита спокойно Хаяте.
Да отиде при него? Щеше да каже „да", всичко, за да бъде отново с Хаяте, всичко, за да бъде в ръцете му и да се обгради отново с любовта на Хаяте, но...
Проблясък на усмихнатото лице на Хатори се появи в ума му, карайки сърцето му да се възвърне към живот.
Хатори...
Наистина обичаше Хаяте, това никога нямаше да избледнее, но страстта, нуждата, си бяха отишли. Всичката му страст принадлежеше на Хатори.
Надеждата му за бъдещето - Хатори.
Причината му да живее – Хатори.
С шокиращото откритие, сякаш от него беше паднала някаква тежест, тежест, която го беше повличала надолу, държеше го в мръсотията, пречеше му да се изправи. Не искаше да се изправи.
- Моля те, Чиаки – повика го Хаяте. – Ела с мен.
Чиаки свали ръцете си от бузите на Хаяте. Знаеше, че това е само номер, но това, което го натъжаваше и вълнуваше, беше разкритието, че дори това и да беше Хаяте; нямаше да отиде с него. Това щеше да е предателство спрямо Хатори.
А той не можеше да причини това на Хатори.
Той обичаше Хатори.
Мили боже.
Наказваше се в продължение на двеста години и не искаше да продължава да го прави. Искаше освобождение от омразата. Искаше да живее. С Хатори.
- Хаяте – изпъшка той. – Прости ми отново. – Най-накрая щеше да му позволи да си отиде, когато се закле, че никога няма да обича друг. – Прости ми.
Хаяте все още го душеше, зрението му притъмняваше. Усмихна се нежно на Хаяте.
- Обичам те, Хаяте. – Чиаки затвори очи.
Но не и преди да види нежна усмивка на лицето на Хаяте.
- Ритсу Сънища
Ритсу сънува, че отново се дави под вода.
Мъжът с тъмносива коса го дърпаше надолу. Протегна се, опитвайки се да намери ръката, която го извади, но не видя нищо.
Гледаше как слънцето се отразява в повърхността на водата и се отдалечава от него, тъй като той беше завличан към дъното на океана.
Ритсу се бореше доколкото можеше, но мъжът само се засмя, докато го дърпаше по-надолу.
Ритсу продължаваше да се бори.
Нищо.
Мъжът продължи да се смее.
Това започваше да му омръзва.
Ритсу удари мъжа с другия си крак право в лицето.
Мъжът изсъска, като кракът му леко се изплъзна.
Ритсу го направи отново и отново, докато накрая мъжът не го пусна.
Ритсу бързо изплува, сам достигайки светлината.
Ухили се.
Ритсу се събуди с подскачане, борейки се за въздух.
Спомняйки си мъжа, който го душеше, той посегна към гърлото си и трепна от болката. Значи мъжът наистина беше тук?
Огледа стаята и откри, че е празна.
Какво, по дяволите? Тогава само илюзия ли беше или реалност? Болката по врата му казваше, че е възможно мъжът да е тук.
Ритсу потърка очите си.
Чувстваше се... добре. По-добре от всякога.
Намръщвайки се, мислейки, че това е номер, той остана неподвижен за известно време. Тялото не го болеше, освен врата и също така имаше чувството, че пред очите му се е вдигнала мъгла. Всичко изглеждаше толкова по-светло.
Ритсу стана от леглото и отиде до огледалото.
По врата му имаше белези.
Ритсу примигна. Обаче не усещаше паника заради тях. Чувстваше се плашещо спокоен. Да не би нещо да не му беше наред?
Честно казано, това не беше нищо.
Върна се към всичко, през което беше преминал през краткия си живот като вампир и осъзна, че това е само досадно и нищо повече.
Беше превърнат във вампир, имаше чувството, че гори в Ада. Не се поддаде на жаждата и му беше лошо. Беше наръган и прие отрова, която за малко да го убие. Винаги откачаше за малки неща. Уби и гледаше как други убиват около него.
А това не беше и половината.
Така че това беше нищо.
Огледа стаята си, чудейки се дали ще може да намери превръзки за врата си. Не искаше да стряска останалите.
- Ритсу?
Ритсу се обърна и видя, че Мисаки се е намръщил.
- Хей, Мисаки.
Мисаки се опули срещу него.
- Какво, по дяволите, се е случило с врата ти?! – Изтича до него, за да го види.
- Добре съм, Мисаки...
- Друг път! – Той огледа стаята и помириса мястото. Не можеше да долови никой друг в стаята освен самия Ритсу. – Ела, ще посетим Мияги. – Игнорирайки протестите на Ритсу, той използва облака си, за да ги премести в стаята на Мияги.
- Такано
- Чиаки! По дяволите, събуди се!
Чиаки примигна и видя разтревоженото лице на Такано отгоре.
- Какво?
Такано се опули срещу него.
- Какво, по дяволите, имаш предвид с „какво"? Погледни си шибания врат!
Чиаки се намръщи, като стана от леглото и погледна към огледалото. Вратът му беше покрит с червени белези. Дали когато Хаяте го душеше? Почакай, това не беше ли само илюзия?
- Какво се случи, по дяволите?
Чиаки повдигна рамене. Протегна болезнените си мускули, трябваше да потича или нещо подобно, чувстваше се затворен в тази празна стая. Огледа се с нови очи. Беше твърде празно.
- Ти сериозно ли?! – Такано беше шокиран от спокойното поведение на Чиаки. Влезе тук, за да го събуди, тъй като вече минаваше обяд и го намери в безсъзнание с белези от нокти по врата.
- Няма за какво да се притесняваш, Такано. Всъщност се чувтсвам много добре. – Той се усмихна, което само накара Такано да се взира шокирано в него. Не беше принудена усмивка, каквато беше виждал през последните няколко дни, а истинска усмивка, която освети лицето му.
Йокозава влезе с превръзките.
- Седни, Чиаки.
Чиаки завъртя очи заради притеснението в гласа му и направи каквото му каза. Йокозава превърза врата му, като Такано го огледа с присвити очи.
- Чиаки, трябва да ми кажеш какво се е случило.
- Просто отровата отново.
- Отровата е направила това?!
Йокозава разгледа белезите намръщено.
- Дай ми ръката си, Чиаки.
Чиаки повдигна вежда, като му подаде ръката си. Йокозава я сложи на врата му и видя, че съвпада напълно.
- Душил си се?! – извика Такано.
Чиаки се засмя. Значи все пак беше отровата.
Сълзи от щастие се стекоха от очите му. Никога през живота си не беше бил толкова щастлив.
Сега искаше Хатори до себе си.
- Ритсу
Мияги и Мисаки го гледаха с широко отворени очи, тъй като отпечатъкът от ръката беше съвършено копие с врата му. Ритсу се опита да не се засмее на израженията им. Явно се беше душил.
Но не му пукаше. Щом Мияги заключеше от кръвта му, че вече не е отровен, той беше щастлив.
- Ритсу, сигуен ли си, че днес не искаш да си почиваш? – попита разтревожено Мисаки.
Ритсу поклати глава. В момента имаше толкова много енергия, искаше да излезе и да направи нещо, каквото и да е. Никога през живота си не се беше чувствал толкова щастлив. Сякаш от раменете му беше вдигнат товар и всичко се изясни.
Мисаки не изглеждаше убеден.
Мияги се наведе назад в стола си.
- Не се притеснявай, Мисаки; всъщност в момента Ритсу е доста щастлив и има твърде много енерия, за да остане в стаята си.
Ритсу кимна, ухилвайки се на Мияги.
- Така ли. – Мисаки повдигна вежди. Никога не беше виждал толкова щастлив новороден. Беше възможно Ритсу все пак да е добре.
- Добре тогава – каза тихо Мисаки. Хвана ръката на Ритсу. – Всички ни чакат в трапезарията. – Ритсу остави Мисаки да го изведе през вратата, като Мияги ги следваше.